ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА - 2016, Брой 2

Алсарио (откъс от роман)

Животът е като пухкав захарен памук;
изяждаш го и бързо забравяш вкуса му.
Маргарита Войнова

Бил съм съвсем малко бебе, когато ме намира вълк в гората. Ще кажете, че това е номер, стар колкото света, и че използвам изтъркани легенди от мито­логията. Обаче не е така. Аз не съм бозал от вълка. Пък и тогава въобще не съм ги знаел тези неща.

Тръгва едно семейство от близкото село за билки. Както си вървят, чуват скимтене в дерето. Спират на ръба и гледат голям сив вълк ближе и побутва вързопче, а то някак мър­да.

Уплашват се мъжът и жената и тъкмо да търтят към бяг­ство, чуват звук, който ги измръзва на място – детски рев. Грабват двамата по един кол, спускат се в дерето и право към вълка. Та на тези хора дължа живота си. Сега, като си мисля, смели хора са били – балканджии! Такова безстрашие градски човек не може да извърши. Защо вълкът не ме е удушил или изял, разбирам по-късно. И погват тези хора вълка:

– У-у-у-, а-а-а, а, ма-ха!

Вълкът се обръща, поглежда ги така, както само вълк може да гледа хора в очите, и хуква да бяга. И хората упла­шени, и вълкът уплашен. Няколко минути никой не мърда. Тогава съм взел бъдещето в свои ръце – надул съм гайдата с цяло гърло, усетил съм сигурно, че идва помощ. Да се чуди човек откъде съм се сдобил със сили след глада и жаждата. Ама от големите съм чувал, че инстинктът за живот е по- силен от всичко. Може би от бебе съм бил развит съобрази­телно, че да ревна, когато от там минават хора, а не когато съм насаме с вълка и да го ядосам.

Приближават ме тези добри хора и виждат, че приличам на човешко бебе. Умът им се стопира за няколко минути. Като се освестяват, почват да викат, да ръкомахат, та белким, ако някой

ме е изтърсил, да им чуе звуците и да се вър­не да ме прибере. Ама в онази дълбока гора не помръдва ни листо, ни съчка. След известно изчакване аз пак съм надул гайдата.

Гледат тези хора към небето, към дърветата – нищо! По едно време жената се престрашава, грабва ме, слага ме в кошницата и бегом – обратно към селото. Сещат се, че може отдавна да не съм пил вода, минават покрай едно изворче, дават ми да лоча от шепа и хукват при кмета. Един през друг разказват за историята в гората. Събират се хората от селото, всеки със своя версия за това невероятно събитие. Никой не смее да ме пипне, защото не са сигурни дали не съм кръстоска между човек и вълк. След известно разглеж­дане кметът отсича:

– Ще го водим в града и там да се оправят с това бебе!

Качват ме в една каруца, кметът хваща поводите на коне­те, а отзад, до мен, слагат леля Мария – жената, дето ме е спасила. Пристигат направо в полицията, трескаво разказват къде и как са ме намерили и започва голямо чудене какво да ме правят и какво да записват за мен. По едно време всички се хващат за носовете, че почвам да мириша на развалено. Полицаите намират стари ризи и чакат моето разопаковане. Отваря ме леля Мария и веднага се разбира, че съм момче, а не някаква вълча кръстоска. Леля Мария ме слага под чешмата. Измива лошото, усуква ме с полицейските ризи, а ръкавите ми ги завързва отпред на корема. Когато съм готов, ме черпят с кисело мляко, че да млъкна с реването.

И започва записването. Полицаите затова са полицаи, за да си записват биографиите на новопостъпилите при тях. Кметът и леля Мария разказват всичко, каквото знаят за мен, ама то не е достатъчно за попълване на графите къде и кога съм роден и къде живея. Затуй най-отгоре записват „Намереният от вълци“. Ау – у, ама съвсем по индиански зву­чи. Още оттогава съм някак по-специален. И като съм описан добре, ме завеждат в една къща за деца, които не са могли да се абортират навреме и са се родили без желание.

После по законност започват повсеместно издирване кой ме е изтърсил в гората. Пускат всеки ден съобщения по радиото и телевизията да търсят родителите на намереното от вълк бебе. И започват да пристигат в дома разни хора, да ме оглеждат за осиновяване, обаче не може. Нямал съм документи с подпис за отказване от мен.

Така аз си заживявам най-спокойно в този дом.

По някое време информацията за моята биография започ­ва да набъбва. Две жени чуват по радиото съобщенията и се явяват в полицията, за да правят разказ за личността ми. И така се разбира, че тези двете са майка и дъщеря и преди няколко месеца тръгват с група жени за търсене на късмет. Всяка дава по хиляда лева на един търговец на щас­тливо бъдеще, дето знае всички кози пътеки в планината Атон, и им дава обещание за безпрепятствено завеждане в страната Гърция, че там се живее по-хубаво. На гръцките мъже им трябват жени да им акомпанират в пиенето на узо. Тръгва групата с търговеца през планините и тези жени – и те там. С тях има едно едро момиче от село Полет, което мъкне две еднакви бебета на гръб. Като наближават сво- бодната бразда, водачът съветва момичето да сложи малко ракия в бебешките гърла, че да не ревнат и да не издадат четата. Продължава групата през трънки и къпинки, през камъни и чукари и вече наближават браздата, дето дава на хората късмет за хубав живот. Обаче граничните войници ги надушват и пускат прожектори и кучета. Стрелят във въздуха и викат:

– Стой! Не мърдай! Ще стрелям на месо!

Някои успяват да прескочат свободата, други се спъват, падат, стават и пак хукват напред, към хубавото. Момичето, дето носи бебетата, се казва Дона. Тя успява да се прехвърли през браздата и стъпва на територията, но едното бебе тупва на българска земя, търкулва се и изчезва в мрака. А тези двете – майка и дъщеря, ги залавят граничарите и под кон­вой – право в участъка.

То са разпити, описания, разправии, но накрая ги пускат, щото най-добросъвестно и доброволно накисват онзи търго­вец, дето продава хубав живот. Опандизват го за дълго.

Като чуват съобщенията за моята личност, те се явяват за да попълнят празнините за мен. Разказват как тази Дона искала да се връща и да си търси изтърваното бебе, ама водачът и викал:

 Ти луда ли си, ма? Къде ще го намериш? То вече е умря­ло по тези камънаци!

Аз това, за искането на Дона, не го вярвам, не ми звучи истински.

Та ето така набързо съм бил прежален. Пък и Дона все пак е броила по хиляда лева за трима ни и решава, че е по- добре да спаси себе си и другото бебе. Парите е взела от баба си, която имала бостан и цяло лято продавала дини и пъпеши. Сега, като се връщам назад, се напъвам да измислям оправдания за тази Дона: как да се върне да ме търси, като после не може да си отиде на село, че срамът ще е голям. Хем няма мъж за тези бебета, хем оставя баба си от бедна по-бедна, а пък и как се хранят две бебешки гърла? Тя не е можела да знае как щях да фигурирам кротко до нея и да и държа ръката, когато плаче. Така единодушно в дома реша­ват, че това „намереното от вълк“ съм точно аз и попълват в документите: „родители“ – майка Дона, живуща в Гърция, баща – неизвестен, братя и сестри – въпросителна. Дата на раждане – месец март, щото на око съм отивал към четири месеца.

След тези биографски попълнения на неизбежните при­родни закони започвам да се развивам и да раста, обаче някак по-спешно от другите. По тези причини никак не съм симпатичен на лелите, дето ни се полага да ни гледат. Защо­то едрите деца затова са едри, за да ядат много и да реват от глад. Когато ставам на една година, ми избиват някои осо­бености. Един ден Фатме, дето мие пода, отсича:

-Ама това дете е идиот! Не се усмихва, само гледа към тавана и има китайски очи!

За по-сигурно викат директорката Ненска и сестра Ванче- ва да ме разгледат компетентски и те се изказват:

– Това дете има „синдрома на Даун“!

Съдбата ми на първо време е решена и бързо ме курдис- ват в групата на бавноразвиващите се. Какво пък, на идиотче­тата всичко им е позволено, можеш да се пипаш по пишката, да се плезиш и да повръщаш по всяко време. Защото Дауни- те затова са Дауни, че да се правят на абдали.

До третата година всички ми викат Данчо, като умалител­но от Даун, пък и никой не се сеща да ми сложи друго име. Ама и аз доста се доближавам до дауните – не мога да прого­варям никакви думи, гледам тъпо нагоре, бъркам си в носа и се чеша, където не ме сърби.

Лелите в дома, дето ни се полагат да ни мият задниците и да ни чистят нааканото, са все циганки. А директорката Ненска е бяла, с жълта коса и има червено на устата. Ненс­ка мрази да излиза от стаята си и да я занимават с дребни неща, защото е родена с лоши нерви и със скапано настрое­ние. Един ден лелите и викат:

      -Трябва да му напишем човешко име на туй едрото дете, че като го бием,  да знаем как се казва по документи.

Много не се налага да мислят, защото Айше, дето мие кло­зетите, бързо взема положението в свои ръце:

     – Преди гледах по телевизора серия за един полуидиот, дето правеше мръсно на бразилците, накрая красивата гос­подарка го навря в лудница и всички мирясаха. Та той се казваше Алсарио Кало.

Така Айше става моя кръстница. Бързо зачертават „Наме­рения от вълци“ и записват Алсарио Калов. Хем въпросът е решен, хем Айше е доволна, защото за кратко ми викат Алсо, че да звучи малко по цигански и лелята е много горда, че е толкоз начетена.

Колкото повече време минава, толкова повече разбирам, че е кофти да си роден със синдром на някой си Даун. При­личаш на китаец и всички ти се подиграват. Още по-кофти е, когато си бил изтърсен в гората и никой не се е върнал да те търси. И така си живея аз при полуидиотчетата, обаче усещам, че като раста телесно, мозъкът ми започва да разби­ра и запомня като бързоразвиващите се. Въпреки малкото си детство, доста ситуации ми стават забележителни. От това време съм запомнил как лелите ни слагат в леглата да спим нощен сън, когато навън още слънцето силно пече. Ама ние хич не можем, защото следобед пак трябва да спим много, че да не пречим.

И като съвсем не можем със заспиването и се чудим как­во да правим в тези гадни легла, започваме да проявяваме капризи и тогава лелите ни бият по тъпите глави с железни пръчки с топчета отгоре, ако повръщаме, или искаме пиш.

След време мозъкът ми сам разбира, че тези пръчки ста­ват за плетене на плетки. А нас ни слагат рано да спим, че да могат лелите на спокойствие да си плетат пуловерите и да си говорят гадни неща за свекървите, а също и да си раз­менят рецепти за курабии и конфитюри.

Ама ние все не можем да заспим и като ни е страх от тези пръчки, че главите ни са станали на бабуни, започваме вър­тене по възглавниците като гламави. Искаме да си мислим, че някой ни люлее, все едно че сме истински деца. Ние тога­ва не ги разбираме тези работи. Само си въртим тъпите гла­ви в креватите, за да се омайваме и да изпитваме утешение. Всички до един от нашата бавна група сме плешиви отзад на тила от това въртене, ама съвсем плешиви, като кокоши гъз. На лелите хич не им правят впечатление тези наши гла­ви, те си имат други грижи. Ние, нали сме идиотчета и си мислим, че сме красиви с тази плешивост.

