ИЗСЛЕДВАНИЯ - 2016, Брой 3

ИЗКУСТВОТО АРХИТЕКТУРА

1

 
 
 

Въведение: De te fabula narrator

 

      Тази студия е посветена на проблемите на красотата в архитектурата – тема, която е от значение за всички ни.

      Архитектурата е интегрална човешка дейност, обединяваща философия, наука, техника, познания за човека, строителни умения, духовни задачи, естетика. С други думи, понятието „архитектура” съдържа красотата по дефиниция. Грозната „архитектура” по същество вече не е архитектура.

  Същността на архитектурата е в създаването, при наличните възможности  и условия, на покрити и открити пространства, задоволяващи съвкупността от човешки потребности – както материални, така и духовни, и на първо място – необходимата среда за протичане на разнообразните човешки дейности и жизнени процеси. От тази гледна точка, като начин на човешко творческо мислене и подход във формообразуването на средата,  архитектурата  може да се реализира в широк пространствен обхват: от групата битови вещи,

аранжирани по определен начин в пространството – до географски по мащабите си обхват, не само на земята, а и под земята, в космическото  пространство, на други планети и небесни тела. Но с най-голяма яснота и категоричност архитектурният  подход се реализира в сградите и комплексите от сгради – сравнително трайни във времето, устойчиви физически структури, съчетаващи организацията на вътрешни и външни пространства в тяхната взаимовръзка.

  Така, исторически архитектурата е трайно свързана главно със строителната дейност, строителството на сгради, инженерни съоръжения, благоустройство. Но в наши дни, тази историческа представа търпи развитие. Съвременните архитектурни обекти представляват много по-сложно изградена и структурирана предметно-пространствена среда, в която строителната субстанция е само един (макар и главен в много от случаите) компонент. Други компоненти на тази среда са природните (слънце, въздух, релеф, растителност и др.),  инженерните съоръжения, техническите системи и благоустройството, малките архитектурни форми; машините, битовите вещи, предметното обзавеждане, елементите на графичния дизайн, полихромията, изкуственото осветление, творбите на пластичните, декоративни и монументално-декоративни  изкуства и др. Както се вижда, става дума за широк кръг продукти на човешкия творчески гений, които наред с другото имат и своята естетическа специфика. Това, както ще видим по-нататък, оказва влияние и на изявите на съвременната архитектура, и на архитектурна естетика.

  Обществото се стреми да регулира изграждането на материалната жизнена среда като цяло чрез съвкупност от обвързани помежду си архитектурни и множество други, в значителна степен генерирани от архитектурните проекти, проектни практики (например, проектите за различните инженерни системи, които се интегрират в архитектурата).      

  Затова архитектурната среда, като основен компонент на материалната жизнена среда, е в процес на постоянни промени, на развитие; осъществява се постоянен „жизнен цикъл”: от замисъла, през проекта към реализацията, впоследствие към ново проектиране и трансформации в средата. Генератор, движеща сила на архитектурното развитие е нуждата от съответствие между променящите се обществени потребности, възможности и условия – и по-консервативната архитектурна тъкан. Комплексът от изисквания към архитектурния обект определя неговата вътрешна същност и нейната структура, оттам, чрез целенасоченото формообразуване като „гръбнак“ на процеса на архитектурно проектиране, създаването на мисловните модели на средата, а после и на тяхното реализиране. Сред съвкупността от фактори на архитектурното формообразуване особено специфична роля имат проблемите на красотата, естетическият фактор, на чието действие и форми на изява е посветена тази студия.

  Красотата, от друга страна, е основна категория и основна тема в естетиката като наука. Каква е нейната същност, нейната природа и нейните изяви; може ли, образно казано, да се „измери“ красотата; каква е ролята ù в нашия живот, за какво служи за исторически устойчивото присъствие на красотата в човешката култура – това е само малка част от въпросите, на които се стреми да отговори естетиката. А архитектурната естетика – като част и от естетическата, и от архитектурната теория, ги разглежда в контекста на архитектурата като специфична форма на естетическо усвояване и вид изкуство.

  Съвременността поставя тези проблеми под нов, по-различен ъгъл и сякаш налага преоценка в представите ни за красотата и нейната роля. Има ли място за красотата в това противоречиво, наситено с динамика, нови реалности и нови знания за материята наше време? „Красотата ще спаси света“ – убеден е в края на XIX век Достоевски. Но ще спаси ли и как ще спаси светът от ХXI век красотата – това е по-кардиналният проблем, частичен отговор на който ще потърсим тук, разглеждайки архитектурата като естетическа и художествена изява.

  И тук, веднага, трябва да подчертая, че тази студия се основава на оптимистичната теория за човека като висша форма на развитие на материята и за човечеството като един от инструментите за преодоляване на разрушителните ентропийни тенденции в материалния свят.

  При тази гледна точка психическите способности на човека и, в частност, чувството му за красота и интегрирането му в човешкото  творчество се разглеждат като дълбоко осмислена и целенасочена дейност по моделиране на света не само според природните, но и според човешките закони, според най-високите цели и идеали, които човекът е способен да формулира. Затова и днес красотата трябва да заеме своето естествено място не само в изкуствата, но и в науката, техниката, труда,  в човешките отношения, в труда и в бита, в отношението ни към природната среда и космоса. И, разбира се, в строителството на сгради, съоръжения, оформянето на жизнените ни пространства, с които дейности свързваме понятието архитектура.

  Архитектът, както и инженерът, борави с чертежи, абстрактни числа, физическа материя – тухли, бетон, метал, стъкло. Но архитектът е, който носи най-вече отговорност за сградата като цяло, за качеството на средата като цялостно явление. Затова той е особено отговорен и е длъжен да мисли  за човека като център на архитектурното формообразуване – при това не само като физиология, а и като психика, не само като „социално животно“, но и като духовност.

  Затова, смисълът в творчеството на архитекта е не само в създаването на квадратни метри закрити пространства, не само в тяхното оформяне с различни технически средства, не само в устойчивата в енергиен аспект архитектура и различните други утилитарно-практически изисквания. Архитектът трябва да помни, че той създава среда, която формира човешката личност, нейните чувства, навици и ценности, регулирайки начина на живот, общуването, труда и отдиха на хората, изгражда и човешките общности. А всичко това е свързано и с естетическото одухотворяване на бита, развитието на естетическите ценности, с изграждането на естетически вкусове и норми у отделните хора и в обществото и със специфичното, уникално художествено образно въздействие на архитектурата. Естетическото е висше измерение на човешкото отношение към света, затова без естетическо въздействие  архитектурата остава непълноценна, тя всъщност не реализира докрай социалните си функции, на практика тя вече не е архитектура в точния смисъл на думата.

  И това е така не само заради социалната роля на естетическото в архитектурата, а и заради самата му същност и спецификата му на изява в нея. Защото естетическото в архитектурата е особено тясно свързано с цялостното качество на средата, то е обобщен, целенасочен израз на нейната същност, на обществената й ценност. При това тази същност трябва да бъде изразена на езика на относително „абстрактните“ архитектурни форми (абстрактни в сравнение с възможната изобразителност в живописта, конкретиката на речта и пр.)

    Какво е красотата в архитектурата? Доколко и как естетическите потребности и представи формират архитектурната практика? Устойчива ли е ролята им в архитектурата и доколко естетическият фактор играе роля в съвременната архитектура и строителство? Има ли вечни или поне дълготрайни „канони“ за красотата в архитектурата? Защо са така разнообразни архитектурно-художествените практики в различните епохи и култури, а даже и в рамките на един, ограничен по време и място период? Естествен продукт на целесъобразното архитектурно формообразуване ли е красотата в архитектурата или тя има своя специфична роля в това формообразуване? Имат ли място художествената образност, характерните особености на изкуствата в архитектурата и, ако това е така, то каква е спецификата на архитектурата именно като изкуство? Какви са социалните функции, какво е общественото битие на архитектурата като устойчива форма на естертическа изява? Как може архитектът съзнателно и целенасочено да сътворява  естетическото качество на своите творби, възможно ли е в архитектурната теория да се изградят опорни схеми и инструменти, чрез които да се подпомогне неговото творчество – без те да се превърнат в сковаваща творчеството догма?

  Тези, както и много други въпроси, свързани с изброените, трябва да са предмет на самостоятелно направление (раздел) на  архитектурната теория, който можем да наречем „архитектурна  естетика“ („естетика на архитектурата“) и който трябва да разглежда архитектурата в цялата сложност на естетическата ù проблематика, а това означава – и като особен вид изкуство – изкуството архитектура. Тази тематика е предмет на настоящата студия.

  Разбира се, въпросите, които изброихме, са и проблеми на естетиката като наука, но за нас е важно да ги разглеждаме в специфичната им архитектурна изява. Защото към архитектурната естетика може да се подходи  от две страни. По-разпространеният подход (в естетиката като обособена наука) – от общоестетическата проблематика към архитектурата,  рискува да остави архитектурата в периферията на естетическата проблематика, да не достигне до същината на самата архитектура. Обратният подход (развиван по-често в архитектурната теория) – от архитектурата към естетическата ù изява, рискува да остане откъснат от реалната сложност на естетическата проблематика. В случая съм се опитал да съчетая двата подхода, без да пренебрегвам единия или другия.

В развитието на науката „естетика“ от ХVІІІ век насам  естетиката на предметния свят, в частност проблемите на архитектурата, остават малко или много на втори план. Едва през ХХ век коренната промяна в степента и мащабите на въздействие на човека върху материалната му среда превръщат естетическите проблеми при изграждането ù в една от основните „оси“ на развитието на естетическата теория. Това дава сериозен тласък за развитието и на архитектурната естетика, но в същото време и отново създава условия проблемите на архитектурата да се окажат „разтворени“, отново, без да се отчете цялото им своеобразие в по-общата проблематика на „дизайна“ .

