In memoriam: Думи за Павел Павлов – театрален и филмов режисьор, драматург, сценарист, писател и историограф, един от основателите на БНТ, на театър „Сълза и смях“ и Баща на Телевизионния театър на БНТ
Павел Павлов, октомври 1922 г.i
В навечерието на своята 90 годишнина, след кратко боледуване, почина Павел Павлов:
• току що приключил работата и предал на илюстратора Меглена Константинова поредния си роман – „Йоан Кукузел. Ангелогласният и Комнините“
• завършвайки и поредната си мемоарна, 9-та книга – с творчески портрети на най-влиятелните български творци на ХХ и първите две десетилетия на ХХl век
• предавайки 3 нови текста с коментари или любопитни перипетии при създаването на образи от обичани български актьори (част от тях вече публикувани в списание АртДиалог) – с цел да предизвика интерес у младите българи към литературната ни класика, в това число и към „старомодни“ автори като Добри Немиров, Иван Вазов, Антон Страшимиров и др.
• и намиращ време да вади от богатия си архив документи за био-библиографията, подготвяна от АртДиалог – за да бъдат документирани резултатите от 70 годишната му активна творческа дейност:
◦ 100 театрални постановки за Телевизионния театър на БНТ, Театър „Сълза и смях“, в Театрите на Русе, където е режисьор през първите 3 години след завършването си, в Добрич, където поставя 4 пиеси, Варна и др.
◦ 50 режисирани от него заглавия от световната класика за Поредицата на БНТ „Сцена на вековете“, част от които – поставяни за пръв път у нас
◦ над 30 игрални филма - с почти всички звезди на българското кино от ХХ и началото на ХХl век
и 2 документални филма
◦ Павел Павлов е автор на романи, повести, разкази, пиеси и приказки, издадени в 34 книги, 9 от които – мемоаристика – безценен историографски принос към бъдещите изследователи на творчеството на:
писателите Константин Константинов, Фани Попова-Мутафова, Анна Каменова, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева, Ганка Найденова, Атанас Свиленов
театроведа и киновед – проф. Любомир Тенев, режисьорите - проф. Кръстьо Мирски, Станчо Станчев и др.
художниците Иван Кирков, Даря Василянска и др.
и едни от най-емблематичните актьори на българския театър и филмово изкуство като Невена Буюклиева, Пенка Василева, Софка Атанасова, Цонка Митева, Лора Керанова, Олга Кирчева, Маргарита Дупаринова, Апостол Карамитев; и следващото поколение – Леда Тасева, Николай Бинев, Домна Ганева, Антон Горчев, Андрей Чапразов, Васил Димитров - Профето, Невена Коканова, Ани Бакалова, Катя Паскалева, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова и др.
• • •
Павел Павлов, добре познаващ българската и световна история и литература, но и родното театрално изкуство, успява да привлече за своите постановки най-добрите театрални актьори, които под негово ръководство, въпреки неговата младост, създават запомнящи се образи, с които стават разпознаваеми не само в София, но и в страната.
Значителна част от звездите на българския театър и на филмово изкуство отбелязват неговия принос за израстването си като актьори, а създадените под негова режисура образи – като едни от най-добрите си творчески постижения. На това мнение е и българската критика, след като БНТ отбелязва юбилеите на повечето от тях, излъчвайки филми, режисирани от Павлов. Независимо, че всички те са създадени до 1990 г., тоест, повечето филми или постановки на Телевизионния театър „са“ на 30-40 години – и въпреки очевидните технически ограничения – като творческа реализация са безспорни.