Когато водят в дома нови деца, ги омешват с нас и викат Айше да им прави тестуване за умност. Разглежда тя нови­те, покрай тях и нас от глава до пети и вика:

– Я кажи „мама му стара“!

Който може да си обърне езика и да каже тази гениал­ност, хайде в групата на нормалните, който не може или пък се загледа по-дълго в една точка, остава при кретените.

Откакто Айше ме кръсти Алсарио и с Фатме забелязват китайските ми очи, авторитетът и много се покачва и за по- важни неща нея я питат. А тя, една такава важна, ухилена, със златни зъби за елегантност. На всички въпроси намира отговори – все свързани с някаква „мамата“.

Денем ни събират двете групи – кретенската и нормалска- та, че да ни наблюдават по-лесно, щото лелите да могат да си ходят по къщите и по магазините. А казват, че уж било ние, тъпанарите, да възприемаме умните неща от бързонор- малните. Обаче ние нали сме тъпи по рождение, откъде да знаем какво точно да възприемем. Затова умните се учат от нас как да се клатят с часове на столчетата си и така хем хубаво си омайват главите, хем по-лесно заспиват и не ги бият много. В дома си имаме и възпитателка по културата и поведението – госпожа Зиза. Тя понякога влиза в занимал- нята, както си е с плетката, отключва големия шкаф и ни раздава по една играчка. Изчаква няколко минути, докато я разгледаме и тъкмо разберем как се играе с нея, госпожа Зиза ни я грабва от ръцете и ги разменя. Това сигурно се прави с цел да не се караме и да опитаме от всичко. Така никой не се научава с нищо да играе. Ние тук си нямаме наши неща – всичко е на всички и на никого.

И с дрехите пак е същото. По някакви празници идват хора при нас и носят в чували стари и нови дрехи. Обаче лелите и госпожите още същия ден им правят разпределе­ние – едно на теб, едно на мен и после ги носят в къщите си. Ние, като ги наблюдаваме опулени, те си изпускат нервите:

– Какво зяпате бе, кретени? Имам осем дяца, с к’во да ги обличам?

На другия ден от солидарност донасят техните си дрипи и с тях ни обличат, когато в дома няма посещаване от външни хора.

Аз разбирам, чак като пораствам, защо на лелите зъбите им падат като зрели круши. Щото, като са още деца, започ­ват да раждат други деца и като станат лели при нас, зад гърба си имат по шест-седем циганета. Затова им се изтоща­ват зъбите и те ги подменят със златни за изтънченост и красота.

Както ви споменах, аз си раста по-буйно от другите. Обаче все пак не мога да проговарям думите, дето ги чувам от лели­те и няма как да поискам, каквото ми трябва. Заради тази ми едрост не могат навреме да се намерят дрехи за моето тяло и питат Айше какво да ме правят. А тя нали е по-начетена, вед­нага се досеща. Отрязва с ножица един голям анцуг, дето се ползва и за други неща. Обаче го отрязва накриво, та единият крачол ми стига до коляното, а другият се влачи по земята и малко се препъвам. На кръста ми го връзват с канап, а вмес­то блуза ми слагат едно палтенце с косми отвънка, което ми стига до пъпа. Ръкавите ми идват до лактите и хич не може да се затвори отпред, ама то и без това си няма копчета, и си го нося така. Не се оплаквам, щото няма пред кого. Това пал­тенце много хубаво скърца, пуска звездички и децата все ми го пипат и загасят лампите, за да се виждат тези звезди, ама тогава косата, дето я имам само отпред на бретона, се изправя нагоре и всички много се смеят радостно. И все за мен няма облекло за краката, защото всички части са ми едри и лелите, като ме срещат, ми казват:

– Алсо, Алсо, с този дебел гъз и тази голяма глава ще ни изядеш ушите!

А пък аз, щото още не мога да проговарям, викам на мене си: „Аз свински уши не ям, мама му стара“.

Научавам се да ходя с едни големи гумени галоши на босо и хич не ми дреме. В нашата бавна група има и други синдромни Дауни.Особено се радвам на един съвсем малък, дето още си няма име по документи, та сега на него му викат Данчо. Според мен той си е от истинските, защото е винаги нахилен и като го бият с железните куки по главата май не го боли, щото посяга да прегръща и целува лелите и поняко­га успява да ги олигави, ама после яде двойни куки. Аз съм привързан към този Данчо по причина на външна прилика и на безпомощност. Като успея да докопам нещо сладичко, го крия в гащите и после му го пъхам в устата. Той се хили с китайските си очи, стиска ме с ръце и в такива моменти аз усещам нещо хубаво, което не мога да обясня нито с думи, нито без думи.

Един ден пристигат в дома мъж и жена и без да искат ста­ват причина да ям здрав бой и да претърпя тридневно наказа­ние – без да ставам от леглото, без да ям, а само да пия вода. Отиват тези хора в стаята на директорката Ненска и нещо и говорят. После ме викат и мен при тях. Разправят ми, че се казват Мария и Гошо, и нещо ми се радват.

– Колко хубав си станал и колко си пораснал! – пипат ме по ръцете, по плешивата глава и ме разглеждат. Като ми виждат китайските очи, малко се стъписват, ама аз не съм виновен за несъвършенствата в света.

Те започват да разказват как преди няколко години ме намират в гората с един вълк и от очите им потича мокрота. Това ми прилича на чиста фантастичност, ама си трая. Усе­щам, че и от моите очи бликва мокро, щото аз досега не съм пипан по този начин от човешки ръце. Леля Мария е донес­ла баница и шише с мляко за почерпване на всички деца. После вади от една торба терлици, пуловер, шапка и шал, щото ги плела специално за мен и казва на Ненска:

          Нарекла съм ги за това момче за здраве и искам само той да ги носи – и пак им рукват очите. Стискат ме за ръце­те, малко ме прегръщат и на тръгване казват:

          Алсо, ние пак ще дойдем някой ден, да те вземем в наша­та къща, че да те запознаем с децата си – и аз чувствам радостен трепет.

Веднага след тяхното заминаване лелите грабват моите подаръци:

          Ау, каква хубава плетка и каква мека вълна! – и най- подробно ги разглеждат с опулено-мазни очи.

После ги прибират в един висок шкаф в облекалнята, дето само лелите го достигат.

Веднага усещам, че става нещо нередно и когато всички заспиват, аз отивам да си търся това, което си е мое, и при­надлежи само на мен, както казва леля Мария.

Сърцето ми задумква лудо, примъквам си едно столче, слагам го върху пейката в облекалнята и се покатервам. Като достигам шкафа, го отварям, намирам си новите дрехи и ги грабвам. Но в този момент столчето се разклаща, срутва се и аз падам отвисоко на пода.

В началото абсолютно всички части ме заболяват. После единият ми крак изпъква болезнено, не мога да стана прав и започвам тихо да пъшкам от болката. Като пораствам, раз­бирам, че онези, дето са родени по желание, като ги боли нещо, започват да реват преувеличително пред майките си, те се побъркват от страх и веднага викат доктори, и други такива глезотии.

Аз, като си пъшкам от болката, няма кой да ме усети, щото лелите вечер си отиват у тях си, че да си дондуркат онези, дето са по желание.

В дома остава само една, да ни пази от лоши неща, ама тя съвсем не може, защото организмът и е пълен със спирт, спи дълбоко и хърка като бивол.

Още оттогава усещам, че има разлика между желаните и нежеланите деца.

Хайде, викам си, не си струва труда да лежиш на земята като презряла диня. Съвземам се малко от силната болка, обръщам се по задник и си навличам пуловерчето, че да не ми пречи, като пълзя към леглото си. Обаче леля Мария не е можела да знае, че аз съм пораснал на едрост и не мога да го облека. Слагам си шала и шапката на главата, а терлици­те на краката, стискам пуловера под мишница и бавно, бавно се дотътрям до леглото си. Усещам, че кракът още повече ме боли и започва да се подува, ама някак го изтърпявам. Допълзявам до леглото на малкия Данчо и без да искам, го събуждам. Като го виждам опулен, му обличам на него пуло­верчето и то му е съвсем по мярка. В този момент сигурно в ощетения му мозък се ражда някаква благодарност, защото ме хваща през врата и проточва лигите си по лицето ми най- щастливо. Лягам си бързо и започвам да мижам от болка. Много се плаша, че на сутринта ще съблекат пуловера на

Данчо, ще ми вземат и моите подаръци. Осъмвам буден от страх и от болка в подутия си крак.

На сутринта пристигат лелите в дома и след малко чувам крясъци и викове, че през нощта имало крадец в дома.

Идват при мен Фатме и Гюла, вдигат ми одеалото и като виждат този посинял самун вместо крак викат:

         Ето го крадецът, дето взема от общите неща!

         Ще го накажем този слабоумник, че да му уври тъпата тиква!

Като ме тръшват в леглото, лелите започват да ме бият, а аз не мога да се отбранявам, защото кракът ме боли и сил- но стискам зъби. Бях се научил с ръце да си пазя главата и лицето, обаче Фатме и Гюла са много яки и ме обръщат по корем, че да не им пречат. Бият ме с юмруци по гърба и задника, и като ме насиняват целия, ми казват:

         Ти си крадец! Няма да ставаш три дни от леглото и няма да ядеш, че да се научиш на възпитание.

Ама аз и без това не мога да ставам, защото целият съм бит и тялото ми лежи безпомощно. Не се сърдя много на тези лели, щото ние боя си го имаме за нещо естествено. Те са много ядосани на техните си мъже, дето пият ракия и пос­ле ги бият. Идват в дома с насинени челюсти и си изплюват нервите върху нас. Мижам и си мисля, че всички човешки победности започват оттогава, откогато си бит. Аз повече се настройвам срещу леля Мария и чичо Гошо, дето носят пода­ръци и лъжат, че са само за мен – не искам да идват да ме виждат.

Все пак малко съм доволен, защото два дни не могат да намерят пуловерчето и Данчо си остава облечен с него под одеалото. И понеже съм уплашен и нещастен от този бой, бавно се претъркулвам на земята и пълзя до леглото на Данчо, че да получа от него малко обичливост. Прегръщам го, както спи, обаче той се обръща към мен и виждам, че китайските му очи са отворени и съвсем мокри, и с ръце силно ме стиска. Аз веднага си вадя заключението, че и син- дромните могат да разбират несправедливостта. Помолвам

Бога, който отговаря за правдите и доброто, да помогне и на нас.

Съвсем скоро след този случай в дома пристигна една важ­на жена с червена кола, с черна коса и синьо на очите. Та тя, без да знае за моя случай, отмъщава за мен без усилие и това се превръща в първата ми победа. Отива тя при Нен- ска и направо и казва:

          Нося за тези деца разни сладки неща. За всеки имам подарък и искам да им ги раздам веднага!

Започва да вади от торбите едни лъскави неща в хартий­ки, очите ни се опулват като мазни палачинки и лигите ни потичат по брадите.