В този ход на мисли ние ще разгледаме архитектурата (в по-тесен смисъл – като архитектура на сградите и комплексите от сгради) въз основа на системно-структурния подход, като компонент на  изграждането на материалната жизнена среда като цялостна система – интегрирана, сложно структурирана, частично управляема, динамична, функционираща чрез множество „подсистеми“ и на множество „пространствени нива“. От друга страна, архитектурата на сградите е не просто една от подсистемите, тя е и основен компонент, опорен скелет в изграждането и функционирането на средата. Това ще се отнася и за естетическите качества и функциониране на архитектурата в контекста на материалната жизнена среда като (потенциална) естетическа система. Този подход, според нас, елементи на който се съдържат както в по-далечното, така и в по-близкото минало, трябва да се разглежда като „съвременна естетическа парадигма“, основа за разгръщането и на съвременните естетически идеали, и на съвременната практика. Освен това той ни дава възможност и да изявим естетическите особености на архитектурата в сравнителен анализ с другите компоненти на средата с тяхната естетическа специфика.  

Друг съществен аспект на възприетия тук подход е семиотичният  „езиков“ подход към естетическата проблематика на архитектурата. Семиотиката, както е известно, има трайна роля в естетиката и изкуствознанието, но и не само – подобно на системно-  структурния подход тя играе съществена роля и в развитието на философията, както и в различни общотеоретични и приложни области на науката, в частност, в развитието на кибернетиката, роботиката, ергономиката, дигиталните технологии. Тя, както и системно- структурният подход, ни дава възможност за сравнителен анализ спрямо други естетически и художествени явления.

Семиотичният подход позволява да се разглежда изключително широк кръг обекти и явления (и в частност архитектурната среда) в тяхното взаимодействие с човека, като възприемаща, осмисляща и реагираща система, т.е., да се разглежда това взаимодействие като форма на невербална комуникация, в това число и естетическа и художествена комуникация. Материалната среда като цяло също функционира като своеобразен език и трябва да бъде изследвана и като език и в последните десетилетия активно се изследва и като език. Архитектурата (като сгради и комплекси) притежава особено висок комуникативен потенциал (в контекста на средата), а това определя и историческата поява, развитие и постоянни модификации на архитектурата като изкуство и специфичния художествен език на архитектурата. Изявяването на езиковото и художествено своеобразие на архитектурата пък изисква отчитането и на съвременните психологически, антропологични, социологически или социално- психологически изследвания по отношение на взаимодействието „човек – среда“, по-специално по отношение на възприятието, което, както е известно, има особено важна роля за естетическото отношение и усвояване.

  В книгата тези проблеми се разгръщат по следния начин:

  В първата част („Същност“) се разглежда общотеоретичният контекст на естетическата проблематика на архитектурата: същност на естетическото, подходът към материалната среда като естетическа система, факторите, определящи естетическите особености на архитектурата, системният подход към средата и архитектурата, системно-структурният и семиотичният подход към архитектурата като изкуство, въз основа на който структурирам книгата по-нататък, изявявам четири „подсистеми“: форма, език, композиция, битие.

  Във втората част („Форма“) се разглеждат особеностите на архитектурата като комплексно въздействаща върху нашите сетива среда, като първичен сетивен материал, „чувствено-сетивна“ форма, което определя и нейните знаково и образно-комуникативни възможности, а оттам и развитието на художествения ù език.

  Третата част („Език“) е посветена на художествена същност на изкуството архитектура, при което разглеждаме четири характеризиращи го „измерения“: лексика, синтаксис, семантика, прагматика в контекста на архитектурната творба.                                                      

   В  четвъртата  част („Композиция“) се разглежда спецификата на архитектурния обект като индивидуална художествена творба. Именно чрез композиция  като цялостност архитектурният обект прераства в художествена творба – произведение на изкуството.

   В петата част („Битие“) се разглеждат някои проблеми на социалното битие на естетическата реализация на архитектурата. Художествената реалност на архитектурния обект се разглежда отново в контекста на средата, съчетаваща различни форми на естетическа изява, за които архитектурата се явява опорен „скелет“ и пространствена рамка, основа за тяхното художествено взаимодействие и ансамблово изграждане, т.е., за художествения им синтез. Разглеждат се и архитектурно-художествения процес на XX век, съвременните естетически проблеми на българската архитектура.

Следователно в изследването се разгръща един достатъчно цялостен и последователен подход от по-общото (естетическото) през особеното (естетическото в архитектурата; архитектурните форми и език) към частното (спецификата на индивидуалната художествена структура) и отново към общото (средата, битието), но вече въз основа на развития спрямо естетическите проблеми на архитектурата подход. Именно тази обща структура, обхващаща по-цялостно естетическата проблематика на архитектурата,  е и главната и отличителна особеност на тази студия спрямо множеството други, но разглеждащи  от отделни гледни точки студии, третиращи естетическите проблеми на архитектурата .  

 
2
 
 

ПЪРВА ГЛАВА

ЕСТЕТИЧЕСКОТО

„Гледайте не само с очите, но и с духа.“

Петър Дънов

 



 

1.1. За естетиката като наука

 

„Животът е кратък,

изкуството е необятно,

неуловима е належащата мяра,

опитът е коварен,

трудно е съждението“.

  Тези думи на древния елин Хипократ се отнасят за неговото лечебно изкуство, но те могат да бъдат и девиз на съвременната естетика. Постепенно развиваща се и обогатяваща се, обхващаща все по-широк кръг от явления, тя в същото време се отдалечава от нормативния, абстрактно-абсолютизиращ оценъчен подход (изявяване на еталони, образци, шедьоври), все повече разбира краткия живот на категоричните  естетически формулировки, за да се насочи към търсене на разбиране за потребността, стимулите и пътищата към естетическото, на мотивите за неговата безкрайна изменчивост като конкретни форми, но  и трайно присъствие в човешката културна история, в обществения живот и в човешката психика.

Естетическото е уникална човешка форма на взаимодействието между човека и обкръжаващия го свят – хората, обществото, предметната и природна среда и, което е особено важно – за опознаване и разбиране на „вътрешния свят“ на човека. Затова естетическото има за своя обективна основа преди всичко  способността на формите да стимулират определена психическа реакция, а на човешката психика  - да интерпретира и обобщава сетивните „стимули“ не само като знаци с определена конкретна информация, а и като носещи обобщени значения, а оттам и като знаци с по-богато и многопланово образно и емоционално въздействие.     

  Естетическото се изявява както в историческото развитие на човечеството, така и в развитие на личността преди всичко под формата на естетически ориентирано преживяваневъзприемане и оценка, т.е., като специфична форма на семиозис. А тази способност по този начин се явява реализация и висша форма на „отражението“ като общо свойство на материята.  

   Естетическото преживяване се реализира като дълбоко личностен, вътрешно свободен, пораждащ усещане за удоволствие и удовлетворение сам по себе си, чрез самото си осъществяване като индивидуален акт, процес. Но в същото време естетическото възприятие и преживяване, естетически въздействащата форма, притежават способността да свързват интимността на изживяването, конкретните впечатления и образи с различни пластове на духовния живот на човека и главно – със света на човешките ценности, норми и идеали. Така чрез това свое въздействие естетическото придобива и определени социални функции: възпитателни (адаптивни), обединяващи (интегративни), то става необходимо и незаменимо средство за социализация на личността, част от духовната култура, от цялостния живот на обществото. На тази основа естетическото се разгръща исторически и като разнообразни форми на творчество – създаване на различни предмети и структури, при формообразуването на които определена роля играят естетическите цели и задачи. При художественото творчество, при произведенията на изкуствата, естетическото добива определящи и особено богати функции. Всичко това на свой ред поражда комплекс от дейности, чрез които естетическото в различните му форми да намери пълноценна социална реализация; те в своята цялост изграждат обществено исторически детерминираната система на естетическо усвояване, характеризираща социалната практика на реализация на естетическото в различните му форми: реални, естетически въздействащи обекти, възприятие, творчество, съпътстващи дейности.

  Естетическото усвояване се реализира особено пълноценно чрез качествена (естетическа) специфика  на определени дейности (каквито са изкуствата), но също така и чрез интерпретацията на естетическото в създаваната от човека „втора природа” в човешкия предметен свят, като определен тип отношение, проникващо в различни изяви на обществото като цяло: трудова дейност, възпитание, развлечения, управление, морал, култура, философия в развитието на човешките потребности  и ценностна система. Естетическото усвояване се реализира също чрез стимулирането и разгръщането на обширен комплекс от дейности, които са свързани с реализацията, разпространението, функционирането на естетическите ценности в различните сфери на обществения живот, личностното развитие и в материалната среда и които се реализират като взаимодействащи си, взаимодопълващи се в обществената практика, т.е.  като цялостна система (системата на естетическо усвояване).

Без съмнение, процесът на обособяване на естетическото е продължителен  еволюционен процес, в който то се изявява дълго време – неразличимо от магията, ритуалите, социално-знаковите функции (израз на статус, племенна принадлежност чрез използване на цветове и форми), от трудовата дейност (например чрез връзката между действията по обработка на материала на даден предмет – и орнаменталната му украса). Но в крайна сметка, обществената еволюция е довела до огромно разнообразие на форми на реализация на естетическото , свързани с изключително широк кръг от предмети, факти и явления: от поведението ни в бита до изграждането на селища и паркове; от предметите, създадени от човека – до независещите от нас и сякаш далечни и чужди звезди, огромната шир на морето, привидния хаос на планинската панорама. И все пак, в основата на тяхното осмисляне като естетически въздействащи ни има и нещо общо. На първо място, това е ролята на чувствено-сетивния аспект на човешката психика за разгръщане на естетическото изживяване, следователно първичната, основна роля на чувствено-сетивната форма на предметите и явленията. Второ, това е, че, за да се осмислят естетически всички тези разнородни обекти се възприемат не сами за себе си, а в тяхната връзка с човека, като разнообразен израз – като проекция или като асоциативен образ на определени, позитивни човешки същности, качества, възможности, действия.   

