СВИДЕТЕЛСТВА - 2017, Брой 2

Атанас Свиленов – бранител на нетленното

D:\ART-DIALOG\29.10.2017\unnamed.jpg 
    Ах, тези автографи! …Големи издайници са. В тях е закодирано чувството, с което авторът е подарявал книгите си – било с протоколна хладина или със сърдечен плам. 

     Залутан в спомените за преживянато с един скъп приятел, когото бих могъл да нарека свое „алтер его“, все не знаех откъде да подхвана това възпоменание. Мълвежът на неговите книги – те заемат цяла лавица в моята библиотека, ми наумиха да ги сваля и подредя според датите, на които ми ги е подарявал. Получи се нещо интересно – хроника на едно приятелство. Наскоро подир нашето запознанство в последвалото задъхано сприятеляване съм получил следния автограф: „На Павел Павлов с пожелание закъснялото ни приятелство да бъде дълго и добро! И да е украсено с творчески успехи в театъра и литературата!“ 

    Право дума народът, че „краставите магарета и през девет баира се надушват“ - и за лошо, и за добро. Когато се опознахме  „Отблизо“, както той е озаглавил една от ранните си книги, проумяхме, че и „Пристрастия“-та ни са общи – заглавие на друга негова книга. 

    Автографите събудиха рояк спомени от срещите ни в Духовното. И започна дори да ми се причува неговия глас: 

   „На Павел – приятеля, с обич.“

   „На Пальо – с благодарност за приятелското му … във всичко“.

   „На Пальо, колегата по перо и по съдба – с обич!“

    „Да остаряваме бавно и красиво заедно поне още петдесет години!“

    А последната му книга „Премеждия с интервюта“ е скътала едно признание: „На Пальо – за онова, което ни свързва трайно толкова много години!“

    Приятелствата са прилични на хората. Мимолетните са като невръстни покойници; дълголетните – същи мъдри столетници. И днес, когато се вторачвам в отминалото, мога само да съжалявам, че съдбата позакъсня, та бе загубено толкова златно време, преди да ни срещне. И подранила го изтръгна от земната юдол1.

     Атанас Свиленов  не сколаса да напише още много книги, които вече бяха съчинени в съзнанието му. Но за съжаление не бяха пренесени на белите листа.

    „Ние с тебе нямахме деца – рече ми веднъж – рожби са ни нашите творби“.

     Когато се предавах на своите съмнения дали някому е потребно това, над което се бъхтим катадневно, той ми припомняше думите на наш общ любимец – Константин Константинов: „Все ще се намери потомък, който да отърси праха от нашите спомени, движен поне от любопитството да узнае как са живели предците му. Единствено изкуството ни предоставя възможността за общуване с личности, които са ни близки. Съмненията, драмите, радостите им са и наши – небулозно-неоформеното, измъчващо душите ни, при тях вече се оказва намерило някакъв отговор. И да направиш това откритие е невероятно съпричастие. Така вече не си сам в терзанията си. Има поне още един като тебе.“ 

     Така е! И аз благодаря на щедрата Съдба за неговото присъствие в моя живот.

     Извръщайки взор назад в отминалото, за което Свиленов написа: „От днешна гледна точка така наречения, властващ тогава, социалистически реализъм с прословутите си класово-партийни критерии, не е ли всъщност една пустиня, в която тук-там има оазисчета на реалния живот. И ние трябваше да използваме онези пробойни на системата, когато тя отслабваше примката на партийния надзор, за да я затегне отново пак, уплашена, че от истината ще се разклатят устоите.“

     И в тези проблясъци на слънчевия лъч в мрачното царство, особено съвременен стана античния Езоп.

     „Имаше творци, които бяха доволни и само от отделни реплики, минали през ситото, от отделни намеци и иносказания, които публиката с изострените си рецептори усещаше и оценяваше.“ – заключава Свиленов. 

     Така с помощта на „езоповия език“ преминавахме през тресавището на така наречения социалистически реализъм и дочакахме рухването на берлинската стена. Настъпи ерата на криворазбраната демокрация. 