          Не може сега! – казва Ненска, ще им ги приберем за пос­ле, че да не си развалят обяда!

Ненска дава знаци на Гюла, перачката, да ги прибира бър­зо. А мен треска ме хваща за тези лъскотии и любопитство­то ми ще се пръсне през корема.

Обаче тази жена прави голям панаир, много ме кефи и тогава си измислям мечтата, че ако ме хареса, с удоволствие ще и стана дете, ама тя не е дошла за това, пък и аз непре­къснато си измислям глупави мечти. Тя започва да крещи на Ненска:

          Вие сърца имате ли? Днес е Коледа и аз искам да раз­дам на тези самотници всички подаръци и ще стоя тук, дока­то изядат лакомствата.

И започва бързо да ни раздава кутийки и пакетчета, ние се боричкаме и всеки грабва, каквото докопа. Късаме със зъби лъскавите хартийки, лапаме бързо и знаем, че после ще ни бият, но сега не мислим за тези това.

Тогава Ненска се газира от яд и се хвърля към жената, сигурно да ни защитава от нещо, защото нейната работа е да бъде наш защитник. Почва да я блъска, да я ръга и да пищи:

          Никаквица такава! Вън от дома!! Тук командвам аз!

Онази жена някак се успокоява, бавно си поправя раз-

дърпаното палто, обръща се към директорката и и цапар- досва два неочаквани и здрави шамара. Главата на Ненска се завърта като на кукла и всичките и фиби се посипват на земята.

Това беше най-доброто изпълнение, което съм виждал през живота си.

Гюла държи част от подаръците и заднешком се опитва да избяга, но жената я хваща с един скок, забива и на нея няколко шамара и ни подканя:

– Деца, яжте бързо и си крийте подаръците, аз пак ще дойда!

А Ненска пищи като заклана кокошка и вика, че отива да води полиция, ама се скрива в стаята си и два дни хич не се показва. А полиция не извиква, защото е много насрана и хич ни и трябват полицейски посещения, понеже в склада и с трън да се завъртиш, не можеш нищо да намериш от оно­ва, дето го пише в списъците. Това е по причина, че лелите и възпитателките вечер си отиват със салами и краставици, дето им стърчат от мрежите.

Аз, както ви казвам, не съм идиот, щото като чуя нещо, веднага разбирам, че се отнася за нас, децата. По някаква правилност всеки ден трябвало да ни дават салам и кашка­вал, обаче ние пием само чай от липов цвят и малко конфи­тюр, който е кисел. За обяд сме щели да имаме по парченце месо в чиниите, ако не беше леля Поля – готвачката, която има голям търбух под престилката. Тя хем е добра, защото не ни удря по главите и все ухилена ходи, хем ни изяжда всеки ден всичкото месо.

Един ден нещо се залутвам из дома и отварям вратата на кухнята, че там много хубаво мирише и я виждам тази огромна Поля, как бърка с черпака в сготвеното и вади само мръвките. Както са съвсем горещи, много чевръсто ги изс­муква с гърлото си и ги гълта като гъска, без да дъвче. Тя, като ми вижда опулените китайски очи, хич не се стряска, щото знае че съм кретен, не мога да приказвам и няма как да я издам. Тази Поля има сто и осемдесет кила месо вър­ху тялото си и аз след време разбирам, че тя не е ухилена, както всички си мислим. Преди година от тази дебелост полу­чава кръвоизлив в мисълта и устата и замръзва разтеглена. Обаче аз не съм идиот, а само приличам на такъв, и се чудя защо устата и не е замръзнала затворена, за да не изсмуква всичкото месо. На нас тя слага в чиниите само яхния с лук и домати, ама като няма кой да ти обясни защо няма правил­ност на този свят, го приемам за нормално.

Хората, дето трябва да се занимават с порциите за от­хвърлените, са напълно спокойни, понеже в списъците на дома пише, че в склада има салам, месо и портокали и значи няма проблеми.

В този дом сме деца до седем години, защото големите ги изпращат в друг град, където ги обучават на някакви умни тънкости. Аз, ако можех да избирам, щях да искам да ме преместят там, обаче това го решават други, пък и времето ми още не е дошло.

В нашия дом има и съвсем малки бебета – от онези, които трудно се абортират. Те живеят в другото крило на дома, където аз обичам да ходя и да им се показвам, че те много сладко се смеят, като ме виждат.

По-големите циганчета са природно научени на хитрости и често ни грабват от чиниите по някоя пилешка шийка, ако случайно е попаднала там. А лелите, понеже и те са циганки, се правят, че нищо не виждат и ние само с хляб си обираме соса.

Тъй като аз съвсем не съм пълен идиот, съм се научил да лягам с тялото си наполовина върху чинията и с лъжицата да изгълтвам всичко, като готвачката Поля. Онези, по-голе­мите, понякога остават с пръст в устата. В такива случаи отнасям няколко килимбаша в главата, но поне съм ял. Ако ми остане хляб, го изяждам накрая като десерт и уча по-мал­ките как да лягат върху чиниите си, защото отчаяните деца сами се учат на дяволии.

Като се наблюдавам, си мисля, че вече съм на шест годи­ни. Ама не съм съвсем сигурен, щото няма как да знам кога ми е точният ден на раждането. Доста съм тежък и висок за годините си. От само себе си раста едър и масивен. Понеже лелите ми казват, че приличам на малък слон и че сигурно съм правен от двама бащи, аз тайничко се моля поне едини­ят да дойде и да им натрие носовете.

А сега да се върна към подаръците от онази жена, дето раздаде и доста шамари. Грабваме ние пакетите, бягаме да се крием и късаме със зъби хартийките. Всичко, каквото е сладко, го пъхаме в устите си и малко слагаме в гащите за после. А при мен е по-различно, защото аз трябва да нося и на малкия Данчо, затова слагам в гащите двойни порции. Като идва ред на пакета с коледните изненади, откривам кутия с кукла с жълта коса и до нея подредени всички жен­ски хубости: червено за уста, фиби и розово огледалце.

Става ми мъчно отначало, защото аз много искам пожарна кола или червено камионче, ама нали съм идиот, все нямам късмет и затова ми се пада подарък за женско дете. Като ми минава тъгата си крия пакетчето и се надявам, че имам нещо само мое. Обаче Гюла ме проследява, грабва ми от ръцете тези прекрасни неща и от очите и потича олио. Аз, ако можех да избирам, щях да й счупя главата на тази Гюла. Сещам се за плетените подаръци, които ми отнеха с подлост и този път решавам да се боря, доколкото ми е силата. Една кървава буря се появява пред очите ми, аз хвърлям едрото си тяло върху Гюла, тя пада по гъз на земята, изтървава кутията, всичко се разчупва и разпилява по коридора. Тръшкаме се да пълзим с Гюла и да събираме частите, но тя е по-бърза от мен и намира куклата – без глава и без чарко­ве. Успявам да докопам нещо розово и като го обръщам, виждам, че е огледалцето. Стъклото му се е пукнало през средата, но розовата му рамка си е съвсем здрава. Бързо го мушвам в гащите и се правя на луд. Тъкмо се засилвам да бягам, когато Гюла си замята крака да ме ритне, но не успя­ва да уцели голямата ми глава и получавам само ритник в задника. Спъвам се, падам на колене и когато виждам второ­то замахване, вече съм станал и бягам. Зад гърба си чувам крясъците на Гюла:

– Този идиот кога най-сетне ще се научи на уважител- ност?!

Когато идва времето за нощен сън, аз се крия за малко под леглото, вадя си огледалцето и се поглеждам. Ей тука дъхът ми секва, щото приличам на същински бит синдромов идиот, но аз не съм виновен за страхотиите на света. Пъхам го под дюшека, лягам в леглото и започвам да си измислям мечтата, че ще запазя огледалцето – ако някога моята си майка реши да се върне и да ме търси, аз ще и го подаря, и тя много ще ме хареса. След известно мижане заспивам с тези измислици.

В групата на бързонормалните има едно циганче Тото – съвсем безпомощно и болнаво. Той все си стои в някой ъгъл и тъничките му крака треперят като на сляпо кученце. Без глад няма прогрес! За да прогресираш, трябва да ти е малко студено и да си малко гладен. Колко малко, не знам.

Тото любопитно попива околния свят, но се пази да не пре­дизвика внимание върху себе си, щото който мине покрай него, го килимбашва по главата за кеф и с профилактична цел. Той все киха, кашля и студът му изтича през носа. Май има някаква болест на алергията, понеже се опикава прав. Не знам, ние другите също кихаме и все рядко акаме. Ама сигурно това не е болестно положение, защото децата са мно­го заразителни. Пък и кой го е еня? В дома си имаме сестра по болестите – Ванчева, която наблюдава здравословното ни положение. Тя пък е болна от някакво желание да си прави компоти и конфитюри от кайсиите и ябълките, дето растат в двора, и все в кухнята седи, за да ги тъпче в буркани.

Не знам защо природата е толкова несъвършена? Дърве­тата с тези плодове са много високи и ние не можем да ги стигаме. Понякога опитваме от тези кайсии, щото не всички издържат да висят на дървото и се пускат на земята. Ето тогава ние ги обираме и бързо ги лапаме, макар че повечето са пълни с червеи, щото по природните закони само такива плодове падат на земята. Няма значение! Важното е, че са сладки и миришат прекрасно. Поради детството и глупостта ни ние не можем да се сетим, че тези дървета в двора ги е засял някой специално за нас, ама като нямаме социалистичен опит, не можем да знаем всичко за света. Сестра Ванчева е винаги заета и няма как да си намери времето, че да ни наблюдава кой здрав, кой болен, кой киха или ака рядко.

А през пролетта същите компоти, дето не са могли да бъдат изядени, ги изсипват в един казан в съседния двор на бай Киро и сваряват прозрачна ракия. После през зимата в персонолската стая я слагат на печката и я правят като чай, който сърбат часове. В такива моменти съм забелязвал, че в персоналската стая влизат техникът Добри и шофьорът Мишо, дето са зачислени към нашия дом. Аз понякога се залепвам за вратата и чувам хилене и радостно квичене, но аз тези консултации не ги разбирам. Само се чудя защо им е така радостно? Не съм забелязал никакви щастливи фак­тори наоколо.

Аз храня уважителност към Тото, защото може да повта­ря всички думи, които чува от лелите. Той е бързохващащ и усеща, че го симпатизирам. Като ме вижда как се размота­вам, не се плаши от мен, ами се опитва да ме приобщи към себе си:

– Леле-мале! Какво си осрал! Ще ти дочупя кратуната! – ми казва Тото и ми се хили, щото мисли, че казва нещо забележително и аз ще го харесам за приятел.

Ето, в такива моменти много съжалявам, че не мога да говоря и да си наместя езика, за да му кажа, че плещи пъл­ни простотии.

Сега е моментът да споделя как се сприятелявам с Тото и му ставам нещо като покровителски брат, което после е причина да проговоря завинаги и да имам право да си хода­тайствам за училище за нормалници.