  Естетическото чувство винаги възниква като съизмерване между човека и възприемания от него обект. Формата се възприема и изживява като естетична именно благодарение на образно-психологическата си връзка със света на човешките ценности. Огромното разнообразие на форми на реализация на естетичското е довело до това, че тези връзки са изключително разнообразни, често пъти сложни, с дълбоки исторически корени, както и до това, че изцяло абстрактни на пръв поглед изяви (например, ритъмът в музиката или в архитектурата) да имат не само първично сетивно, а и по-дълбоко мисловно въздействие (съдържание). Но въпреки това огромно разнообразие, винаги естетическото се изявява именно в дуализма и диалектиката на взаимодействието и съотношението на тези две основни категории – „форма” (сетивна форма) и съдържание („духовно, мисловно” съдържание). Всъщност, именно спецификата в типологията на това взаимодействие обуславя типологията на разнообразните форми в системата на естетическото усвояване. И, от друга страна, естетическото се реализира не просто в тази връзка с човешката психика (тя е характерна и в по-широк аспект за цялата човешка дейност,  в частност за знаковите системи, използвани от човека).   

   Естетическото се свързва с образната изява на позитивните тенденции в човека и човешкото развитие, в контекста на понятия, като „добро” и „зло”, „творчество” и „разрушаване”, „живот” и „смърт”, и най-общо – „еволюция” и „ентропия”. Именно затова естетическото, като изява на висшите цели и ценности (идеали) на човешкия род, може да се разглежда като израз, но и като инструмент на еволюцията на човека, човешката психика, обществото, материята.

Терминът „естетика“ и самата естетика като самостоятелна наука се появяват, както е известно, в средата на XVIII век; техен създател е немският философ Александър Баумгартен Но естетическата дейност на човека, която търпи различни мутации в различните общества и епохи,  винаги е съществен компонент в човешката култура, в развитието  и изявите на човешката психика, в различните форми на повече духовно или повече материално практически ориентираната човешка дейност. Затова и естетическите проблеми заемат важно място в различни философски, религиозни, етически и изкуствоведчески трактати от древността до наши дни.

Съвременната естетика се стреми да изследва многообразните процеси на естетическо усвояване в тяхното историческо развитие (диахронен аспект), в тяхната съвременна структура като система (синхронен аспект), в тяхната обусловеност от развитието на материята, обществото, обществените практики, духовната култура, човешката психика, човешката личност. Като централна категория в естетиката, около която като своеобразно ядро се разгръща естетическата проблематика, се явява красотата – която по дефиниция представлява висша форма на положителна естетическа изява, висша форма на естетическа ценност. Естетиката се стреми да изясни, да мотивира и обясни съвкупността от от естетически явления, на първо място чрез системата на естетическите категории – нейните първични базисни понятия (красиво – грозно, драматично – комично, възвишено – долно) и тяхната „множествена“ интерпретация в човешката психика и творческа дейност, на тяхната разнообразна реализация в обществената практика; но също така и чрез изследване на проблемите на мястото и ролята на естетическото в различните човешки дейности, спецификата на естетически ориентираното творчество, функционирането на естетическите явления като форма на обществена комуникация; спецификата на естетическото изживяване и неговата роля за човешката личност в нейното историческо и индивидуално развитие.

Въпросите за същността, обективния (или субективен) характер на красотата; изследване на разнообразните ù форми на изява, на нейните разновидности, на свързаните и дефинирани чрез нея основни категории на естетиката; на устойчивостта и изменчивостта на красотата (естетическите критерии и идеали) в различни социално-културно ситуации;  проблемите на естетическата активност в нейните също така разнообразни изяви; особеностите на естетическото в различните сфери на човешката творческа дейност; развитието и особеностите на различните изкуства като висша форма на естетическото, проблемите на художественото преживяване, художествената композиция и образ в различните изкуства; проблемите на социалните функции на различните форми на естетическото, в това число и на изкуствата; формите на социална регулация на естетическото, неговата роля в бита, политиката, нравите; изграждането на материалната среда и още много други – всичко това са проблеми, разглеждани от съвременната естетическа наука.

  При това богатство на проблематиката не е изненадващо, че естетиката се развива в досег и взаимодействие с други науки като философията, етиката, психологията, семиотиката, социологията, аксиологията, културологията, различните профили на изкуствознанието и други. Нерядко по-тясната връзка на един или друг изследовател (или група, школа от изследователи) на красотата, с една или друга научна дисциплина определя и съответната специфика на естетическите му възгледи. Така, за основоположника на тази наука, Александър Баумгартен, тя е равностойна на философията и по същество е философска дисциплина; докато за друг бележит изследовател, Винкелман, тя е повече теория на изкуството. Великият Хегел също вижда предимно в изследването на художествената практика, на изкуствата, основната задача на естетиката. Той се отнася до известна степен пренебрежително към приложните искуства, а и към архитектурата. В първите десетилетия на ХХ век естетиката е повлияна от развитието на психологическите изследвания, докато през 60-те и 70-те години на ХХ век ù оказват влияние структурализмът, семиотиката и др., а през целия ХХ век особено внимание привлича естетиката на материалната среда, част от която е и архитектурата.

   Чрез връзката си с философията естетиката прави връзка с общите закони на битието и на познанието. В този контекст естетиката се разглежда и като частна философска дисциплина, която търси естетическия смисъл на двата основни въпроса – за онтологията (битието, същността) и гносеологията (познаваемостта) на естетическите явления, на красотата. Чрез психологията естетиката се стреми да навлезе в обективната обосновка на процесите на възприятие и психическо въздействие на формите, а също и в психологията на творческия процес. Чрез семиотиката естетиката търси да разбере спецификата на художествените и естетически явления като особена форма на комуникация и семиозис. Чрез социологията и социалната психология естетиката мотивира динамиката на естетическите изяви, чрез тяхната връзка с обществените структури, особеностите на различните социални групи и масовите, социално обусловени психически нагласи търси да обясни различната социална ефективност на естетическите явления, търси обществени механизми за по-пълноценна реализация на естетическото в живота на хората. Чрез аксиологията естетиката навлиза в света на човешките потребности и ценности като първична основа на целенасочената човешка дейност. Чрез връзката си с етиката естетиката търси връзката с морала, зависимостите между личното и обществено полезното. Чрез културологията естетиката поставя естетическите изисквания в контекста на развитието на материалната и духовна култура и т.н. Най-сетне чрез „секторните“ или „частни“ приложни естетически изследвания се търси изявяване на особеностите на различните форми на естетическо усвояване, различните видове и родове изкуства, различните им художествени жанрове, изграждане на „частни теории“ на естетически въздействащата художествена форма в различните по природата си, естетически ориентирани дейности, тяхната социална реализация, анализират се и се оценяват (чрез художествената критика) техните творчески практики и пр. Чрез връзката с природните науки (от математиката до екологията) естетиката търси да разбере връзките между естетическите представи и природата и пр.

Естетическите схващания се развиват исторически и това развитие се обуславя най-вече от обществените процеси: промени във възгледите, промени в начина на живот, материалната и духовна култура, издигащи на преден план различни естетически възгледи, естетически проблеми и задачи, различни естетически идеали, различни естетически парадигми.

Трябва да подчертаем, че обхватът на естетиката в продължителен исторически период  в значителна степен се ограничава именно върху изкуствата, и то главно в т.нар. „чисти“, „изящни“ изкуства, към които се добавят и „бифункционалните“ форми на приложно-декоративните изкуства и, като специфичен вид изкуство, архитектурата. Особеното при приложно-декоративните изкуства е, че те генетично, исторически, са свързани с утилитарни вещи и функции, но в художественото им битие тази утилитарност много често вече е „снета“ и трансформирана главно в своеобразен „код“ за разбиране на художествената същност на предмета. Напротив, в основната си част предметната среда и архитектурата запазват утилитарните си функции и красотата, естетическото се изявяват неразривно свързани с тях. Но, именно това поставя определени методологически и научни проблеми. Така, въпреки че архитектурата се величае като „майка на изкуствата“, на практика в естетическата теория и теорията на изкуството като част от нея, нейните естетически проблеми остават сравнително ограничено разработени.

Архитектурната естетика винаги стои малко „встрани“ от цялостната естетическа теория; тя остава някак си в периферията на художествената практика, като непълноценен и недоразвит вид изкуство, предвид на задължителната, устойчива и неизбежна утилитарно-практическа функция на архитектурните обекти. (Неслучайно древните гърци не са отредили „муза“ за архитектурата.) Този подход – към естетиката като предимно теория на изкуствата и към архитектурата – като в някаква степен непълноценно изкуство, е особено характерен за Хегел. При това, исторически, по отношение на архитектурата има ограничаване и в „предметния” обхват на архитектурата като изкуство (в теорията и историята на изкуствата) спрямо подхода ни в наши дни. Като художествени творби в архитектурата в миналото, до 20-те години на ХХ век се разглеждат главно уникалните сгради (докато в наши дни ние търсим естетическото и в типизираното, масовото, индустриализираното и пр.). Всъщност чак до началото на на ХХ век „аурата“ на уникалността (по израза на В.Бенямин) се схваща като задължителен атрибут на художествената творба, на произведенията на изкуствата (това засяга в значителна степен и творбите на приложно-декоративните изкуства), докато именно ХХ век  постави с голяма острота значението на тиражирането, типизирането, репродукционните техники за естетическите изяви – и спрямо художествените творби, и спрямо битовите вещи, и спрямо архитектурата.