• Павел Павлов никога не е имал проблеми с публиката - неговите спектакли имат дълъг театрален живот и – пълни зали, въпреки че не са за забавление, а за духовните и морални ценности, традиции и личности. Независимо от това, както отбелязват някои изследователи – когато започва излъчването на поредната нова постановка на Телевизионния театър на БНТ - опустяват улиците не само в страната, но и в София, въпреки значително по-богатия си културен живот. По тази причина и той заслужено е наричан - Баща на Телевизионния театър на БНТ – едно чисто българско явление.ii
• Обикновено и критиката е отбелязвала с положителни отзиви пресъздаваните от него литературни творби и неговите пиеси. Или поне – с мълчание. В редките случаи когато критиците са имали възражения, край на спора са слагали творци от ранга на – първопроходеца в българското кино Васил Гендов (тогава на 77 години), който оставя на пропуска на Театър „Сълза из смях“, тъй като не познава Павел Павлов (на 33 години години) писмен отзив от 3 машинописни страници, в който освен за добрата режисура на пиесата на Павел Павлов „Душата ми е стон“ [по стихове на Яворов] го поздравява и за достоверната интерпретация на образите на Яворов-Мина-Лора (за която остро е критикуван) – като познаващ лично и много добре и тримата. Друг шумен ропот на критиците по въпроси, отнасящи се до интерпретацията на средновековната ни история в негова пиеса и постановка, по подобен начин - с писмен отзив, отново в полза на „не-историка“ Павел Павлов - решава проф. Иван Дуйчев (който също не го е познавал.)
Павел Павлов беше аристократ – не само по дух, но и по произход и среда, в която е задължително да свириш на пиано, да знаеш добре поне 2 езика, за да четеш художествена литература в оригинал, но и да пишеш на тях и поне още един-два, за да можеш поне да четеш.
Той обичаше и живота, и природата, и хората – и умееше да живее, за което винаги намираше време. Не си спомням някога да е бил в мрачно настроение, имаше и щадящо чувство за хумор, затова около него винаги имаше хора – и далеч не само тези, с които той е свързан професионално.
В дългото ни приятелство (поне 5 десетилетия), не си спомням случай Павел Павлов да е злословил срещу някого. У всеки намираше по нещо, заслужаващо добра оценка, а ако не можеше – твърдеше, че не го познава добре. Затруднявам се да си спомня и отбележа негов недостатък. Освен факта, че неговата образованост и вече рядко срещана енциклопедична начетеност – често му пречеха. Единствените, но вечни спорове, който сме имали с него бяха само относно бележките под линия, за които настоявах аз, защото читателят няма как да знае колкото него. Той твърдеше, че не иска да обижда читателя – нали има речници и енциклопедии? Последните 20-тина години се примири и след мърморене от типа – „добре де, след като ти не го знаеш…“ или „…повече трябва да се чете…“ приемаше поредното ми настояване за пояснение под линия, или в края на текста.
Авторите на АртДиалог от всякакви възрасти го възприемаха като свой връстник – може би поради активното му отношение към всички случващо се днес, въпреки че между авторите на списанието, около 300 на брой – от всички възрасти има и съвсем млади (между които и 16 годишна авторка на роман и 15 годишни композитори). Не само защото винаги можеше да се осъмне с него, но и защото той беше в течение на всичко и имаше мнение по всички въпроси, отнасящи се до изкуството и до публиката:
• от качеството на обучението в средното българско училище: „Половината 15 годишни българи – функционално неграмотни? У нас, които винаги сме били сред най-образованите народи в Европа? След като родителите не реагират – ние къде сме?!“
• до обучението в НАТФИЗ: „На монтажа на филма не допускат продуцента и той не участва в определянето окончателния вариант на филма, заедно с режисьора? Каква професионална неграмотност, а освен това – и закононарушение. Горките режисьори! При предстоящата пресконференция на АртДиалог по Закона за авторско право искам да говоря и аз. Следващият ми роман ще бъде за вашите битки по този закон.
Разказвал ми е – с възхищение, че когато Вера Мутафчиева дошла да му донесе второто издание на романа си „Летопис на смутното време“ и той видял, че държи само един том, я упрекнал, че не му носи и втория. На което Вера му отговорила не без гордост: „Защото няма втори том, скъпи“. На почудата му - кои глави е съкратила, тя отговорила, че е „махнала само излишните думи“. Той, не ù отстъпваше по самовзискателност, защото неговите романи рядко надвишаваха 200 страници. Когато аз роптаех срещу безличната еднаквост и пълен критицизъм – без нито един лъч светлина у някои от младите ни писатели, или отбелязвах, с несвойствена за мен лошотия: „Това момче, вероятно се има за мислител от ранга на Достоевски, щом си позволява да издава роман от 700 страници“, той колкото и да бяхме близки– запазваше мълчание.