     И както Свиленов твърди в послеслова си към една моя книга: „Настана атмосферата на разпищоленост, както някои възприеха настъпилата свобода на словото. И за светли, почтени и достойни творци бяха написани и изговорени долнопробни измислици, за да им бъде отнет онзи заслужен ореол, с който те са заели място в признателната памет на няколко поколения българи. То не бяха омаскарявания с цел да ги изкарат протежета на бившия режим, то не бяха гаври с най-интимни страни от личния им живот, то не бяха изведнъж пръкнали се отнейде „най-близки“ техни душеизповедници, бълващи нелепици, а и откровени лъжи и клевети.“

     Затова Свиленов ми внушаваше, че наш дълг е да напишем за хората, с които извървяваме житейския си път. Така се роди моята „Шепа мигове“, побрала свидните ми спомени за достойни българи, с които населявахме свят, изграден върху взаимоотношения на безгранично взаимно доверие, „кръг от личности и творци без преструвки и раболепие, обладани от потребността да бъдем самите себе си, а душата да намери своята съпричастност. И можеха да се чуят най-съкровени интимни признания, най-горчиви лични изповеди. Личности, преодолели битовото,  незначителното и преходното, оценили висшата еманация на Духа, които с творчеството преминават  в бъдното“. 

      На свой ред аз започнах да го пришпорвам да напише своите спомени за премеждия и преживелици. Уговорих Анна Каменова2 да довери важни неща за „Златорог“3  и извергнатия  му редактор Владимир Василев, за писателите, които са се натискали да ги пуснат в списанието, а той е отказвал. 

      Бях склонил Вера Нитова4 да му разкаже за последните дни на Димитър Шишманов5, прекарани във вилата ù в Панчарево, преди да го изправят пред така наречения „народен съд“ и го захвърлят в общата яма на гробището. Исках да му уредя среща с Фани Попова – Мутафова6. 

    „Не мога да си простя отлагането на интервюто с Анна Каменова.“ – сподели Свиленов, когато му съобщих за нейната кончина. – Така смъртта на Вера Нитова изпревари разговора му с нея за Димитър Шишманов.  

     „Ти навремето пое всички рискове, за да подадеш ръка на Фани Попова – Мутафова, нарочена за фашистка. Завиждам ти за трайното общуване с нея, докато моето остана с няколко разговора на улицата и с несъстоялото се интервю с нея. Тази проклета смърт все прережда моите намерения“.

      Да! Но както казваше нашата приятелка Леда Тасева7 „смъртта не идва никога когато трябва, а когато смогне”.  Жалко за тия изпуснати мигове! – отлетели като семенца на глухарче и развени от поривите на вятъра кой знай где. 

      Наскоро ми се присъни, че съм проникнал в неговите архиви, където се спотайваха подарените му постални8  карти на Яворов до Михаил Кремен, писмото-признание на Владимир Василев, че, ако все още издаваше „Златорог“, на драго сърце би го приел за сътрудник. Така също писъмцето-покана от Константин Константинов за посещение в дома му на улица „Цар Шишман“ № 53 – „Ако някога бихте искал да се видим, обадете ми се на телефон 7-68-16, за да ви кажа в кой ден да дойдете в къщи.“

     Свиленов съзнаваше колко отговорна работа е момоаристиката. И цитираше една мисъл на Луи Арагон: „Нашият дълг е да възстановим нещата. Обясненията на фактите от миналото чрез фактите на настоящето винаги дълбоко ме е ядосвало. Аз се опитах да виждам нещата така, като че съм живял тогава, а не като човек, който живее днес …“ 

     От съвместната ни работа във „Форум“9  и „Знаци по пътя“10  прихванах от Атанас Свиленов изкуството на публицистиката. Ние оставихме в златния телевизионен фонд скицирани портрети на стотици наши достойни съвременници. Но нашата гледна точка все се оказваше в разрез с вкусовете на управляващите и без никакви обяснения понякога биваха сваляни от ефир.