Влиза един ден лялята Фатме в занималнята и носи тава с топли понички. Миризмата им ни замъглява мозъците. Както ги носи, тази леля започва силно да киха върху понич­ките, тавата се наклонява и една поничка се търкулва на циментовия под. Докато усетя каква линия на поведение да възприема, тази хилка Тото се хвърля върху поничката като петел върху кокошка. Напъхва я цялата в устата си и се чуди как да я глътне. Фатме оставя тавата на земята, засилва си крака и с този ритник рита Тото право в главата. той се премята два пъти като парцалена кукла, блъска се в стената и се успокоява веднага, все едно че няма проблеми. В първия момент всички си гълтаме граматиката. На мен ми е простено! Гледаме тъпо и се плашим, щото Фатме има хистеричност на нервите и като удари някого, и идват тъмни сили и започва да врещи и да бие наред. Като ми отминава стресирането усещам, че отнякъде се появява една червена мъгла и пада точно пред очите ми, а в ушите ми напира она­зи кървава буря, за която ви говорих преди. Та тази червена мъгла ме изтръгва от простотията и ме кара и аз да прогово­ря като хората. Езикът ми някак сам се намества и изкрещя- вам с голямото си гърло:

– Мама ти стара, вещица миризлива!

Това е! Казах го! Не било трудно. За други думи не мога да се сетя, защото не е лесно да се измислят простотии.

С цялата си едрост се хвърлям върху Фатме, увисвам на ръката и, отхапвам и едно парче месо и веднага го изплю- вам – поради гадост. Забравих да ви кажа – освен че всичко друго в мен е по-едро, също така имам и яки зъби и като се пускам от Фатме, от дупката потича кръв. Тя веднага се тръшка да се мята по земята и врещи като заклана гъска, за да привлече внимание и да придаде по-трагичен вид на случката. Обаче никой не идва да я погледне, понеже дру­гите лели я мразят заради тази болест на нервите. Фатме най-редовно си блъска кратуната в стената, когато си има житейски проблеми и сега всички се спотайват.

Като поглеждам към Тото веднага се плаша, щото той не шава и започвам да му бъркам дълбоко в устата и да вадя парчета от поничката. Дихателното му гърло е съвсем запушено и устата му започва да става синя. Вадя парче по парче и за да не изцапам пода, ги пъхам в мойта уста, и ги ям. Бягам да търся вода и намирам едно шише, дето все си стои в клозета, пълня го, връщам се и насила му я давам на Тото да я пие. Чак когато му изсипвам водата върху гла­вата, усещам, че се събужда от този сън по никое време. Като си гълта въздуха, прави опити да кашля и започва да повръща, защото е получил комоционално омайване. Плаша се да не го заритат пак, заради оцапването на пода, грабвам го на ръце и го нося в мойто легло, щото не знам къде е неговото. Хуквам да търся директорката Ненска, която ни се пада защитница и използвам ситуацията да свърша две неща наведнъж: Хем тя да помогне на Тото да не умре, хем като види, че съм му спасил живота и съм проговорил – да ме мести в нормалническата група. Влетявам в нейната стая, грабвам и ръката и силно викам с новия си глас:

          Ела с мен, щото Тото има нужда от подкрепление и може да умре!

Обаче изяждам два неочаквани шамара. Точно в този момент тя си слага розово на ноктите и аз, без да искам, раз­валям цялата красота. Направо стана мазано! Това действие затвърждава у нея мнението, че съм кръгъл идиот и тя хич не се усеща, че аз говоря с човешки глас. Не се отказвам лесно, продължавам да и опъвам ръката и тя излиза много добра, щото накрая тръгва с мен на проверка. Завеждам я до леглото и гледам, че нормалната глава на Тото е пораснала двойно и е станала съвсем синя като патладжан. Едното му око се е скрило някъде в подутината и въобще не се вижда. Ненска се ядосва отново, че Тото и мирише на повърня и ми шибва възпитателски още един шамар.

          Що викаш мен бе, кретен с кретените?! Търси сестра Ванчева за този Тото! – и си потътря пищното седалище към нейната стая.

Разбирам, че положението става доста напечено и хук­вам да търся сестрата. Обаче нея никаква я няма. Срещам в коридора възпитателката леля Тони, която има добро сър­це. Дори съм сигурен, че ни обича малко, защото се държи страхотно. От нея разбирам, че Ванчева си отишла у тях си по спешност, за да коли петел и да прави курбан за мъжа си. Големите също си имат проблеми. През миналата годи­на човекът изпил две шишета с ракия наведнъж и тръгнал да се скарва с един съсед, щото оня му обрал сливата в двора. Карат се тези двамата и съседът се ядосва повече и разсича главата на Ванчев със сатър. Понеже и оня е пил ракия, не могъл да му уцели точния мозък, а само му отрязал едното ухо и едната буза. Това си е чист късмет! Сега сестра Ванчева трябва спешно да благодари на Бога с този петел. Леля Тони обича да си говори с децата, дори и с мен, и с Тото. Едното и детенце умряло още като бебе, щото в родилния дом изведнъж свършило топлото и станал кучи студ. Тя ни пипа по главите и казва, че понякога ще ни осинови и ние с Тото тихичко и викаме „мама Тони“. Ама това си е фантастика.

Леля Тони веднага усеща разликата в мен и забелязва говора ми. Хваща ме за ръка и отиваме при Тото. Тя като го вижда, се вцепенява. После бързо донася от кухнята лед и кърпи и прави компрес, който слага на главата на Тото, по­точно на мястото, където е редно да му е окото и му дава да пие вода с аспирин. Научава и мен как да му сменям кърпите и да го лекувам. Знам, че трябва да съм много изпълнителен. Като ми свършва аспиринът, започвам да го крада от стаята на сестрата. Мисля, че това е благородна кражба, ама не съм напълно наясно, защото няма кого да питам. Две-три нощи Тото остава да спи в моето легло и аз се опитвам да легна до него, но понеже съм по-едър, хич не се събирам. Пък и Тото много пъшка като го притискам, затова си донасям едно стол­че, сядам до него и му наблюдавам здравето. Малкият Данчо се изправя в леглото си, за да не пропусне нещо интересно. Хванал се за пръчките и протяга късите си ръце към мен. Решавам вечерта да легна при него, щото той е по-дребен. На сутринта доста съжалявам. Данчо цяла нощ ме стиска за врата и лицето ми е наплюнчено, но като виждам ухилената му физиономия, ми минава.

Покрай този случай с Тото ми излиза авторитетът. След всяка несправедливост децата търчат при мен като пилета при квачка и да търсят закрила. Дори и по-големите спират да ми крадат от яхнията заради този авторитет.

Понякога в дома идват едни мами да ни оглеждат за осино­вяване и леля Тони все избутва мен и Тото най-отпред, за да бъдем хубаво разгледани. Обаче ние не сме много за харесва­не. Тото е дребосък и не става за работа, а пък аз съм вели­кан с китайски очи и мамите сигурно си мислят, че ще им изяждам ушите. Малко ми е тъпо. Иска им се да им кажа, че би било хубаво да ни вземат с Тото, защото ще бъдем много послушливи, и хич не ни трябва много храна, а само малко обичливост. Искам да кажа също, че аз мога да им работя всичко в къщите и че не съм тъп идиот, само дето говорът ми още не е таман, обаче хубаво мога да чувам и виждам, но тези хора си имат собствено мнение за всичко.

Времето си тече и моето преместване в нормалската група все се отлага. Като питам „кога“, онези ми се хилят:

         Алсо, с твоето питане, някой ден до Цариград ще стиг­неш!

Ако има някой, който да ме отведе в този Цариград, нико­га няма да му откажа. Там сигурно е пълно с царе и с цар­ски живот.

За да търся справедливост, обичам да си вра носа нав­сякъде и да правя наблюдение. На онези нормалници им дават картинки за разглеждане и моливи да дращят отгоре им. Слагат им в един шкаф черни големи търкала да се вър­тят като откачени и те издават звучни музики. Е, това си е хубав живот! Аз си залепям ухото на тяхната врата, за да си облагородя малко несъвършенствата.

И точно когато търкалото запее най-готините звуци, гос­пожа Зиза вика:

         За днеска стига толкоз! Хайде бързо в леглата!

Един ден набирам смелост и отивам при Ненска. Много внимавам, защото тя е родена с лошо настроение. Влизам направо в стаята и, с цел да я питам дали не вижда, че вече мога да говоря и кога ще ме мести при нормалните, защото аз съм си достатъчно за там.

От глупост все не уцелвам подходящия момент. В това време директорката и една секретарка си седят на креслата и ядат от голямо мазно търкало с черешки отгоре. Тогава Ненска имала ден за раждането и ги заварвам двете, омаза­ни с крем до ушите. Като ме вижда на вратата, директорка­та ми се озъбва:

          Марш навън, идиот такъв! Тук не се влиза без чукане и въобще тук не се влиза!

Аз откъде да знам как се чука, никой не ми е показвал. Настройвам се още повече срещу Ненска, тя често ми вика „идиот“ или „луд“. Бързо се измъквам заднешком от стаята, щото ми е писнало да се храня с шамари. Като ми тряскат вратата под носа, аз имитирам, че се оттеглям, обаче си зале­пям ухото на вратата. Чувам, че Ненска проговаря по моя въпрос и целият се наострям.

          Абе, този кретен Алсо не беше ли го намерил вълк в гората?

А секретарската започва да и разказва каквото знае. Тя чула от чичо си, а той чул от овчаря Дечо, че онзи вълк пре­ди да ме намери, му удушил и изял едно агне от стадото и затуй не ме изял – щото не бил гладен! Този бай Дечо бил при кмета да се оплаква от вълка, когато онези хора ме наме­рили в гората.

Мисля си, че онзи вълк е бил от добрите, ама не съм сигу­рен дали има добри вълци.

Пак се отлага моето преместване. Продължавам да си стоя в идиотската група. Когато започне да ме напира тъж- ност, позволявам на Данчо да ме стиска за врата и да ми плюнчи лицето. Забравям да ви кажа, че плетеното му пуло- верче отдавна го няма. Бавно придобивам по-голям достъп до нормалската група, защото авторитетът ми малко се покачва и пред лелите. Те са забелязали как се грижа за Тото. Изг­лежда ги е страх той да не ритне някаква камбана, че после щяло да има глобални глоби и разследваници.

Леля Тони продължава да ми дава зелени листа, които слагам на главата и на очите на Тото. Малко по малко той се поправя и лелите си говорят, че вече е прескочил трапа. Главата му се поизчисти от онзи патладжан, дето му стър­чеше на челото.

И омайването му се поправя, само дето все пада, без да се спъва. Едното му око обаче остава затворено завинаги и аз го научавам как да си хваща клепача с ръка и да го дърпа нагоре, ако му се наложи да види нещо по-специално. За мен това е важно, защото Тото е човекът, който ми внася ценна информираност за външния живот. Нас, кретените, не ни водят на разходка извън двора, понеже сме трудни за управ­ление. Можем да ходим до оградата и оттам да разглеждаме нещата навън. Когато хубаво се нагледаме и наиграем, от скука започваме да се клатим и да си въртим плешивите глави до забрава, за да си предизвикаме омаен унес. И най- хубавите неща омръзват! И на нас ни омръзва да дълбаем като нацелени с ръждясали лъжици пясъка в двора. Питам леля Тони за какво служи онзи сандък със стъкло отпред, дето кибичи в занимателската стая. Разбирам, че му викат телевизор и също като пясъка служи за забавление, обаче е винаги развален и ние, докато сме малки и глупави, не можем да разберем какви забавления предлага.

