Отсам и отвъд
[ Част 2. Част 1 – в брой 6 от 2017 г. на АртДиалог]
Отсам е животът, отвъд – смъртта. Невидима е междата между тях. И струва ми се – нелепо е да се издига ограда между живите и мъртвите. Заровените отвъд нея не могат да излязат оттам, а тези, които все още са отсам нямат никакво желание да се озоват отвъд.
Мъдрецът Сенека ни внушава, че е „грешно да гледаме на смъртта като на някакво бъдещо събитие - голяма част от смъртта вече е настъпила и останалото време е нейно владение.” И добавя: „предстоящата смърт е закон, а не наказание.”
Марк Твен си задава въпроса: защо се радваме при раждане, а скърбим на погребение? И сам си отговаря: „защото тези събития не стават лично с нас.”
Подобни мисли се загнездиха в главата ми, докато един раздрънкан трамвай ни лашкаше със сестра ми към Виенското гробище „Цвайтер тор.” Сестра ми Мария живее чрез музиката – тя е певица. А аз искам да оживя любимите си композитори. Спирката на трамвая се оказа пред високите врати на гробището. Неуверено тръгвам подир сестр си – нужен ми бе водач из града на мъртвите. Времето тук сякаш е спряло, старата част на гробището вече не поглъща мъртви.
Векът на гробището е отминал и градът на мъртвите е замрял. Но се поддържа с педантична добросъвестност, сякаш всеки миг някой призрак ще изпълзи от гроба си и ще се понесе по сенчестите алеи. Слава богу призраци няма. Само живи посетители на тази гробница на паметта. И неволно си припомних една фраза на Балзак: „Дори когато навестявам мъртвите, аз забелязвам само живите.”
И аз съм един сред бродниците, дошли да склонят глава над сетните обиталища на велики люде, упокояващи се тук.
Порази ме математическата точност на пословиците и максимите в дългия ни среднощен разговор със сестра ми за смъртта. Нашенската пословица твърди, че „две смърти не биват, а без една не може.” Английската: ”когото са отнесли на гробището, обратно няма да го понесат.” Потресе ме безмилостната френска - „смъртта няма приятели, мъртвите са винаги виновни.”
Сестра ми бърза напред, аз изоставам, защото се озъртам насам-натам. Нечий гроб изведнъж привлича вниманието ми. Приближавам го. Това е сетното обиталище на поета Франц Грилпарцер. Тепърва ще имам повод да го споменавам, затова догонвам сестра си и се озовавам на гробищен площад. Площад в града на мъртвите! Но сравнението само се натрапи на перото ми - това е може би най-музикалният площад на света.
Избраник на Бога
Портрет на шестгодишния Моцарт - в костюм, подарен от императрицата
В центъра на този гробищен площад е символичният гроб на Моцарт.
Нали любимото дете на Бога никога не е имало собствено последно обиталище. Бил е заровен с други бедняци в обща яма Амадеус! Сякаш сетната воля на съдбата е била да заличи дирите на земното му пребиваване.
Надгробието на Моцарт на Централното гробище, Виена
Ограден е и сега с решетка от ковано желязо. А на постамента се мъдри изваянието му на лироносец. Но какъв по-достолепен паметник от музиката, която ни е завещал! Да се чудиш и маеш как това дете-чудо е смогнало през краткия си живот да напише музика, която звучи и отсам и отвъд. А за да я прослушаш цялата ще са ти потребни над двеста часа от земното време.
Върху главата на лироносеца е кацал скворец и напява своята непонятна песен.
– Папагено – промълвих аз и се огледах дали отнейде няма да долети неговата любима Папагена.
Паметник на Моцарт във Виена
Къде ли бях чел, че Моцарт опитомил скорец. Може би сегашният скорец напява песента на нявгашния му домашен любимец. Дали е легенда, че нотираната песен на оня, нявгашния, била залегнала в основата на клавирния концерт № 17? Погребал го опечален подир смъртта му и вместо надгробие написал в негова памет сонет.