    Свиленов притежаваше едно качество, което при други хора бива недостатък. Той  беше пристрàстен и не криеше своите пристрастия. Дори една от своите книги е озаглавил „Пристрастия“. Беше особено пристрастен към всички несправедливо низвергнати творци. Не можеше да понесе отрицанието на гения Йордан Йовков, когото считаше за най-големия автор в нашата литература. Затова, изпратен за служебно интервю  при „гордостта на страната и на партията“, фаворита на властта Георги Караславов, не крие омерзението, с което прекрачил прага на дома му. „Със свитите малки очи под рунтави вежди Караславов на моменти изглеждаше страшен като Юрталана. Искаше ми се да вярвам, че това е някаква надяната маска, до която  прибягва, влизайки в ролята на громител на класовите и партийни врагове. Такава свирепа физиономия трябва да е имал този мастит Юрталан, когато бранел социалистическия реализъм от автора на „Серафим“ – Йовков. Омразата му към този „религиозен проповедник“ е равна на разликата в дарованието на двамата автори.“ 

     Свиленов не се спираше пред нищо, колчем си наумеше да изтръгне интервю от хората, към които не криеше своето пристрастие. Дори езиковата бариера биваше прескачана с овчарски скок. В навечерието на заминаването му за фестивала в Кан ме помоли да му преведа въпросите и да му ги напиша с кирилски букви. Беше си наумил да ги зададе на Ален Делон и се заричаше, че ще получи интервю от тази звезда. 

     Беше толкова чаровен със своите чешитлъци, че ония, които интервюираше, му ставаха приятели. Така кръгът от избанниците от пристрастията се уголемяваше, а това не можеше да не събуди завистта на събратята му по перо. Помислете си само – той се е докосвал до Джани Родари, Лукино Висконти, Астрид Лонгрен, Анна Ахматова, Иво Андрич и колко, колко още. А ако изброя разговорите му с българските автори, ще се получи такъв поменик, че по дължина ще надмине моето възпоменание. За щастие тези    „Притежания“ (на неговата) памет са оцелели в неговите книги. Ех, да бихме могли да върнем лентата и да станем свидетели на срещата му с Ален Делон, бихме останали поразени как двама души, говорещи на различни езици, се разбират на някакъв трети – безпроблемно.

     При всичките си достойнства, искам да отбележа накрая, заради което бе наречен справедливо „арбитер елегантие“, което в превод от латински означава „изискан съветник по изящното“ – той беше  и  невероятен приятел – грижовен, предан, щедър. Той защити дебютната ми творба от нападките на един салдафон, който впоследствие стана председател на съюза на писателите. Благодарен съм за предговорите и послесловите на зрелите ми творби. 

      Аз имах приятел, който четеше мислите ми, поради което с право го нарекох моето „алтер его“!

      Ако смъртта не бе ни го отнела, тази година той щеше да навърши осемдесет. Представям си как би отвърнал на поздравленията и благопожеланията:

     – Да доживееш до осемдесет години е признак на лош вкус.

     А срещнал удивеният ми взор, би загвоздил вместо точка:

     – Оскар Уайлд! 

 

 

1

 юдол - мъчителен свят

2

 Анна Каменова – литературен псевдоним на Анна Маджарова-Стайнова (дъщеря на политика Михаил Маджаров и съпруга на проф. Петко Стайнов – юрист, държавник и дипломат) - сътрудник на списание „Златорог“

3

 „Златорог“ – водещото ежемесечно списание за литература, литературна критика и статии за изобразително изкуство и художествения живот през периода 1920-1943 г., с сновател и главен редактор  Владимир Василев и съредактори Николай Лилиев, проф. Спиридон Казанджиев, Сирак Скитник, в което сътрудничат всички големи български поети, писатели, критици. 

4

 Вера Нитова – близък приятел на Димитър Шишманов

5

 Димитър Шишманов – (син на филолога проф. Иван Шишманов) проф.д-р по право, държавник, дипломат и писател, осъден на смърт от така наречения народен съд и екзекутирана на 1 февруари 1945 г.

6

 Фани Попова – Мутафова - един от най-утвърдените български писатели през периода 1924-1944 г. (с издадените си 35 книги), майстор на историческия роман, осъдена от народния съд на 7 години затвор за „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“, освободена след 11 месеца, благодарение заслугите на баща й – гененал-майор Добри Попов

7

 Леда Тасева – българска театрална и филмова актриса (34 филма). Участва в множество постановки на Телевизионния театър

8

 Постални – пощенски картички 

9

 „Форум“ – ТВ предаване за политика и култура на БНТ, Канал 1

10

 „Знаци по пътя“ – ТВ предаване за политика и култура на БНТ, Канал 1

722 общо 2 за днес