  Този „изкуствоведски“ уклон води до по-ограничена представа за обхвата на естетическото в обществената практика и главно – по отношение на множеството обекти, при които реализацията на естетически критерии и ценности се съчетава не само с техните утилитарно-практически функции, но и с тяхното многократно повторение, тиражиране; на първо място различните оръдия на труда, битови вещи, облекло, мебели,  оформяне на открити пространства, инженерни съоръжения, а и самата архитектура в по-широк, по-истински смисъл.

  Напротив, за ХХ век е характерно най-вече точно обръщането на естетическата теория имено към тази втора форма на естетическа изява, при която духовно-естетическите функции се изявяват заедно, съчетани с утилитарно-практическите, както във възприятието,така и във формообразуването. Така, във втората половина на XIX век, през целия ХХ век и днес като основен проблем пред развитието на естетиката стоят  именно проблемите на естетическата организация на материалната жизнена среда, съществено място в което имат и проблемите на архитектурата. Това развитие се свързва с имената на Готфрид Земпер, Виоле ле Дюк, Огюст Шуази, Георг Зимел, Валтер Гропиус, Джордж Нелсон, Бруно Дзеви и др. В това отношение много важна роля изиграха студиите, дискусиите, както и самата практика на промишления (продуктов) дизайн, впоследствие и за други видове дизайн от 30-те до 60-те години. Голяма е ролята и на определени школи, като известните ВХУТЕМАС и ВХУТЕИН в Съветска Русия, БАУХАУС в Германия (през  20-те и 30-те години). По-нататък ще разгледам по-подробно проблема за структурата на естетическо въздействие на материалната среда и особеностите на естетическо въздействие на архитектурата – спрямо градската среда, предметната среда и пр. Тук е важно да подчертая отново, че като основна се очертава тезата за духовно-съдържателното начало, а не тясно формално-сетивното в естетическото въздействие, т.е., за органичната (а не формална) връзка между съдържанието, предметното начало, целесъобразното и естетическото във формообразуването. И в този контекст архитектурата, както ще разгледам по-нататък, вече има ролята не на по-„периферна“ (по отношение на чистите изкуства) изява. Напротив, когато разглеждаме материалната среда, тя придобива ролята на модел за разбирането на естетическото отношение към средата и на основна, опорна материална структура в системата на естетическото изграждане на средата.

   Архитектурната естетика представлява едновременно част от естетиката като наука и част от теорията на архитектурата. Това се дължи най-вече на „двойнствената“ природа, „бифункционалността“ на архитектурата. Тя има своята естетическа същност и роля и в същото време не престава да изпълнява своите практически, социално-битови, икономически и други обществени функции. При това архитектурата се изявява не само като естетически оформена предметно-пространствена жизнена среда; архитектурата въздейства и художествено-образно като вид изкуство, което е по-сложен и специфичен вид реализация на естетическото.

  Тази сложност на естетическата същност на архитектурата е довела и до многообразие на гледните точки в архитектурната естетика. Историческата практика показва, че както откъсването на  естетическите проблеми на архитектурата от материално-практическата ù същност, така и обратно – пренебрегването на естетическата проблематика, „разтварянето“ ù в другите проблеми на формообразуването, най-сетне недостатъчно задълбоченото изявяване на спецификата на архитектурата като изкуство (т.е., несъобразен със спецификата ù на въздействие „художествено“ ориентиран подход), водят до насочване на архитектурната практика в погрешна насока, неизбежно – и до критична обществена реакция. Пример за първото е периодът на т.нар. „украшателство” – „социалистически реализъм” в архитектурата на страните от Източна Европа през 50-те години, пример за второто –  архитектурата на крайния „функционализъм“ („рационализъм“) по същото време в Западна Европа .

 
  1. Генезис и същност на естетическото .

Естетическото отношение към света е обществено, но и дълбоко лично, интимно по своята природа. То представлява специфично ориентирана  и разгърната практика на отношения, оценяване, трансформиране и одухотворяване на заобикалящия ни свят. Тази практика, по-точно, тази целенасочена практика, т.е., това усвояване се изгражда от обширна съвкупност от дейности, функциониращи и развиващи се като цялостна система – така че по същество да обхване целия достъпен за сетивата и мислите ни предметен свят, да проникне дълбоко в нашия социален живот и интимна психическа същност.

Изявата на естетическото като цяло има сложно обусловен материално-обективен (заложен в обективните свойства на предметите и явленията), субективен (заложен в особеностите на човешката психика) и социален (заложен в обществените фактори и процеси, включително и в социално обусловените характеристики на човешката психика) характер. То се реализира не в предмета (обекта) или в субекта поотделно, а във взаимодействието помежду им, при определена качествена специфика на това взаимодействие (включващо в себе си комплекс от условия).

   Изходна позиция (първична роля) за развитието на системата на естетическо усвояване играе развитието на естетическото чувство в човешката психика – способността за естетически ориентирано възприемане, осмисляне и оценка; съответно, отлагането на естетическото в съзнанието и обогатяването на психическия ни живот чрез него; а оттам и включването на естетическото в ценностните ориентири на личността, превръщането му в активен фактор на човешката мисъл, воля и действие. Характеризирано по-подробно, това развитие преминава  през фазите на възникването на естетически нагласи, формирането на усет и вкус, способността за естетическо възприятие и оценяване, а оттам – и поведение, определяно и от естетическото чувство, завършен израз на което е естетическото и художествено творчество.

   Но защо се появява и развива тази специфична насока в развитието на човешката психика, каквато е способността за естетическо изживяване и оценка? Защо естетическото придобива и обществено разгърнати функции и изява? Доколко и как особеностите на „външния“ свят и на „вътрешния“ свят (на човешката психика) предпоставят и обективно обуславят естетическото? Ще се опитам накратко да коментирам тези основни теми.

  Естетическото е висша изява на човешката същност – биологична, социална, психическа. Но то може да се разглежда и като  еволюционно, генетично обусловено от основни закони във функционирането и еволюцията на материята, живата материя и социума, а само на тази основа могат да се разберат дълбоката същност на красотата, социалната и личностно-психологическата потребност от естетическо творчество и естетическо усвояване на света.

  Затова естетическото трябва да се разглежда не само като специфична, сложна и неповторима форма на изява на човешката същност, но и като резултат на еволюцията, развитието на материята като висша форма на нейна изява и висша форма на изява на човешкия дух.

  На първо място, трябва да посочим устойчивата в различните изяви на материята връзка „съдържание (същност)“ – „форма“; връзка, която характеризира материалния свят; връзка, която прави формата отразяваща своята същност (която, от своя страна, е израз, както на вътрешни, така и на външни взаимодействия). Устойчивият причинно-следствен характер на това взаимодействие, при което съдържанието (същността) е определящо по отношение на формата (въпреки обратното – активната роля и на формата) има огромно значение не само за човека, но и за живия свят като цяло. Формите, които ни заобикалят, с които ние влизаме във взаимодействие, не са произволни – те са отражение на своето съдържание, на вътрешната им същност като съчетание на различни сили и закономерности. Затова, формата се явява „контейнер“ на информация за обекта (от семиотична гледна точка тя се явява негов знак ).  

Второ, именно поради тази закономерна връзка „съдържание – форма“, живите организми развиват своятасетивност” (особена чувствителност към свойствата на „външния“ свят) като средство за контакт, семиозис  с околния свят, набиране на информация, а оттам – и ориентация и избор на поведение спрямо средата, за задоволяване на потребности, оцеляване и еволюция. Така, докато материалната среда излъчва „сигнали“ (под формата на различни енергийни полета), то организмът ги възприема, разбира и реагира, т.е., трансформира ги в „знаци“, тоест извършват се процес на семиозис – получаване, обработка на информация, реакция спрямо нея. С еволюцията на живия свят като правило се повяват и развиват и различните способности на живите организми да „възприемат” и „разбират” формите на околния свят. При това известно е, че различните организми изграждат своите „информационни канали”, рецептори и сетива само дотолкова и по такъв начин, доколкото и както това е необходимо за функционирането им като биологичен вид. Животните реагират на дразненията първосигнално, на принципа на „входа“ и „изхода“. Техните потребности са елементарно биологични – задоволяване на инстинктите за хранене, защита и пр. Затова известно е, че за зрението на червея е достатъчно само усещането за светло и тъмно, докато хищните птици, например, имат изключително по острота зрение. По-нататък, на тази основа живите организми развиват и способността сами да излъчват „сигнали”, които постепенно се структурират и като специфични езици. При по-първичните форми на „езиковия“ (семиотичен) контакт самата реакция на организмите е знак (тропизмът при растенията). Впоследствие се появяват и по-сложни езици (етограма, двутактови сигнали), за да се стигне и до човека като особено сложна възприемаща, създаваща, интерпретираща и ползваща различни езици, система.

Трето, тези способности на информационно-семиотично взаимодействие  (приемане и излъчване на сигнали и тяхното структуриране) получават особено развитие при човека, където те се проявяват във взаимовръзка и като продукт и на висшата нервна дейност, на цялостната психика на човека. За човека, както и за всички живи организми, също е важно да възприема, да  разбира  естествено развилите се форми на заобикалящия  го свят, на жизнената си среда. Затова човешките, исторически развили се потребности от информация са много по-сложни, те са моделирани от развитието на психиката и обществото. Човек има нужда от по-богата и по-сложно структурирана информация, за да се ориентира в своите дейстия. Това се подпомага от цялостната работа на психиката, но пък нейната работа се подпомага от по-сложно изградения контакт с външния свят.