Днес групата на Тото е на разходка. Докато ги чакам, се клатя, за да си предизвикам търпение. Нормалните ги водят всеки месец по веднъж, за по един час, щото много бързо минава времето и идва часът за спане, и те се прибират съв­сем разходени.

Тото е изпълнителен към мен и като се разхожда, задъл­жително си вдига клепача, за да събира впечатление за раз­казване. Когато започна да го слушам, целият се потрепер­вам от вълнение и спирам с клатенето, че да не съм много омаян. Тото става тъжен след такива разходки, сигурно си измисля мечти, които се чуди как да осъществи. Най-харес- вам разказа му за голямата вода, която си тече в града. Отгоре и, далече, далече имало лодки, а на брега патките я използват за потапяне на главите. Хем е шантаво, хем ми харесва! Харесва ми също разказа му за улиците, по които



вървят деца, ама задължително с по-големи хора, и си ядат нещо в лъскави хартии. Мисля си, че може би онази жена, дето натри носа на Ненска, сигурно обикаля улиците и раздава удоволствие на децата. Не съм сигурен, затова си измислям желанието тя пак да дойде в дома, да удари още няколко шамара на директорката и така тя да се сети, че е време да ме мести в другата група, за да ходя и аз да видя онази голяма вода, дето мърда като жива.

В началото на Новата година в дома пристигат двама полицаи и водят едно момиче при нас. Разправят, че през миналата седмица избухва колата на баща и и вътре изгарят всичките, без нея, щото тя била на гости.

На другия ден Ненска и прави представяне пред нас:

         Тази Елхине е на пет години и вече ще живее тук! Пазе­те се от нея, щото Айше казва, че е вещица!

Малката си глътва езика от страх и очите и се пълнят с тъжност. Аз съм съжалителен към отхвърлените и като видя аномални настроения, веднага измислям някоя дяволия, за да предизвикам усмихнато положение. Приближавам се към Елхине, почвам да си кривя китайското лице и да мърдам веж­дите си. Всички се кикотят, само тя си лее сълзи, произвежда хълцане и хич не ме поглежда. Не мога да я спра!

Докато се кривя, към нас се приближава Айше с нейната начетеност и всички очакват да каже някоя умност. Обаче Айше си свива ръката в юмрук и с кокалите си чука главата на Елхине няколко пъти:

         Ти си момичето на Рашид, знам ви аз, вий сте магьосни­ци и само мръсно правите, ама добре, че всички изпукаха! Тук ща вкарам в пътя!

Айше разказва на всички, че е комшийка на Рашидови и че баба и и майка и на Елхине леят куршуми, гадаят на боб и правят мръсни магии. През миналата година тези баба и май­ка минават покрай къщата на Айше и спират на оградата, че да си поговорят по съседски. Обаче в това време мъжът на Айше сутринта изпил едно шише ракия, нещо се ядосва и подпалва къщата си. С голям зор успяват да я спасят напо­ловина. Айше вика, че затова са виновни двете магьосници, защото имат лоши очи и оттогава тя много ги мрази. Сега има възможност за отмъщение. Докато Айше говори, продъл­жително чука с кокалите си по главата на Елхине. Никак не знам какво ме прихваща, но ми пада пердето, втурвам се към Айше и я сритвам с все сила долу по краката. Айше опи- щява орталъка, но от болката не може да ме докопа. Сигурно го отлага за утре. Тогава ще му мисля!

С това се изчерпва биографията на новата. Тя си остава при нас завинаги и другите деца почват да я отбягват, че да не им направи магии за урочасване. Елхине е с черна коса на масури, светла кожа и черни очи, от които като че ли изс­качат малки огънчета. Тя има дългичко тяло и чиста рокля. Аз не мога съвсем да и запомня името и решавам да и каз­вам Елхичка, за да ми звучи по-лесно. Търся си контакти с всичко, което идва от вън и затова я искам за приятелство. Иначе как ще обогатя шантавия си живот?

Както си е редът при нас, обръсват на Елхичка масурите – против въшки. Свалят и роклята и я скриват във високия шкаф в облекалнята. А тази Елха си стърчи по гащи пред нас, докато и търсят нещо от общите дрехи, но не могат вед­нага да намерят подходящо и се налага пак да питат Айше к’во да правят, щото тя има готови отговори на всички проб­леми. Айше донася една стара синя престилка, от онези дето ги носят лелите. Отрязва и донякъде ръкавите и полите, че Елхичка да не се спъва, обличат я, усукват я два пъти и я връзват с колана. Това наистина е ужасно смешна гледка. Децата всеобщо се хилят и се държат за коремите. Само Тото я гледа сериозно, щото май я харесва за любов.

Чудя се как да започна контакта с нея. Първо я проучвам с очи и виждам, че и тя ме наблюдава. В началото малко се посрамвам, защото вече съм по-голям и ги знам някои неща. Например, че отзад на главата съм съвсем плешив, че съм облечен с отрязан анцуг, и че съм вързан с канап през коре­ма. Ама и тя е доста смешна с тази обръсната глава и с тези дълги конци, дето и висят от отрязаната престилка. Като ми поотминава срамното, се сещам, че аз се явявам защитник на неоправданите и ще ми се налага нейното пазене, щото Айше много и се кани. Постепенно Елхичката ми печели доверието, защото разбира, че аз не съм някакъв тъпанар. Отначало съм предпазлив и я наблюдавам странично, че да не ми нап­рави някое внезапно движение и да ме омагьоса.

После се досещам, че хич няма да е зле да получа магия за харесване, че най-сетне някой да ме хареса за синовност. Не знам защо никой от тези хора не иска да бъде обичан от мен. Когато мамите идват да си избират деца, ний всички се купчим и се бутаме с ръце, че да ни пипнат и нас. Някой от по-отраканите се научиха да казват, че ако тях ги изберат, могат да им чистят килимите и да им мият чиниите, обаче този номер не минава и аз не го ползвам. Като чуват такива неща, от очите на мамите потича мокро, ама това не им пречи да си избират от съвсем малките, за да имитират пред съседи­те, че са ги родили сами. Към нашата идиотска група никой не поглежда, защото ние не сме много сполучливи. Ама те и умствено нормалните не стават всички за забелязване, щото повечето са циганета и имат външни ефекти. Още докато са били в коремите и хич не са били желателни. Тези подути кореми се превързвали с големи ластици и се употребявали конски инжекции за отравяне на гадните зародиши, които здраво се държали вътре в тъмното. После се раждат на белия свят кой кривоглед, кой без едно око, с по-къс крак, без една ръка. Мозъкът им обаче си е на мястото.

Всичко това го знам от лелите, които като си образуват нервни реакции, започват да разказват нашите биографии наляво и надясно.

В последно време при нас идват едни хора, на които нищо не им се разбира от говоренето. Не знам защо, обаче на тях им се полагат само от дефектните. Куцо и сакато се уреж­да. Аз не съм в тази категория и моят ред въобще не идва. Онези хора повтарят само нещо като: „иес“, „ъвкорс“ и „тен- кю“. Това съм запомнил, защото може да ми потрябва. С Тото обичаме да наблюдаваме странично всичко, каквото се случва, за да имаме опит в живота. Виждаме как тези, дето не могат да говорят като хората, дават на Ненска едни зеле­ни хартийки, тя става забележително мазна и ги урежда с по някой кьорав или куц. После в дома пристигат  отнякъде картинки на тези, избраните. Като ни ги показват, разбирам, че там се е сбъднало това, дето тук, на земята, в нашия дом не е могло. Абе не е честно! След получаването на зелените хартии Ненска е очарована и два-три дни е с поправени нерви. Като се разтопи съвсем, обича да прави жестове на доброта.

Един ден решава да заведе Елхичка у тях си, за компания на нейното Кате. То свири на пиано и иска разнообразие в игрите, щото е много изморено.

Аз знам какво е това пиано, защото ние тук си имаме едно непотребно, което седи завинаги в занимателската стая, зак­лючено с катинар против повреждане.

Него ден Ненска вика на Елхата:

– Днес ми е свободен ден и ще те водя у нас на гости, че да се научиш на малко култура!

Елхичката си разтяга устата и пуска няколко пламъчета от очите си, защото и престои разнообразие. Ние с Тото цял ден сме нервни, понеже не знаем какво и се случва на Елхич­ка. Като се стъмнява навън, тя се прибира и направо ни тър­си, щото е сигурна, че я чакаме с нетърпеливост.

Елхичка ни разказва, че като пристига в къщата на Нен­ска, най-първо я водят в кухнята и я слагат на един стол. Дават и тава с вишни да им чисти костилките за конфитюр, докато директорското Кате си направи урока по свирене. На обяд я запознават със самото Кате и с нейния баща – чичо Владо. Запознанството минава страхотно. Катето и показва всичките си рокли, кукли и разни други женски подробнос­ти. После ги водят на разходка в една голяма градина, за да наградят Елхата с пакетче захаросани пуканки, защото мно­го хубаво чистела вишните.

Елхичката ми разказва, че в реалния живот, ако искаш да притежаваш нещо, си го купуваш с пари. На мен пари не ми трябват, защото съм социално дете и Ненска се грижи за купуването.

Като си изяждат пуканките, наградите продължават. Кач­ват Елхата и Катето на едни дървени кончета, които висят на железни синджири и започват да се въртят замаяно в кръг. На мен това въртене ми изглежда съблазнително, защото аз обичам да се плаша, така се държа на щрек. Кога­то слизат от кончетата, на Елхичка и става много лошо и започва да повръща пуканките. Съвсем без да иска, изцапва новата рокля на Катя и оная ревва на майка си:

– Не я искам повече тази повръщалница да идва у нас!

После се успокоява, защото чичо Владо обещава да и купи две нови рокли. Така приключва гостуването и Елхичка се връща при нас, напълнена с приключения. Тя разказва, че докато чисти вишните, вижда, как чичо Владо вдига с ръце едни черни тежки железа на балкона. Елхичка бързо проя­вява активност с питане. Веднага се досещам, че го прави заради мен, защото знае колко съм любопитен.

Чичо Владо и обяснява, че това са гири за гимнастика и който ги вдига нагоре-надолу, става здрав и силен. Появяват му се мускулни влакна на ръцете и после жените не му се противят много.

Не знам какво да мисля. Изначално си причинявам мъка за лошото на Елхичка и за срама и при повръщането. После се напъвам да извадя някаква полезност. Решавам да си тър­ся железа за вдигане, защото се уверявам, че това покачва защитния авторитет. Една нощ почаквам всички да се приспят, ставам и почвам да се лутам бос, че да не ме усетят. Не знам накъде да се насоча и по слух тръгвам по стълбите надолу към мазата. Чувал съм, че там има само боклуци и железа и лелите се възроптават, че няма кой да ги изхвър­ли най-сетне. Значи, ако ме пипнат, няма много да ме бият, щото ще ги заблудя, че отивам да свърша тази работа. Нами­рам копчето за светло, слизам долу и правя оглед за нещо тежко и желязно. Докато се чудя, се спъвам в едни жици и се просвам по китайските си очи като отсечена кайсия. Поти­ча ми червено от устата, но аз хич не обичам да плача, щото съм едър и като рева съм доста смешен, и лелите казват: „Голямата уста реве“.