•••
Цялостният принос на Павел Павлов като театрален и филмов режисьор към националната културна идентичност и духовни ценности, може да се резюмира по следния начин:
• съвременен прочит и значителен принос за популяризиране произведенията на класическата българска литература, с превес към исторически събития, личности, теми, традиции.
• представяне пред многомилионната аудитория на Телевизионния театър на БНТ – заглавия от световната литературна класика, които нито един театър, в това число и столичен не би могъл да реализира
• значителен историограграфски принос със свидетелства за най-влиятелните български творци и дейци на културата в 9-те мемоарни книги на Павел Павлов - безценна основа за бъдещите изследователи на българското изкуство, литература и култура, за които се иска освен духовна щедрост и огромен труд и самодисциплина.
Оценка за него като режисьор му е дадена на много ранна възраст – още като студент във втори курс на ВИТИЗ, проф. Кръстьо Мирски му дава възможност да постави пиеса не в Учебния, а в Младежкия
театър (няма сведение на друг студент да е гласувано токова доверие). По-късно – другият голям интелектуалец и аристократ в гилдията – проф. Любомир Тенев, когато БНТ го кани да подбере 50 творби от световната класиха за поставяне и да бъде консултант, поставя условието: режисьор на цялата поредица да бъде Павел Павлов.
За оценка за писателския принос на Павел Павлов е достатъчно да отбележим, че негови литературни кръстници са - Николай Хайтов и Вера Мутафчиева, които непрекъснато го насърчаваха да пише, въпреки достатъчната реализация, а и заетост, която той имаше като театрален и филмов режисьор. Защото би било загуба да не пише. Нещо повече – Николай Хайтов сам подава молба, както стана ясно, за приема на Павел Павлов за член на Съюза на българските писатели, защото мястото му е там, а при неговата самовзискателност едва ли ще го направи. И още един знаменателен факт – след смъртта на Николай Хайтов, съпругата му – Жени Божилова (тежката артилерия на художествения превод от и на английски) му подари една от двете пишещи машини, по негова заръка, защото го е чувствал „най-родствен до себе си писател“.
Оценка за него са и предговорите и послесловите в неговите романи, написани от писатели и литературни критици като Николай Хайтов, Иван Гранитски, Владимир Зарев, Кирил Попов, Атанас Свиленов и др.
Най-кратката и същевременно точна оценка за Павел Павлов, мисля че е направил литературният критик Кирил Попов iii, озаглавил обширната си студия/анализ на неговото творчество – „Павел Павлов – прочувствана мисъл и осъзнато чувство“, която започва с оценката – „Сигурно не само за мен, а и за мнозина, името на Павел Павлов е един от синонимите на думата „изкуство“.
Най-важното което трябва да се каже за Павел Павлов и което го прави особено явление в българското изкуство и литература е твърдо отстояваното от него разбиране, че „творецът трябва да създава светове, в които сам би искал да живее“.
Дори само поради това, не е възможно да се прави сериозна оценка на българското изкуство и литература през втората половина на ХХ и първите две десетилетия ХХl век, без да се има предвид наследството, оставено ни от Павел Павлов, за което му дължим – дълбока благодарност.
С цялото съжаление, че той би написал още няколко творби само за година, налага се да признаем:
Приятелю, ти свърши работа за 2 живота – почивай в мир.
Автор на фотографията на Павел Павлов е Силвия Куманов, 21 октомври 2022 г. (преди премиерата на последния му издаден роман - „Окървавената палитра. Караваджо“);
Няма данни друга национална телевизия да е създавала нещо подобно на Телевизионния театър на БНТ, при това в течение на години.
Попов, Кирил. Павел Павлов – прочувствана мисъл и осъзнато чувство. – В: Попов, Кирил. Стилуети. Том ll. София, ИК Стилует 2017 390 с.