  При човека способността за възприемането и интерпретацията на формата се развива  едновременно с развитието на езика, на трудовата дейност, на oбщуването, на психиката. Затова човекът, благодарение на своята особена природа, възприема формата през призмата на своите все по-богати потребности и възможности. Не само сетивно-образната, а и духовната интерпретация на формата са му нужни, за да си изгради цялостна представа за околния свят и, съответно – да моделира поведението си спрямо тази представа. Затова човекът чрез специфичните си, исторически развили се физиологични и психически „инструменти“, притежава способността смислово да интерпретира  и емоционално да обогатява възприетите форми в съзнанието си, да доразвива първичното им предметно значение и да им придава „многозначност“, произтичаща от богатството на вътрешния му духовен свят, от множеството различни смислови и емоционални връзки. Така например, човекът затова неизбежно прехвърля („транспонира“) свои представи, свързани със самия себе си асоциации върху това, което го заобикаля. Така той анимира, очовечава и одухотворява света, за да го разбере в своето отношение към себе си и да го превърне в част от себе си; формите на света, които са извън пряката му дейност и намеса, мисловно и емоционално се приобщават към неговия живот, към неговата същност. Формата оживява и се „психологизира”. Така слънцето, луната, звездите, хълмът в полето, далечните планини, гъстата гора, самотното дърво, потокът в планината, езерото и морската шир – всички те свързват своята видимост с различни човешки същности, стават естетически възприемани и въздействащи.

  Кое например може да бъде по-абстрактно от картината  на звездното небе – но още от дълбока древност хората се вглеждат в небето, разчитат неговите знаци, вдъхновяват се от него и го опоетизират с митове! Ето защо „човешкото“ въздействие на формите е много по-богато; формите за човека имат и самостоятелен, нов, втори „психически живот“, свое емоционално въздействие, връзки с абстрактното мислене. На тази основа се ражда и специфичното за човека естетическо преживяване, в което към първичната изразителност на формите се наслагват стимулирани, породени от формата, но свързани с разкриване на многообразната човешка същност значения, емоции, оценки. Тази способност стъпва на специфично  човешките връзки между съзнанието и подсъзнанието, на ролята на емоциите, на психическите „инструменти“, на асоциативността, паралелизма, въображението, паметта, а оттам и способността към многопланова знакова интерпретация на формите, на образното и абстрактното мислене и още много други характеристики, които човешката еволюция, културното развитие на човечеството са изградили като социално-културни особености на човешката психика и без които естетическото не би могло да се появи. Така, естетическото се развива благодарение, от една страна, на свойството на формите да отразяват (и изразяват от гледна точка на възприемащия организъм) своето съдържание; от друга страна, поради развилата се (в обществената еволюция на човека чрез неговата практическа и духовна дейност) по-сложна сетивност и по-сложна връзка и роля на сетивността във висшата нервна дейност – психиката.

  Тази сложна, многопластова интерпретация на формите и техните свойства от човешката психика може да бъде  накратко илюстрирана с въздействието на една от основните характеристики на възприемания свят – неговата цветност.

  Цветността изначално се дължи на свойствата на предметите да обработват (главно да отразяват) по различен начин отделните светлинни вълни от видимия спектър на слънчевата светлина. Това довежда до попадане на светлинни вълни с определена дъжина в органа на зрението – окото и създава впечатление за един или друг цвят на предмета.

  Но явлението „цвят“ в тази достатъчно проста и ясна физическа характеристика води до сложна реакция в организма. Цветът е в състояние да окаже влияние върху впечатленията за първичните физически свойства на предмета (размер, тегло, форма, температура); той има първично емоционално и асоциативно въздействие (топли, стимулиращи, радващи цветове като пурпурния, червения, оранжевия). Чрез своето пространствено структуриране като съчетание от цветни петна той подчертава или променя геометричните особености на формата. Цветът, в редица случаи, има знаково – информационно, сигнално въздействие (червеният светофар); първични културни значения (черното – знак за траур); но и вторични – например, характерна за даден архитектурен стил цветност (така, при развитието на модерната архитектура се отдава особена роля на белия цвят). За образното, смислово, а оттам и естетическо въздействие на цвета голяма роля има неговата предметност и връзка с контекста, които оказват влияние върху въздействието му като хармонично и дисхармонично, приятно или неприятно. Както отбелязва по този повод Н.Г.Чернишевски, червеният цвят ни действа естетически, когато е върху бузите на женското лице, но неприятно – когато е цвят на носа.  

   Четвърто, човекът в своето историческо обществено и културно развитие изгражда сложната система на обществото, на обществените отношения и норми; съвкупност от форми на общуване, форми на творческа изява и на обществени ценности. Богатата, сложно структурирана информация, необходима за ориентацията вече не само спрямо материалната среда, а и спрямо сложната и многопластова система на обществото, многообразието на човешките същности стимулира необходимостта човекът, в своето културно развитие да се изгражда вече не само като пасивно възприемащо, а като активно осмислящо и преобразуващо своя свят същество.

Една от основните форми на това развитие е изграждането на „човекоориентирани“ знаци и знакови системи – системи, които са в състояние чрез заложените в тях „културни кодове” да изразяват представи, абстрактни понятия, символни обобщения, да са пряко свързани с мисленето. „Естествените процеси на биологическата еволюция са породили у човека, и само у човека, нова и забележителна способност – способността да си служи със символи. Най-важната форма на символно изразяване е членоразделната реч. Членоразделната реч означава съобщаване на идеи; съобщаването означава запазване, традиции; записването – натрупване и прогрес,” пише Лесли Уайт. Способността за човешко интерпретиране на формата води до това, че подобни сложни символни функции придобиват (в различна степен) и формите на създавания от самия човек предметен свят. Тези нови знакови и символни функции, които човек създава и целенасочено влага в създавания от него материален и нематериален свят, стават и основен фактор за творческите усилия по естетическото  осмисляне и овладяване на този свят, на цялата обкръжаваща ни действителност. Те довеждат и до развитието на богато разгърнатата система на изкуствата като висша форма на естетическо усвояване.

                                          *   *   *

  Естетически ориентираната човешка дейност, следователно, възниква въз основа на всеобщата характеристика на формите да отразяват съдържанието си; въз основа на способността им да изразяват това съдържание чрез въздействието си върху човешката сетивност (и обратно – на способността на човешката психика да интерпретира съдържателно формата); въз основа на самостоятелния психически живот на формата; въз основа на способността на формата да внушава и разкрива обобщени значения и идеи – способност, придобита в хода на културната история на човечеството и чрез целенасочените творчески усилия на човека. Естетическото, с други думи, е преди всичко исторически развилата се способност на човешката психиката разбира и да се вълнува от обобщеното, духовно съдържание, разкриващо се чрез конкретната, чувствено-сетивно разгръщаща се форма, способност, която е специфична и поради това има особена роля за човека и обществото. Тази способност се реализира преди всичко в особената структура на естетическото преживяване, а оттам и в човешката творческа активност, преобразуваща заобикалящия го свят, обществото и собствената му психика.

Естетическото изживяване.                                                                 

Исторически, а и в личностното психическо развитие,естетическото се реализира последователно като естетически нагласи, усет, вкус, (изживяване, възприятие, оценка, въздействие), естетически ориентирано поведение и целенасочено творчество – в което най-висока степен е художественото творчество. В този последователно разгръщащ се, непрекъснато обогатяващ се цикъл централно място и роля има именно способността за естетически ориентирано възприятие и оценка,т.е., естетическото изживяване. Самото естетическо изживяване  може да се разглежда като специфична форма на семиозис между две системи: средата като излъчваща „сигнали” (които отзвучават в организма като дразнения, стимули) – и човека като сложна, многостъпално изградена възприемаща система. Затова, възникването на естетическото изживяване  зависи не само от характера на възприемания обект,но и от средата (контекста,) условията на контакта; качествата на възприемащия.

    Важно е да се подчертае, че естетическото преживяване протича различно от всички други форми на семиозис между човека и средата, че в структурата на естетическото преживяване  формата, възприета чрез сетивата, има по-особена, по-различна роля, стимулира особените психически „инструменти“ на асоциативното, подсъзнателното, ирационалното.

Човешката дейност  се стимулира, най-общо, от съвкупност от потребности, с по-пряко или по-опосредствено изразен характер. Тези потребности мотивират и определят неговото поведение, но това поведение, човешката жизнедейност, се опосредстват от работата на човешката психика, от висшата нервна дейност. Тя, от своя страна  функционира в няколко различни аспекта: на сетивното, на познавателното, на оценъчното и на емоционалното. Като основна функция на тази дейност се счита именно натрупването на информация, на познанието  и изграждането на система от обобщени представи, които служат за основа на развитие на човешкия род и които определят нашето поведение. Сложната система на обществени взаимоотношения, с различните му форми на регулиране на нашите действия и на осъществяване на общи действия, еволюцията на обществото в крайна сметка почиват върху тези особености на нашата психика, на висшата нервна дейност. А изходна позиция в познанието е именно чувствено – сетивния контакт със света.

Съществуват различни теории за произхода на изкуствата, за необходимостта от изкуство, за природата на естетическото. В някои от тях се подчертава връзката с трудовата дейност, в други – игровото, хедонистичното, магическото начало и т.н. Но, ако ние приемем, че основа на целенасочената човешка дейност (като необходимо условие за развитие на човечеството) е познанието – натрупването, обработването и интепретирането на информация – за предметите и явленията, то трябва да приемем като основен фактор за развитието на формите на естетическа изява и на изкуствата и тяхната специфична познавателна функция.