Стискам си устата от болка, по жиците стигам до някол­ко ръждясали ютии и веднага се усещам, че това е което ми трябва. Грабвам две ютии, но те тежат доста, дори и за великан като мен. Тихо се качвам горе и ги крия под легло­то в дъното, дето лелите не могат да достигнат с парцала за миене. Лягам с подута уста, но малко успокоен.

На сутринта ставам преди другите, за да не предизвикам всеобщ смях. Започвам да издигам тези железа, както ми е обяснила Елхичка. И така всяка сутрин, не знам по колко пъти, щото не мога още да броя. Получавам болки в тялото и ръцете от тази гимнастика, но не се отказвам. Тото и Елхата забелязват, че на ръцете ми се появяват твърди топки и ги пипат с възхитителност. Разправят на другите, че съм станал още по-здрав и силен, а не дебел и каба, както викат лелите. И децата са радостни, че още повече мога да ги пазя от бой.

Някак по естественост, ние тримата с Тото и Елхичка си ставаме най-добри приятелчета. На Елхата от това приятелс­тво страхът и намалява и тя изобщо не мисли, че съм идиот. Научавам ги и двамата, ако докопат нещо сладичко, да запаз­ват по едно парченце за Данчо и тайничко да му го пъхат в устата. Прекарваме си страхотно! Служим си с наблюдения за информираност.

Днес от сутринта има по-особена ситуация. Всички са пристигнали рано-рано в дома, и сестра Ванчева дори. Коси­те на лелите са изненадващо подредени с букли, на устата им има червено, облекли са чисти дрехи. Мирише на прик- люченство.

Лелите усилено търкат и мият навсякъде с четки и парца­ли и много внимават да не си развалят буклите. На мен ми се прояснява, че в дома се очаква специално посещение. Нас ни курдисват в леглата, за да не пречим и да не осерем мете­ното. Някой е зачислил на Айше гумена убийца на хлебарки, за да ги цели съвестно по главите, щото е най-опитна в целе­нето на нашите глави. Ние се чудим на тая офанзива, ама си траем културно.

На обяд пристига Ненска и води и нейното Кате, облечено по последна дума.

И нас започват да ни обличат по-благосклонно. Дори на мен ми свалят гумените галоши и ми поставят сандали по мярка. На Елхичката и обличат рокля на ягоди, която много прилича на онази, повърнатата на Катето. Елхата заприли­чва на върлина, украсена с ягоди, които аз съм виждал само на картинка. Слагат Катя на стол пред онва пиано, който стои като непотребен шкаф. Махат му катинара и Катя започва с лекота да блъска черните и белите бутони. От това ми огром­но дрънкане ми идва да си запуша ушите.

Иначе съм прогресивен за обогатяване с всички чудеса на света. Тото е още по-прогресивен от мен, понякога сам си търси белята и почти винаги я намира. Втурва се към пианото и бързо натиска няколко бутона. Ненска веднага му зашива един шамар. За момент ми се струва, че и друго­то му око остава затворено, но след малко всичко се оправя. Така си изкарваме цял час, когато пристигат в дома двама мъже в костюми и с чанти в ръце. Лелите застават мирно като замразени скумрии, а Ненска си пуска напудрената усмивка. Тото хваща и двата си клепача и ги държи високо нагоре да не изтърве нещо важно. Забравих да ви кажа, че откакто Тото получи моята опора и мрежестия поглед на Елхичка, става куражлия, държи се пробивно и се бута все отпред, за да попълни празнините в мозъчните си влакна.

От устата на Ненска потича мазно:

– Дечица, това са инспекторите Киров и Гочев. Те са дош­ли да разгледат нашия дом, да поговорят с вас и да разберат, че сте добре.

Катя продължава да бъхти бутоните на пианото и хич не може да спре. Инспектът Киров забелязва дрънкането и се обръща ухилен към директорката:

         Браво, Ненска! И музикално ги образовате тези дечица! Отлично! Даже похвално!

Директорката си подува цицорите от гордост и му се хили мазнишки.

Инспектът Гочев май отговаря за храносмилането, щото пита:

         Как стои въпросът с храната?

Тото вече е успял да се пробута и се подрежда най-близо до Гочев. Онзи го пипа по главата:

         Ти какво обичаш най-много да ядеш?

Тото се уплашва, изтървава си клепача и почва да рие с крак от неудобство, щото му е за първи път да говори с мъж. Отначало мълчи като риба, после се окопитва:

         Аз най-обичам понички!

         А тук дават ли ви понички? – го пита оня.

         Дават ни, много! Даже Фатме ги носи в цяла тава! – отпуска се напълно Тото.

         А, добре ви хранят тука!

През това време Фатме наблюдава сцената напълно гази­рана от страх Тото да не изтърси нещо за комоционалното си омайване, обаче той не е идиот и си трае за тези номера.

Инспектите са напълно задоволни, даже се кефят, че работите вървят така добре в нашия дом и почват да питат Ненска от к’во имат нужда децата. Оная си издува устата от важност:

         Ами хранителските ни продукции вече привършват, че много лапат тези деца, ама нали са сираци, гледаме да не ги ограничаваме!

Гочев вади един тефтер и записва всичко, което му дикту­ва директорката и после вика, че утре ще изпрати кола да стовари стоките в дома. Не знам защо, но всички сме някак радостни, все едно че ни очаква нещо хубаво. Най-много се радват лелите, златните им зъби заблестяват тържествено.

Понякога се случва така, че в дома идват едни хора, дето нямат големи претенции. Те си харесват някой от нас, с дефект, и го искат за дете.

Аз особено им се чудя, щото ние сме само остатъци и поч­ти няма някой за избор. Обаче Ненска не ни раздава така лес­но наляво и надясно. Който си е забравил в къщи зелените хартийки, няма право на дете, докато не му уври главата.

Аз вече имам наблюдателен опит и вдявам, че ако сме всички раздадени по къщите на хората, Ненска няма да си има собственическа стая в дома, а лелите няма да си имат работно място за вземане на салами и кашкавали.

Преди време в дома се появява един висок и красив чичо с брада на кожата. Тоя хладнокръвно си харесва двама от остатъците, които са брат и сестра. На сестрата и го няма едното око по дефектност.

          Аз тези деца ги искам за осиновяване, да ги осигуря с щастие в Италия – казва чичото и уточнява, че може да пее оперно и все в Италия стои да пее в някаква скала.

Тези малките, и двамата, имат нужда от любов. Този певец като пристига в дома, го чакат с нетърпение и им се иска всичко да е наред поне веднъж. Той винаги носи шоко­ладови радости и черпи всички, обаче все забравя онези зелени хартийки, дето се дават на Ненска. Влиза и направо търси Рада и Жоро и ги прегръща силно.

На четвъртия път Ненска пак си поврежда настроението и е много строга:

          Аз тези деца не ви ги давам, щото може да сте педал и педофил и да ги повредите!

Тогава за първи път виждам, че големите и красиви мъже също могат да плачат. На оня му рукват очите и разправя, че преди години неговата жена и собственото му момиченце се катастрофират с кола и остават умрели завинаги. Ненска обаче е твърда и никакви плачове не я бъркат.

          Не ги давам и това е! Виждате ми се опасен за деца!

Това вече е много кофти, направо е извън пътя! Образът

ми се стъжнява най-много за Радето и Жорко, щото те вече

разправят на другите, че си имат татко и дори малко се пра­вят на италианци. После им е много отчаяно месеци наред и аз все им правя маймунджулуци, за да ги държа доволни от сегашния си живот.

Онзи, певецът, няколко пъти изпраща подаръци от Ита­лия за малките и лакомства за нас, ама първо Ненска и лели­те ги разглеждат в затворената стая. Каквото е безинтересно за тях, ни го показват, но само по празници.

В такива моменти ние, тримата, с Елхата и Тото отиваме при Данчо, хващаме се за ръце и така си мълчим дълго, без да плачем. Мислим си, че животът сигурно ни е забравил. Няма на кого да се оплачем. Всички ме гледат за съвет, ама и аз не мога нищо да измисля за разсейване. Единственото, което ми идва наум в такива моменти, е, че всяко несъвър­шенство те прави по-корав за лошото. И после, ако дойде нещо хубаво, ще му се радваш двойно. Това са мои изводи, не знам какво мислят ония навън.

Постъпленията при нас от деца непрекъснато набъбват. Най-много са циганетата. Някои ги водят направо от улица­та, гурлясали и с рани по главите. Разправят, че майките им ги подхвърляли. Не ми е много ясно как го правят. Тези, подхвърлените, бързо му намират лесното с някакви торби с лепило, дето се дишало много хубаво. Други просят. А по- отраканите ходят на гарата за влакове и дърпат хората:

         Чичко, нека ти свирим свирка за 1 лев!

Това може да е нещо като свиренето на пиано, ама не съм сигурен, само си предполагам. Аз търся запознанство с нови­те остатъци, за да им наливам малко настроение. Освен това искам да се обогатя за събитията навън.

Понякога новите постъпления се водят от личните им майки и бащи по две-три наведнъж и започва тръшкане и реване:

         Тез деца трябва държавата да ги гледа, че у нас имам още седем гладни гърла!

         Ами що правите толкоз деца, кат’не можете да ги гледа­те, бе? – пита ядосана Ненска.

          По причина, че на нас циганите, като ни дойде хубавото и прайм деца, ама после не знайм к’во да ги прайм и затуй ви ги водим на вас.

Много бързат, слагат палец на едни хартии и бягат, че да не им ги набутат обратно онези, направените. Времето си тече бързо и май ще ставам на седем години. Понеже вече си говоря доста организирано, пък и Ненска предпочита да се отърве от моето натрапничество, решава да ме прати в друг дом, в друг град, където има обучение на ученици.

Оказва се, че Елхичка и Тото са по-малки от мен с цяла година и не им е дошло времето. Тъжна е раздялата с при­ятели. В такива моменти не мога да съм напълно смел. Оти­вам при Данчо на сбогуване. Забравям да ви кажа, че той си остава с това име по документи. Заварвам го да се клати напред-назад в кревата, обаче като ме вижда, радостно се ухилва и веднага си отваря устата, щото знае, че в гащите нося нещо сладичко. Като го прегръщам, започвам спокойно да си плача, щото в стаята няма никой освен нас, за да ми се подиграва. Данчо изглежда разбира безнадеждното поло­жение и започва и той да плаче. Така силно прегърнати, двамата китайци си хълцаме продължително и неудържимо и някак ставаме по-големи умствено.

След малко ни събират мен и още десетина деца, за да ни повдигнат морала за голямата раздяла. Госпожа Зиза е натоварена с тази задача:

          Виждате ли, деца, колко големи сте станали, да не вземете да ни излагате в новото училище и да разказвате лъжи! Там, където отивате, има хубаво място и ще ви учат на четмо и писмо.