Нека поясним. Във функционирането на психиката се съчетават подсъзнателното – и съзнателното, ирационалното, както е известно – с рационалното, чувствено – емоционалното – с разсъдъчното, информационното. В наши дни е известно, че в основата на тези опозиции лежи физиологията на мозъка. Неговите две полукълба „работят” по различен начин. Дясното е в по-голяма степен ориентирано към чувствата, емоциите, сетивния опит. Лявото е по-тясно свързано с мисленето, логиката, разсъжденията, понятийния апарат. Въз основа на съвместната работа на двете полукълба, но и на техните различия се оформят две направления в работата на мозъка. Едното, където водещо е логическото начало, е на рационалното начало, логическите схеми, мисленето. Другото, при което водещи са сетивният опит, чувствата, емоциите, подсъзнанието. Първото е направлението на науката, техниката, обработената и осмислена информация. Другото направление е на естетическото усвояване и на изкуствата. И, въпреки че това са две различни по своята изява и по историческия си път форми на висшата нервна дейност, те заедно формират богатството на нейната цялостност, те и двете играят своята роля като изява на човешката природа, като стимулиращи различни дейности, допълващи се в общата картина на човешката цивилизация и култура. Нещо повече, и в самото мислене  като форма на обработка на информацията се оформят две направления: едното линейно, тръгващо от детайлите; другото – холистично, тръгващо от цялото; едното – символично, другото – конкретно ориентирано; едното – логическо, другото – ирационално; едното – вербално, понятийно, другото – невербално, образно ориентирано.  

В науката ролята на подсъзнанието и емоциите в процеса на научното творчество, без да е периферна, е подчинена на рационалното, и се търси да се ограничи, за да се постигне нужната обективност, устойчивост, „отчужденост” (независимост) на човешката способност за съждение. В изкуствата, напротив, се мобилизира огромният масив от информация,  богатството на историческия социален и личен опит, натрупан в подсъзнанието, активират се интуитивно нестандартни и на пръв поглед нелогични връзки.  

Така например, в древноегипетските орнаменти се намират приложени на практика всички видове симетрия, които са формулирани от съвременните учени (9). Изкуството по свой начин е предугадило и изпреварило научното мислене с близо 30 века! И този пример далеч не е единствен. Как е възможно това? Това е възможно именно поради специфичния начин, по който достигат до знанието и ни поднасят знанието формите на естетическа изява. Изкуството, красотата, естетическото имат свойството да ни представят познание и  разбиране за света на нивото на интуицията, подсъзнателното, в единство с непосредствено сетивното, но и с логическото, разсъдъчното, и с това имат своята специфична роля за историческото и личностно човещко развитие. Внушавайки ни истини на подсъзнателно ниво, естетическото ни подканва да погледнем от друга, външна гледна точка на известните истини и логически конструкции и с това придобива и определени евристични функции и роля.   

Затова неслучайно, не един от съвременните бележити учени посочват ролята и на естетическия фактор в науката.“Изкуството, пише Нилс Бор, ни напомня за хармонии, недосегаеми за систематичен анализ“. „Проблясъкът на прекрасното в точното естествознание, позволява да се разпознае великата взаимосвързаност, още преди детайлното й разбиране, още преди тя да може да бъде рационално доказана“, убеден е, например, един от големите физици на XX в,. В.Хайзенберг.

     И тук не става дума за противопоставяне на двете насоки във висшата нервна дейност – едната с водеща роля на чувствено – сетивното, емоционалното, подсъзнателното (естетическото усвояване и оценка, художествената практика), другата – с водеща роля на логическото, мисловното, рационалното, по-абстрактното (мислене, научно търсене, теория). Днес се приема, че двете не само са две същности на човека, но и всяка има своето значение за неговата психика, битие и историческо развитие. Нещо повече, двете се допълват и взаимно обогатяват. Мисленето може да бъде оценявано и от естетическа гледна точка, стимулира и емоционални изживявания; естетическото пък има своята познавателна, не само информационна същност, стимулира се не само от възприятието, а и от мисловните процеси, разсъжденията, знанията (последното има голямо значение именно за естетическото въздействие на архитектурата).

Така и двете направления в развитието на човешката психика се допълват – като основа и за развитието на обществото, и в развитието и дейността на отделната личност, съчетавайки по различен начин, в различна пропорция чувствено – сетивната, познавателната, аксиологическата и емоционалната насоки във висшата нервна дейност.

В работата на психиката се извършва (в контактите на човека със света) постоянен преход от сетивността и възприятието – към образното  мислене, абстрактното мислене, ориентацията и оценките, вземането на решения от мозъка и отдаването а команди. В отделните фази на този процес отделните страни на психическата дейност играят различна роля, но като правило са присъщи на цялостния процес. Тази реализация на взаимодействието „човек – среда“, което е в основата и на естетическото, протича с активната роля на човешката личност, с нейната дейност в средата, потребности, цели, двигателна активност, регулиране на психическата активност.
При това,трябва да подчертая, че  естетическото изживяване се характеризира с определена качествена специфика,която се определя от особената му психическа структура.  ,Като продукт на висшата нервна дейност то съчетава отделните й аспекти, но по свой, различен начин, отколкото това става при трудовата, изследователската (научна) дейност при чисто емоционалните изживявания и др.На първо място, естетическото отношение възниква именно въз основа на сетивния опит, (чувствено – сетивния контакт), т.е., въз основа на тази информация, която постъпва в нашия организъм благодарение на сетивата (чрез непосредственото възприятие, перцепцията). (Ето защо и една от причините за разнообразните форми на естетическо усвояване са нашите различни сетива – зрение, слух и др., с различните им характеристики.) Именно историческото развитие, богатството на човешките сетива, способността на психиката да разчита техните „сигнали”, свързвайки ги със своя психически живот, своите житейски задачи и мисли, позволява една форма да се оцени като красива, а друга – не. Разбира се, чувствено – сетивното е основа и на цялата висша нервна дейност, но в естетическото той играе особено важна роля, защото не е просто условие за следващите, по-опосредствано свързани със сетивата фази – на осмисляне, оценяване на възприятието, а защото запазва своята самоценност, своето централно място, водеща  роля в структурата на естетическото изживяване. Неслучайно всички форми на естетическо усвояване – дизайн, приложно – декоративни изкуства, музика и пр., имат като база за развитие изграждането на свои специфични начини за стимулиране богатството на сетивния опит, чрез формата на творбата, разгръщане богатството на тази форма в нейната самоценност. (А ,на тази основа те изграждат  и своите „художествени езици”.)

Чрез сетивния опит като център на естетическото изживяване естетическото придобива и други  важни за същността и съществуването му особености: трайните връзки със сферата на подсъзнанието, от една страна, и със сферата на чувствата и емоциите от друга; това на свой ред разширява границите на познавателното и на оценъчното начала – в структурата на естетическото, които тук отново се изявяват вече по различен начин, отколкото това може да се осъществи в логическото мислене в науката.

Друга важна (за естетическите изяви) особеност на човешкия контакт със средата е формирането въз основа на отделните усещания на чувствено – сетивното възприятие с неговата образност: т.е., способността на човешката психика да структурира, да обобщава отделните усещания и впечатления, да ги осмисля като по-цялостни структури – образи, носещи (разкриващи) устойчиви черти на самата форма, но и на вътрешното съдържание (същността) на обекта. Действието на съзнанието тук е коренно различно от друга негова способност –обособяването на отделни черти и елементи, разглеждането и анализирането им поотделно, натрупването на знания за реалността по пътя на разсъжденията, логиката, научното търсене. Напротив, чувствено – сетивното познание се основава на синтетичността, относително цялостната представа, на „образното мислене” – израз до известна степен метафоричен, но и дълбоко истинен.

Особено важно е, че образът се чете от човешката психика двояко: веднъж като съчетание на сетивни свойства и техни характеристики, втори път като „знак” : т.е като форма свързваща се с  определени значения, смисъл,понятия .(по-нататък ще се спра по-подробно на понятието „знак”,базисно за семиотиката като наука).

Възприемането на формите като знаци  е важна, но не уникална за човека способност. Това, което отличава именно човека в отношението между „сигналите“, „дразненията“, е способността му да структурира  „сигналите“ от външната среда като цялостни образи, втори път – да интерпретира образите, изразяващи не само конкретно, а и обобщено, с други думи символично значение.

      Образността, стимулирана от формата – това сама по себе си е форма на познание. Но също така, благодарение на устойчиви, закрепени в социалната практики връзки между възприеманата форма – и определени значения, т.е., благодарение на съществуващата  система от културни кодове за прочит на формите, те се възприемат и като съвкупност от знаци; разкриванитеот тях значения придобиват не произволен, а устойчив, закономерен характер. Това, от друга страна, създава възможността чрез различни начини на интерпретация и съчетаване на формите, т.е. чрез определени езикови правила,  да се изграждат и по-сложни, разкриващи и по-особобщени представи и идеи, знакови структури.

Естетическото въздействие и оценка са свързани както със сетивните и образни особености на знаците, така и  с начина, по който са структурирани тези знакови съвкупности (т.е., с организацията на семиозиса чрез формата), както и със значенията, които те носят, а оттам и с емоционалния им ефект. Характерът на знаците, начинът, по който те се свързват и въздействат и естетически – всичко това е проблем и на естетическата теория, подпомагана и от науката за знаковите системи, семиотиката.

        Трябва да се посочи огромното разнообразие на знакови форми и структури в системата  на естетическото усвояване, но главно – развитието и наличието на естетически ориентирани, с естетическа и художествена специфика знаци, благодарение на които се развиват различните форми на естетическо усвояване и по-специално на различните изкуства. Естетическото изживяване и въздействие благодарение на това представлява по-сложна форма на комуникативност, в която конкретната информация се съчетава с изразяването на по-обобщени представи, културни норми и ценности и с тяхната оценка. А всичко това става възможно благодарение, на първо място, на „самостоятелния психически живот” на формата, предпоставени от нейната образност и асоциативност, емоционалност. Но тези особености на формата стават основа на развитието на специфични средства за „обработка” на формата, стимулиращи по-адекватното разкриване на по-обобщени значения, представи, идеи. Тези средства при по-сложните и разгърнати форми на естетическо усвояване, каквито са изкуствата, се развиват като цялостна система – художествения език на съответното изкуство. Такъв специфичен художествен език със свои особени възможности притежава и архитектурата.

За естетическото, в този контекст, имат особено голямо значение определени способности на човешката психика, каквито са паметта, въображението, асоциацията, сравнението, паралелизмът. Именно благодарение на тях формата придобива своето пряко, конкретно информационно въздействие и свой самостоятелен психически живот. Формата придобива (особено чрез естетически целенасочената й обработка”) способността да подскаже и разкаже за повече неща – благодарение на изграждащите се на нейна основа, стимулирани от нея връзки между различните понятия, представи, чувства, емоции, оценки, за което мозъкът, със своята сложна физиологическа структура и огромен брой възможни вътрешни връзки, предлага неизчерпаеми възможности. Особеното при естетическото е, че (за разлика от логическото мислене) насоките на тези мисловни са по-общо, по-многозначно очертани и, в същото време, по-емоционално оцветени. Но тези неточности, неопределености, смътни, а не ясно очертани мисловни структури, имат предимството да са по-синтезирани, подсъзнателно интуитивни, емоционално ориентирани „структури на познанието”. И с тези свои особености естетическото предлага други, по-различни от възможностите на формалната логика и науката, възможности за познание, които в немалка степен обуславят и необходимостта от неговата поява и развитие в хода на човешката история.

Особено важна роля в тази качествена специфика играят специфичните асоциативни възможности и въздействия на формата. Асоциативността – това е по начало способността на психиката, да изгражда паралели, да свързва мислено или твърде различни предмети и явления, въз основа само на отделни елементи на сходство в тяхната форма и съдържание. Асоциативността има своята роля и в сферата на по-абстрактното (боравещо с понятия, с обобщени представи) мислене; но особена роля тя има именно за естетическото усвояване. Благодарение на асоциативността формата придобива свой „самостоятелен живот”, т.е., „обраства” със значения, емоционални нагласи и представи, които са различни от конкретното й, пряко съдържание и информационно въздействие. Така става  възможно образът на на морето – да се свърже с представите на безкрайността, свободата, романтичните мечти за пътешествия и досег с непознатото; самотното дърво в полето да се оприличи на самотен, потънал в размисли, противопоставящ се на света човек; планинският ручей да се свърже с представата за буйната младост и вечно променящия се живот; античната дорийска колона – да се оприличи подсъзнателно на загърната в лек памучен хитон женска фигура и пр. Разбира се, и асоциативността е белег на човешкото мислене, на човешкото познание като цяло. Но при естетическото усвояване не става дума за асоциации въобще, а за насочен поток от асоциации, главно свързани с човека, с неговата същност и изяви, т.е., за способността на човешката психика да одухотворява впечатленията от всичко, което го заобикаля, през призмата на собствената си богата душевност, да слага отпечатъка на тази душевност върху сетивния си опит от материалния свят. За самото разгръщане на асоциациите и веригите от асоциации, които поражда формата, голяма роля играе и комуникативният контекст, т.е. средата, в която функционира формата. Това е най-напред общокултурният контекст, социално и исторически детерминиран; но за конкретния „прочит” на формата голямо значение има конкретният, предметен контекст, в който тя се се вписва и взаимодейства в конкретната сетивна структура. Така една и съща човешка фигура, изобразена в една картина, ще въздейства по различен начин според контекста в общата композиция на картината – например, ако тя е елемент от многофигурна композиция, или, напротив, е изобразена самотна, в пейзажна среда или в интериора на собствения си дом и пр.; едно и също човешко действие придобива различен смисъл според ситуацията, в която се изявява (в литературната творба).

Този аспект има особено важна роля за материалната среда и за архитектурата; архитектурните обекти винаги съществуват в конкретен фрагмент от жизнената си среда; взаимодействието с тази среда е активен компонент в естетическото им въздействие; една и съща сграда въздейства различно според характера на възприеманата, свързана с нея среда;  промяната в характера на средата – често пъти неизбежна, неизбежно променя и и естетическото им въздействие и пр. Всичко това, както е известно, води до принципа на ансамбловото, взаимосвързано естетическо изграждане (ensemble се превежда  „заедно“), който намира широко приложение в естетиката на средата,на което ще се спра по-нататък.

Наред с чувствено – сетивното и познавателното важна роля в естетическото преживяване има емоционалният потенциал на човешката психика. Емоциите, както е известно, са особено сложна за обясняване форма на психическа дейност. Съвременната психология ги разглежда  като своеобразно отражение на вероятността за задоволяване на определени потребности в дадена ситуация.  Емоциите,според Н.Амосов,например се групират в две зони – на приятното и неприятното, първата от които действа стимулиращо, активира работата на психиката, докато второто действа задържащо и затоморзяващо. Това определя голямата им роля за човешката дейност, за реализацията на личността като цяло. Емоцията представлява едновременно и стимул, и оценка, и реакция на човека спрямо средата, като при това се характеризира с особена спонтанност, непринуденост, дълбоко личен характер, което й придава особена „самоценност“. Именно тези характеристики обясняват генезиса на емоционалния компонент в естетическото отношение и преживяване, правят емоционалното естествено, органически присъщо на естетическото. Емоционалното – като нагласа за възприятието („установка..), като  „оцветяване“ на впечатленията и като реакция, оценка и краен резултат – играе ролята на спойката между човека и обекта, „червената нишка“, свързваща формата и съдържанието, усещането и образното мислене в естетическото преживяване. Изкуството, красотата, естетическото в най-широк план, имат ролята да стимулират и обогатяват емоционалния живот на човека. . Независимо от това, дали се вълнуваме от разкриващите се от върховете просторни панорами; от величествените стари сгради и ансамбли, дали съпреживяваме историческата драма в симфонията „Ероика“ на Бетовен или  трагедията на „Клането в Хиос” (в известната картина на Дьолакроа) – емоциите са неделима част от естетическото въздействие. И тук не става дума само за едностранчиво разбирани, първични положителни емоции, въпреки тяхната голяма роля в нашата жизнедейност. Изкуството, в това число и архитектурата, е в състояние да рисува сложно структурирани емоционално „платна”, за да придаде дълбочина и сила на своите духовни послания. Още Аристотел формулира психическия механизъм на „катарзиса” – пречистващата сила на съпреживяването на драматичното и трагичното, чрез които да се разкрие значението и величието на борбата за отстояване на определени морални принципи.

Естетически стимулираната емоционална реакция (изживяване)  като правило са разгърнати във времето и могат да имат достатъчно сложна структура; например, при четенето на една литературна творба или при разглеждането на една пространствено сложна монументална сграда възникват и нерядко се противопоставят различни чувства и емоции. Въпреки това, даже при съдържащите драматични и трагични ситуации творби, крайният резултат от естетическото изживяване са позитивно ориентираните, положителни, насочени към утвърждаването на обществено значими обществени ценности и норми, емоции. Без богатството на емоциите – една дълбока човешка същност – и потребност, човешкото в човека закърнява, а той съществува подтиснат, незадоволен откъм най-съкровената си и най-лична форма на себереализация – емоционалността. И в това отношение ролята на естетическото е уникална: „Човек, който сам в себе си не носи музиката и който не се трогва от акорда на хармоничните звуци, е способен на предателство, на хитрост и грабеж…“ е безжалостната оценка на Шекспир.  

Ето един особено показателен и интересен пример за това каква роля може да имат емоциите, породени от естетическото въздействие на материалната среда.

В Япония е популярна вишната – сакура, която не дава плод, но чийто пролетен цъфтеж създава естетически вълнуващ образ, който докосва чрез сетивата – сърцето и душата.

„Ако нямаше вишневи цветове

на този свят,

колко по-спокойни

щяха да бъдат сърцата ни

през пролетта.“

пише Кокиншо, японски поет от X в. Но, оказва се хората имат нужда точно от емоциите, стимулирани от тази нежна, краткотрайна, тревожна поради това  красота на живата природа. И днес в Япония е популярен фестивалът, посветен на съзерцаване на красотата на цъфналите вишни („ханаки“), при който японците специално посещават и се наслаждават на градините със сакура – безсмислено извън емоционално – естетическия си заряд занятие. .

„Да прати светлина в глъбините на човешкото сърце“ – това е задачата на художника” вярва един от изтъкнатите представители на Романтизма в музиката, Роберт. Шуман. Тази по същество жизнеутвърждаваща, антропоцентрична човеколюбива насоченост в емоционалното въздействие при естетическото изживяване е особено ясно изразена и присъща на архитектурата, която е основен компонент на жизнената ни среда; средата, в която се реализира нашият ежедневен бит, в която се реализират общностните изяви – това е среда, която обществото се стреми да изгражда в съответствие и човешките личностни потребности. Човек се нуждае, има потребността от преобладаващо присъствие на позитивните човешки емоции в живота и в бита и за реализацията на тази потребност качеството и емоционалното въздействие на архитектурата имат огромно значение.

Ценностното отношение, аксиологическата оценка е четвъртият важен компонент на висшата нервна дейност. Те се реализират по особен начин в естетическото именно чрез способността за обобщено, символично знаково въздействие на формата, възприемана и естетически. Чрез взаимодействието между чувствено – сетивно, емоционално въздействие, чрез своята познавателна функция, съдържаща не само конкретна, но и само конкретна, но и по-обобщена информация, естетическото изживяване придобива и ценностна или аксиологическа насоченост, т.е., то притежава способността да отразява по своему светът на човешките ценности, особено на морално – етичните ценности и категории. С това естетическото преживяване придoбива не само завършена качествена специфика, но и своя неповторима, жизнено важна роля за ценностната ориентация на личността, а оттам и за нейната социализация, следователно за функционирането и на обществото. Това определя и неговата устойчивост и постоянно обогатяване, разширяване като изява в системата на човешката култура, на обществото като цяло. Затова от форма на първично отношение (възприятие и оценка) естетическото прераства в естетически ориентирана активност; творчество, насочено към създаване на естетически ценности в човешката и природната сфера, на човешката не само идеална (психическа), а и реална .(материална) дейност.