Очите ми започват да се мокрят, не че има сериозна при­чина за мъка по този дом, ама нали сме свикнали тука и се плашим от всичко неизвестно!

Когато идва автобусът ни раздават по една хартиена кесийка с малко хляб и сирене. Другите нямат никакъв багаж, защото ние сме държавни деца и собствеността е забранена по закон. Само аз мъкна двете ютии за мускулен спорт, а в гащите съм скрил розовото огледало за спомени. Лелите са много любезни и ми викат:

– Алсо, нали не си тамън, мъкни ги тези ютии, че да ти уври тъпата тиква!

С това приключват нежностите по изпращането. Бързо ни набутват в автобуса, щото шофьорът не смее да загаси мото­ра, че после не може да го запали. Стар е колкото баба му, както казва самият той.

Аз, преди да се кача, се спирам пред Тото и Елхичка, кои­то искат да ме изпратят. Понеже не съм целувал други хора, освен малкия Данчо, не знам какво се прави на раздяла. Вися пред моите приятели и не подозирам как да ги прегърна, щото ме е срам от другите, пък и в нашия дом такива глезотии не са на почит. Тримата се хващаме за ръце и изпитваме трепета на раздялата, все едно че сме от едно семейство. Никой от нас не се огъва. Вече не е останал камък върху камък в сърцата ни от мъка. Когато автобусът потегля, аз поглеждам през про­зореца. Виждам, че Тото си държи и двата клепача, а Елхата стърчи безнадеждно до него. От очите им излиза самотност, щото те не са напълно наясно със ситуацията и си мислят, че ги изоставям завинаги. Сигурен съм, че и двамата мълчат от страхотност и самотност. Обаче никой не се досеща, че те вътрешно крещят от мъка. Когато автобусът потегля, всички почваме да повръщаме и се налага шофьорът да спре. Той май не знае, че ние се возим за първи път в превозен автобус и затова не сме много изтънчени. Като потегляме отново, аз се мъча да отвличам вниманието на децата от повръщането и им казвам да гледат пейзажа, че да си обогатят мозъка с това ново приключение. Пътуваме, спираме, повръщаме и пак пътуваме, и така цял ден. Над главите ни прелитат железни птици с голям шум. Шофьорът Мишо ни разправя, че това са самолети и пренасят хората на далечни и красиви места. Аз веднага превключвам и си измислям щурави мечти. Прииск­ва ми се да се махна оттук, далече от дома и от себе си, и в мислите си със самолет преминавам над всички големи води и гори, над Ненска и лелите и те стават съвсем малки като мравки. Всичко е идеално в това пътуване. Гласът на шофьо­ра Мишо ме изважда от унеса:

          Деца, пристигнахме в морския град!

Ние не сме напълно впечатлени, щото не знаем какво зна­чи това „морски“. Спираме пред една сграда, която се явява нашия нов дом.

Учениците и възпитателите ни посрещат още на вратата. Всички са любезно настроени и като влизаме вътре ни пра­вят музикантска програма с песен и „танца на минзухарите“. От това нещо ми става някак добре, защото тук май сме желани, но още не вярвам напълно. Като ми задават някол­ко въпроса, веднага ме записват в първи клас, без огъване. Много се притеснявам в началото на ученето. На мен ми е трудно, щото досега съм бил в слабоумната група и имам голяма недостатъчност. Няколко месеца тъпеях мъчително над ченгелите и числата. Пък, както ви казах, аз не съм тъп идиот и постепенно логичното ми възприемане проработва в моя полза. Госпожа Димова, нашата учителка, започва да си променя настроението към мен. С напъване научавам пре­подавателските материали и усвоявам нови въпроси, които задавам непрекъснато чрез питане. Госпожа Димова поняко­га се чуди к’во да ми отговори. Един ден, в часа за въпроси и отговори, учителката ни разказва туй-онуй за живота – кол­ко хубаво щяло да стане като пораснем. Как ще ходим на някаква работа и ще си имаме лични пари и лични жени, и деца, и други такива измишльотини. И като свършва с раз­казването, иска да види колко ни е акълът:

          Хайде, деца, сега вие кажете как си представяте бъдещия живот?

Другите се надпреварват да вдигат ръка и да викат и да се радват, че като пораснат ще живеят хубаво с личните си неща, нещо като в земния рай. Аз, докато не видя с очите си, не го вярвам веднага и затуй ставам от чина и питам:

          Госпожо, туй дето го разправяте, е много далече. Това дето го живеем тук, в този дом, не е ли също живот? Аз пък го искам сега живота!

Димова си гълта граматичните способности, малко се замисля и челото й става тъжно. Изглежда, че е добра жена, с чувство и съвсем тихо ми отговаря:

         И това тук също е част от живота, деца, обаче законите са лошо направени! Ама не знам защо си подмокря очите, изглежда обича да е тъжна.

В спалното отделение съм настанен с десет други момчета. Някои ги познавам от стария дом, а други са нови за мен. Подреждам си ютиите под леглото, а огледалцето под дюше­ка и се надявам да не ми го откраднат, щото стъкълцето му е пукнато. С две думи, опитвам се да направя живота си по- добър. Така или иначе, аз съм солидарен и започвам да уча и другите момчета как да вдигат ютиите за получаване на здраво тяло. Всяка сутрин преди училище се редуваме във вдигането и после вечер си мерим мускулните топки и си пре­карваме много гот, без да оставяме никакви следи.

За разлика от другите, хич не обичам да чакам нещо да се случи или хубавият живот да се появи някога. Произвеж­дам си го всеки ден, че да не ми минава времето напразно. Госпожа Димова разправя, че който учи, той ще сполучи. Затова се напъвам за попиване на уроците и си вдигам ютии­те за якост. Мозъкът ми вече е станал като попивателна хар­тия от ученост и от това ми расте авторитетът пред новите деца и пред учителката. Вече по-малко ми се подиграват за китайските очи и спират да ме разпитват по медицинските направления, като:

         Алсо, к’во значи туй синдром на Даун?

Аз абсолютно нищо не знам по този въпрос, само си знам, че не съм никакъв идиот и си трая с отговорите.

Един ден, както си вдигам ютиите, в стаята влиза учите­лят по физкултурен спорт Колев и ченето му увисва:

         Алсо, бях чувал, че си шантав, ама чак толкова. Я ела с мен!

Колев ме завежда в салон за спортна култура и ми дава истинските железа за вдигане, които се наричат гири. Науча­ва ме как да ги закрепвам и на краката, че и там да образу­вам мускулни влакна. Накрая си слага ръката на рамото ми и аз се потрепервам от вълнение.

От тогава се усещам още по-важен. Имам си покровител и това е достатъчно. Всеки ден слизам в салона и си правя спорта, а ютиите оставям на другите, за да си правят усили­ето и те.

Постепенно се изтича учебната година и наближава топло­то време, което се нарича лято. С него пристига и ваканци­ята. Ама ние всички сме самотни остатъци и няма къде да ваканцуваме. Двама-трима ги прибират баби или прабаби, не знам точно. Ние оставаме в дома да си правим почивка от ученето. Учителите, и те отиват някъде, в дома остават само двама възпитатели за опазване на спокойната дисциплина. Единият се казва Гойнов, той е много смотана и плашлива личност. Има очила с дебели стъкла и дебели рамки, а на главата – черна къдрава коса, която все му виси на челото. Гойнов най-много се плаши от другия възпитател – Батов. Тоя е много мазен и грозен като боклукчийска кофа. Уста­та му все мирише на лучена яхния, щото най-обича да се оригва, когато иска да покаже, че е страшен. На големите си космати ръце има черни нокти, на кутретата са най-дълги, че да си бърка с тях в ушите и да си чисти кирта, докато ни възпитава поведението. Хич не знам какво ще правя цяло лято в този дом, щото всички ни е страх от този Батов, понеже той бие, без да пита. Особено с един дебел железен пръстен, дето си е все с него и ни блъска по главите, за да му се подчиняваме на методиките.

Мъката по моите приятели Тото, Елхичка и Данчо нарас­тва с всеки ден и ме яде, както червей яде ябълка. Не ме е еня за никакво ваканционно настроение, искам бързо да дой­де времето за учене през есента, за да съберем пак заедно. С тези мисли се успокоявам.

Един ден най-неочаквано късметът се смилява и започва работа в моя полза. Чувам слонският глас на Батов, че силно ме вика по име. Поначало се плаша от железния му пръстен, който съм опитвал няколко пъти, ей-така, за кеф. От ужас промърморвам нещо под носа си за онази „мамата“ дето съм я чувал от Айше.

Отивам до вратата с подкосени нерви и ефектът от шока бързо ми минава. Виждам навън мъж, жена и едно момиче, малко по-голямо от мен. В първия момент не знам какво да мисля, но се чувствам някак по-добре. Като си напъвам очи­те да ги поразгледам, познавам леля Мария и чичо Гошо -оне­зи, дето са ме намерили в гората. Веднага се сещам, че сигур- но пак ми носят пуловер и терлици, но понеже е лято, не се радвам много. Оказва се, че съм се залъгвал. Това цялото семейство дошло да вземе точно мен за гостуване в тяхната къща, че и аз да съм наясно с външния живот. Шашвам се от радост. Тяхното момиче се казва Нели и се държи много при­ятно с мен. Хваща ме за ръката и аз се лаская от този допир. Отдавна не съм виждал леля Мария и чичо Гошо и не мога хубаво да си ги спомня. Но ми изглеждат малко поостарели и повредени. Дори и да се усмихват, очите им остават тъжни. Досещам се, че в техните организми има някаква без надеж-да. Тайничко си обещавам да им развеселявам поведението и си измислям мечтата, че може да ме осиновят за дете, ама вътрешно си знам, че не представлявам интерес.

Батов им бута една тетрадка за подпис и обещание да ме върнат невредим и им се оригва по навик.

Качваме се всички в тяхната кола и потегляме. От любо­питство и вълнение тялото ми почва да се тресе като болно. Очите ми се уголемяват и ще изскочат от дупките, щото ми е за първи път да се возя в кола. Докато чичо Гошо кара, аз му изстрелвам много въпроси и той ми разказва цялата биог­рафия на возилото. То се казва „Москвич“ и е руски модел. Върху себе си има стаж от 25 години. Отпред до геврека се мърдат чудесни стрелки и аз разбирам, че „Москвича“ може да вдига до петдесет километра за час, обаче аз не знам дали да се радвам, щото не разбирам това много ли е или малко.

Всичко е много ободряващо. На мен ми е гот, че се возя и че тези хора имат обичлива реакция към мен.

Разправят ми, че вече не живеят в онуй село, а от някол­ко години са преместени в по-хубав град. Като си продали голямата селска къща и земята, си купуват две стаи с кло­зет в кварталния край, щото леля Мария и чичо Гошо си намират нещо за работене в този град. В селото всичко се прецакало.

По едно време спираме да пием вода и леля Мария ни раздава по парче баница за подкрепа. Сещам се и им разказ­вам за другата баница, дето леля Мария я донесе някога в стария дом.