С всичко това естетическото изявяване има своите устойчиви особености като непосредствено протичащ психически процес и своята „самоценност”, своята неповторима роля в човешкия и обществен живот. Самият процес на естетическо възприятие, осмисляне и оценка (т.е., „преживяване“) присъства и се включва по различни пътища в живота на човека; той може да бъде както относително кратък във времето, целенасочен акт, така и интегриран, разгърнат в цялостния жизнен опит на реализиращия се по-сложно, като самостоятелен продукт. Именно този втори път е по-характерен за естетическото преживяване при материалната среда и архитектурата. То протича като дълбоко лично, интимно, вътрешно изживяване и поради това човек го възприема и като акт на свободен избор, като реализиране на неговата свободна воля (въпреки че на практика е точно обратното – изживяването е стимулирано и програмирано и от редица външни фактори, например от определени качества на възприемания обект – било то сграда, живописна картина, музикално произведение). Обществената обусловеност на човешката индивидуалност и, по същество, предвидимост на естетическата оценка остават скрити за възприемащия човек, въпреки че могат да бъдат изследвани, аргументирани и обяснени (и даже използвани). Но именно тези особености на естетическото изявяване му отреждат особена и незаменима роля във формирането на личността, популяризирането и пропагандирането на различни възгледи, формирането на културата и обществените отношения. Затова и различните форми на естетическа изява намират място (и в определена степен генетично са свързани) с религията, морала, търговския обмен, в наши дни – с модата и с масовите комуникации. Така естетическото придобива трайно, обогатяващо исторически обществено значение и специфично обществени функции.

Естетическото изживяване няма практически ориентиран характер (оценките за стойността и за естетическите качества на едно златно бижу са различни, макар че могат да се съчетават и допълват), напротив, то е „незаинтересовано”, „духовно”, то е различно и надграждащо материалната същнос. Напротив, естетическото отношение (изживяване) има подчертано възвишен, духовен характер; то е ориентирано към вътрешния свят на човека, към неговата психика, а не към придобиване на материални ценности, както и към оценка на материалните свойства на обекта: пряка полезност, парична стойност или стойност при размяна и пр. Тези аспекти на оценка имат подчертано вторично или косвено значение за естетическото.

Положителното естетическо въздействие, т.е., красотата може да се добави към паричната стойност на бижуто (като определена от вложен труд, материали, умение и пр.), но скъпият материал и вложен труд , сами по себе си, не могат да умножат красотата! „Красивият предмет предизвиква удоволствие, свободно от всякакъв интерес” – пише Кант – той буди „безкористна наслада”. Тази „наслада” се поражда и се стимулира от непосредственото възприемане и въздействие на възприемането със сетивната форма, но тя има далеч не само сетивна, биологическа, физиологическа същност; още повече, че и работата на сетивата е свързана с мозъка, с висшата нервна дейност. Естетическото изживяване буди особен род удоволствие, но и удовлетворение чрез поражданите у нас позитивно ориентирани емоции и чувства. В крайна сметка в естетическото изживяване ние виждаме отразена и реализирана нашата собствена личност и човешка същност в една по-голяма пълнота, отколкото в реалното ни битие, в трудовата ни дейност, обучението, развлеченията… Това е, което го прави така важно, така ценно за нас. „Чрез изкуството човек се реализира в други свои същности, търси своята  цялостност.“  Всъщност и в обществено – исторически аспект, и в личен  план естетическото е именно особена  форма на реализация на човешката същност, на човешко активно отношение и очовечаване, одухотворяване на заобикалящия ни свят..

Благодарение на тези психически характеристики естетическото придобива и играе особено важна роля и в системата на обществените отношения, отношенията между хората и развитието на човешката личност като субект и обект на тези отношения… Чрез различните форми на естетическа изява, включително чрез организацията на материалната среда и чрез архитектурата  то функционира като специфична форма на общуване между хората, на социална комуникация; като проводник на етически, политически, религиозни, социални и философски възгледи; като средство за възпитание и социализация на личността; като положителен фактор в протичането на трудовите процеси; като средство за оптимизиране на взаимодействията „човек – човек“, „човек – общество“, „човек – среда”, „общество – природа”; развива се и като получаващо своя предметна, материална ценност, а оттам става фактор  в системата на производството и обмена и пр. Ето защо естетическото става основа на формулирането на обширна, сложно структурирана обществена система на естетическо усвояване, което засяга и формирането на личността, и художествено – творческата, и трудово – производителната дейности, и обществените институции и структури, и взаимодействието на човека и обществото с жизнената среда. Тази система включва историческото развитие на съвкупността  от разнообразни форми на създаване на естетически ценности, системата за тяхното създаване, „сътворяване“, общественото разпространение и „потребление” („консумиране”) от обществото. В по-широк план тя включва и естетическото възпитание, художествената критика,  специализираното образование и научни изследвания, финансирането и материално – техническите условия за творчество, съхраняването, колекционирането, търговията с художествени ценности и пр.

 

*   *   *

Обобщавайки казаното дотук, трябва да разглеждаме същността на естетическото изживяване като исторически развила се, обществено обусловена способност на висшата нервна дейност и на човешкия организъм за специфично отражение, оценка и преобразуване на обкръжаващия ни материален свят, в цялото му богатствовъз основа на чувствено – сетивния опит и образността на възприятието. Естетическото изживяване предполага, на първо място, определени нагласи и способности в в човешката психика, които, освен че са заложени потенциално в нея от човешката еволюция, трябва да се реализират и в личностнот развитие, да са присъщи на възприемащия и оценаващия човек като индивидуалност.

Естетическото изживяване  се стимулира от  определени характеристики в изграждането на сетивната форма, определено структуриране на материалния свят – обективен източник на нашия сетивен опит – чрез които се стимулира в определена посока образното отражение в психиката (така че образите да се оценят като красиви (естетични).

Естетическото изживяване се изявява,както споменах, не в психиката, и не в обекта поотделно, а и във взаимодействието помежду им, разгръщащо се като естетическо изживяване. Резултатът на това взаимодействие е образното отражение в психиката не само на конкретния обект ,а ивъзникването в психиката на по-общи представи и идеи, оценки и определено емоционални реакции, които ние характеризираме като естетически ориентирано възприятие, като естетическо въздействие и които водят към една или друга естетическа оценка.

Основна характеристика и същност на естетическото изживяване е способността му да разкрива  въз основа на конкретния чувствено сетивен опит и образност не само конкретна информация, но и обществено значими норми, представи, ценности, идеи и идеали. Връзката между норми, ценности, идеали и естетическото се изявява в представите за красотата (естетическите идеали); тя определя уникалната роля на естетическото за хората и обществото.

Именно на тази сложна психологическа основа възниква и въздействието, и оценката на специфичната естетическа ценност на предметите и явленията, оценката за красотата. Най-общо формулирано, естетическото въздействие, т.е., изявите на красотата в пределно широк смисъл на думата се основава именно на възприемането и осмислянето на формата като отразяваща и изразяваща по определен начин света на човешките ценности, въздействието на формата като свързана с богатството на вътрешния, психически „свят” на човешката личност, интерпретираща, разказваща, внушаваща представата за богатата същност на човека и човешкия род – като венец, висш етап в развитието на материята. (В по-широк смисъл – това са и представите за еволюцията на живота, развитието на материята, движението като нейна същностна характеристика).   

Естетическото, следователно, можем да характеризираме като обективно явление, чиято обективност се основава на: сетивното взаимодействие „човек – обект”; на определени структурни особености в сетивната форма на обекта и в определени качества (възможности) на психиката в „обработването” на впечатленият, които стимулират и изявяват самото естетически насочено изживяване и оценка. Тази съвкупност от условия създава това, което ще наречем „естетическа ситуация” – т.е., ситуация, в която естетическото се реализира на практика,реализира се естетическото въздействие според естетическия и художествен замисъл. Трябва да посочим обаче,че в социалното пространство естетическо битие на творбата се реализира много по-многопластово и разнообразно,на различни нива и с различни нюанси и „лица”.,в зависимост и от личната култура,характери,естетически вкусове на хората. От друга страна,  доколкото тези вкусове и нагласи са и исторически ,и обществен, не само личен продукт, спекулациите за изцяло субективната природа на естетическото са несъстоятелни.

32
 
 
 

Проф. д-р арх. Тодор Булев

ИЗКУСТВОТО АРХИТЕКТУРА

 
 

КНИГА ПЪРВА: СЪЩНОСТ

  1. Естетическото.

  2. Материалната жизнена среда.

  3. Архитектурата.

 

КНИГА ВТОРА: ФОРМА

  1. Формата.

  2. Пространството.

  3. Тялото.

  4. Светлината.

  5. Движението и времето.

 

КНИГА ТРЕТА: ЕЗИК

  1. Лексика.

  2. Синтаксис.

  3. Семантика.

  4. Прагматика.

 

КНИГА ЧЕТВЪРТА: КОМПОЗИЦИЯ

  1. Същност.

  2. Особености.

  3. Творчески процес.

  4. Животът на творбата.

 

КНИГА ПЕТА: БИТИЕ

  1. Художественият синтез в архитектурата.

  2. Езикът и художественият процес на XX в.

  3. Българската архитектура от 1878-2013г .

  4. Съвременни тенденции.

 

Бележки (към всяка книга).

 

Библиография (в книга пета).

 
 
 
1559 общо 1 за днес