С прости думи им изпявам всичко: за терлиците и шала, за боя към мен, за пуловерчето, което дадох на Данчо и как то изчезна. Ей тука изпускам доброто настроение! Леля Мария се разплаква, след нея Нели, а накрая виждам и съл­зи в очите на чичо Гошо. Реввам и аз. Откъде да знам, че думите ми ще предизвикат такава суматоха. Качваме се отно­во в колата и потегляме още с мокри очи. Когато пристигаме, вече сме утихнали. Тук съм добре дошъл и някак се усещам сигурен. Опитвам се да не прецаквам повече нещата.

Тук за първи път гледам телевизора без ограничения и се кефя на всичко, което мърда в кутията. Дават ми кльопачка, докато си напълня целия организъм, и аз съм много благо­дарен. После с Нели рисуваме с пръсти и правим смешни фигурки. Така хубаво си минава времето.

       Всяка сутрин по тъмно леля Мария се събужда, а после и Нели, и след малко и двете излизат някъде много рано, без да нервничат. Като минават няколко дни чувствам, че нямам право да бъда спокоен. Решавам, че е време да проверя. Щом затръшват вратата, излизам на балкона и чакам. Виж­дам ги да излизат, въоръжени с две железни кофи, парцали и четки и бързо се шмугват в съседния вход. Аз търпение си имам колкото щеш. Стоя на балкона и чакам развръзката. Гледам леля Мария и Нели как излизат и влизат с кофите от вход във вход. Не знам какво да правя. Стана ми мно­го тъжно. Често съм тъжен, но то си е за мен. Сега ми е тъжно заради добрите хора и много се ядосвам, че не мога да помогна. Връщам се в леглото и се разревавам за всичко – за неправдите и за живото изобщо.

Те, като изчистват входовете, се прибират. Аз от срам не мога веднага да ги погледна в очите. Не знам какво да напра­вя за тях и направо питам:

         Леля Мария, това ли е животът, когато човек порасне?

Леля Мария ме прегръща:

         Ти много си поумнял Алсо, не си вече малко дете! Това си е животът и тъй може да се отиде до дълбока старост. Тя се напъва да ми се усмихне и започва да приготвя закус­ката. Забелязал съм, че когато децата много питат, големите трудно намират точните отговори.

Леля Мария изважда хляб и яйце и прави пържени филийки. По-вкусно нещо не съм ял! Това никога няма да ми втръсне. Някак ми мирише на семейство. Отново ми поз­воляват да ям колкото искам. Като сме готови, чичо Гошо излиза от къщи и отива да търси работа на някакво парче, че да си изкара малко левчета. Той ми разправя, че минала­та година го фалират от завода, изгонват всичкия персонал и сега си вземат млякото и картофите от магазина, без да плащат.

Малко по-късно ние, тримата, се подготвяме за разходка. Отиваме аз, Нели и леля Мария с автобуса в центъра на гра­да. Това се прави заради мен, за да опозная живота и глед­ката наоколо. Мен, където и да ме заведат, все ми е ново и интересно, защото природният ми околовзор е съвсем тесен. Много се кефя, че леля Мария ме държи за ръка и така дру­гите хора си мислят, че сме майка и две деца и аз се подувам от гордост, щото приличам на истинско дете.

Пуля се пред магазините и шадраваните, гледам преми­наващите коли. Изоставените деца предварително знаят, че нямат право на собственост и капризи. Леля Мария ми купува сладолед в кофичка. Такова нещо не съм ял! Хем студеничко, хем сладичко! Ям бавно, че да имам и за по- дълго време. Около нас всичко шуми и се движи и от това движение се чувствам замаян и щастлив. Обръщам се към леля Мария и виждам, че сините и очи са много тъжни.

Като се прибираме в къщи, аз се окуражавам и питам директно:

          Леля Мария, какво да ти направя за утешение? Мога да си мърдам ушите и веждите. Мога да правя кълбо напред и назад, искаш ли?

Това май е шантаво. Нали сам казва, че не е. Изглежда нещо прецаквам работата. Трябва да чакам доста време, докато леля Мария се успокои от сълзите. После тя ме прег­ръща истински и ми казва, че иска съвсем малко от живота, обаче не може да го получи:

          Алсо, не знам какво става в главата ти, но ти си умно дете и имаш златно сърце!

Леля Мария ми разказва семейната си тежест. Те си имат още едно момиче – Галя, по-голямо. През миналата година тази Галя се запознава с един тъпанар и тръгва с него. Онзи я подарява за пари на други мъже, ама само за един час, после я прибира и пак я подарява. Всеки ден по десет пъти. Галя повече не иска да ходи на училище, нито да се прибира в къщи. Понякога прави лошо на родителите си, идва си за нещо, започва да чупи и хвърля наред, защото чичо Гошо не иска да я пуска с онзи. Веднъж дори от яд строшава в гла­вата на баща си буркан, пълен с туршия, а на леля Мария чупи китката. Един път я хващат и насила я водят на доктор за проверка на хистеричните и настроения, но и това не пома­га, дори става по-лошо. Галя избягва завинаги от тях с онзи и сега си стои в другата страна Испания, където я подаряват за пари на испанците.

Когато свършва с разказването, леля Мария пак се разп­лаква от сърце. Аз и Нели я прегръщаме с любов. Може би в този момент разбирам напълно какво значи да се изпитва обич в сърдечната област към други хора и да ги усещам подкожно скъпи.

След този разказ направо се спичам от мъка. Аз не съм слабоумен, обаче има неща, дето не мога да им намеря отгово­рите. Питам се защо тази Галя, на която Господ е дал майка и татко, е избягала от тях, а ние, социалните, се правим на маймуни и се пробутваме по-напред, че някой да ни хареса за деца.

Постепенно времето за моето гостуване си изтича. За този месец усещам, че съм пораснал умствено с няколко години. Социалният опит е голяма работа! Започвам да използвам все по-голяма част от мозъка си, защото в училище съм чувал от госпожа Димова, че хората през целия си живот си служат с малка процентност от него. Досещам се, че леля Мария и чичо Гошо не могат да ме осиновят за син, по причи­на на мизерност и на голяма мъка по тяхната Галя. Аз никак не се сърдя, защото съм доста разбирателен. Светът стана различен, но аз съм си същият и ги обичам още повече. Щас­тлив съм, че им бях на гости и че опознах обичта, а също, че ми се радваха като на истински човек. Един ден ме завеждат с „Москвича“ пред дома и се разделяме прегърнати. В този момент ми се струва, че изгасват всички светлини на света.

В дома разбирам, че наближава времето за новата учебна година. Всеки ден упорито питам, когото срещна, кога ще доведат Елхичка и Тото.

– Алсо, Алсо, с това твоето питане може и до Цариград да стигнеш някой ден! – ми отговарят възпитателите.

Този Цариград за нищо го нямат. Запомнил съм го от ста­рия дом. Нямам идея к’во има там, но вътрешно съм убеден, че мога да стигна и по-далече от този град на царете.

В края на лятото най-сетне пристига автобусът с шофьора Мишо и довеждат новите постъпления. Сред тях са Елхичка и Тото. От вълнение цял ден се чудя къде да се дяна. Седя на двора с часове и забивам китайския си поглед някъде в далечното. Когато слизат моите приятели, вече знам какво се прави. От семейството на леля Мария съм придобил опит в прегръщането. Приближавам ги отворено, хващам Елхич- ка през тялото, малко я стискам, за да не я боли, после стис­кам и Тото през раменете. До целуване не се стига, щото другите деца ме наблюдават странично.

Елхичка си е издължила още повече тялото и косата и пак е станала на масури. Тото също малко е пораснал и е добил в отвореното си око поглед на покровител. Значи той е заел моето място за запазване на справедливост. Двамата се стъ­писват първоначално и няколко минути стоят като изплаше­ни дървета. Първите дни съм с ободряващо настроение към тях, за да ги окопитя в новата обстановка. Нямам търпение да дойдат на мене си, че да започнем да си разказваме чуде­сата, които са се случили в нашата раздяла.

Всеки ден след ученето излизаме тримата на двора и аз, като най-социално опечен, съм в центъра на въпросите. Най-важният ми въпрос е за малкия Данчо. Това, което чувам, е страхотно! Преди няколко месеца в стария дом прис­тигат една мама и един татко от онези, дето не могат хубаво да говорят като нас и някак по естественост си избират две деца: моя Данчо и Тинка от слабоумната група. Тези хора, като започват да целуват малките, очите на Данчо се раз­тягат още повече от обикновения му китайски фасон и той силно стиска мамата през врата. После заминават за една френска страна. Не знам къде е това, може да е близо до Цариград и се окуражавам, че някога може да го видя. Мно­го се израдвам на това голямо щастие, не мога да съм напъл­но силен в психиката и се разплаквам. Не ми пука, че съм смешен, защото сега плача от радост, това е съвсем друго. Сигурно някой е казал на тези мама и татко да не забравят зелените хартийки, които се дават на Ненска за здраве и разкош. Тото ми разказва, че в стария дом в последно време им довеждат нова директорка, която си говори целодневно с всички деца и те изпитват сърдечност към нея. На Ненска полицията и образува засада и я пипват в собственическата и стая със забелязани зелени хартийки, които и служат за поправяне на нервите. На нея това и се води за наказание. Сега Ненска е прибрана някъде на топло, а аз си спомням, че тя обича топлината. Ей-тука вече съм напълно спокоен за останалите деца в дома. Дори да си призная, направо се радвам. Малко се натъжавам за нейното Кате, сега то ще живее известно време без майка, както ние сме свикнали по законност.

Дните си минават доста успокояващо и интересно. Заради слабостта в телосложението на Тото, започвам да го водя с мен в салона за спорт и го уча да се моделира. Началните месеци предизвикват замайване в главите на Елхата и Тото, щото зорът е голям с учебните ченгели. Постепенно мозъкът им се вживява и уроците започват да се втвърдяват в главите им. По малко им помагам, защото съм по-напреднал. В дома по-силните помагат на по-слабите. Сигурно и навън е така.

Откакто е ученичка, Елхата получава срам от името си, защото другите все я питат:

– Алха, кога ще дойде Коледа, че да те окичим с пуканки, което незнайно защо я обижда.

За да им натрие сол, че хич не прилича на Коледна елха, Елхичката понякога ходи в дъното на двора, отрязва елхови клонки и ги слага като рога на онзи, който я обижда.

В такива случаи аз започвам подробно да разглеждам пръс­тите на краката си, от виновност, щото това име съм го измис­лял аз, обаче с добро чувство. Веднъж Елхата ми сподели, че има мечта да се казва Елица, пък всички да и викат Ели, щото и приляга по-добре на фасона. Не знам. Ще помисля по-нататък за някоя изтънчена промяна. За мен по-важни са хората, а не имената им, ама момичетата май обичат поправ­ките, заради женския си пол.

Днес пак е ден за разказване. Раздават ни мекици за закуска и ние излизаме на двора. Елхичка ми разказва за проблемите с нейните магии, заради които редовно лелите я чукат по главата. Така аз разбирам, че тя си има невидим приятел, който най-редовно я посещава мозъчно и все иска да и прави защита. Понякога обаче се получава лошо и тя много се плаши да не я усетят и в новия дом, и пак да и блъс­кат килимбаши, но този път аз съм тук и и обещавам нещата да не излязат извън контрол.

2726 общо 1 за днес