Пълното име на Моцарт е Йохан Христозом Теофил, а преведено от Теофил станало Амадеус. Не подхожда ли напълно това име на любимото Божие чадо?
Баща му Леополд го развеждал из цяла Европа - малкият Моцарт можел да свири дори със завързани очи.
Подир смъртта на композитора плъзнал слуха, че друг композитор – Салиери го бил отровил с бонбони – от завист. Със своите 40 опери и многобройните си инструментални и вокално-инструментални произведения Антонио Салиери е един от най-известните и признати композитори за времето си. Едновременно с това в течение на 36 години, при трима императори е придворен капелмайстор - един от най-важните постове в музикална Европа и основоположник на публичните концерти. Бил е и не по-малко прославен педагог, защото освен, че е успявал да отделя време за обучение на своите ученици, сред които – Бетовен, Шуберт, Лист, се е опазил от изкушението да тежи с авторитета си над тяхната индивидуалност.
Двеста години по-късно в Милано се състоял задочен съдебен процес, на който да се вдигне съзаклятието на музикантите – да не изпълняват музиката на Антонио Салиери. Набеденият отровител бил посмъртно оправдан1.
Бунтарят Бетовен
Портрет на Бетовен от немския художник Йозеф Щилер
Когато смъртта застига гениалния бунтар, Грилпарцер – негов страстен почитател написва пламенна реч. Властта забранила да бъде произнесена при погребението, затова един артист от Бургтеатър я прочита пред гробищните врати на „Цвайтер тор”. Възторг и болка изпълвали прощалните слова на поета, възхваляващи изкуството на Бетовен и неговия неспокоен и бунтарски дух.
„Той беше велик художник и кой би могъл да се сравнява снего?! …От гугукането на гугутката до грохота на гръмотевиците; от изтънчените музикални хитросплетения на най-необикновени музикални похвати до кънтящи страховити предели, където свършва изкуството и на негово място се възправят враждебните стихии на природата. Навсякъде той беше проникнал и всичко завладял. Той беше изгребал изкуството до самото му дъно.”
Удивен бях, че Бетовен научил истинската дата на своето раждане едва след като получил своя рождествен сертификат. Дотогава се имал за по-възрастен. Навярно с право – поради ранната му творческа зрялост. Той учил при Хайнд, докато сам не избрал учителя си – Антонио Салиери.
Това определя нявгашната свята приемственост на гениите, създали своите неповторими музикални вселени.
Бетовен започнал да оглушава, когато бил само на 25 години. С близките общувал чрез записани разговорници. С нарастването на глухотата бил на път да се пречупи. Оттеглил се недалеч от Виена – в Хайлигенщад. Докато се тътрузел с някаква млекарска каруца изпаднал в кома. Какво по-страшно за човек, венчан за музиката от това - да бъде отлъчен от слуха. Цяло чудо е, че продължил да пише музика.
„Бих сложил край на живота си и само моето изкуство ме спря да не сторя това. Стори ми се невъзможно да напусна света, докато не извадя на бял свят, което дочувам, че има вътре в мен.” – пише в завещанието си той от Хайлигенщад през 1828 година.
Гробът на Бетовен на Централното гробище на Виена
Бетовен не познавал своето произведение Клавирна соната № 14 като „Лунната соната.” Наречено било така пет години подир неговата смърт от един немски поет, комуто първата част се причува като лунна светлина над езеро.
С „Одата на радостта” по стихове на Шилер в Деветата симфония въвел и хор в симфонията, което за времето си изглеждало налудничава идея.
Бунтар е бил и в живота - „Ероиката” била посветена на Бонапарт, но когато Наполеон се коронясал за император, композиторът побеснял и зачеркнал своето посвещение. И с право – империята нямала нищо общо с грохота на революцията от 1879 година и с неговата музика.
На погребението му се стекли хиляди.
Паметник на Бетовен в центъра на Виена
Заровеното съкровище Шуберт
Портрет на Шуберт от немския художник Вилхелм Риедер
Върху надгробието на Шуберт е издълбан следният надпис: „Смъртта угроби тук богато съкровище, но още по-прекрасни надежди”.
Съчинен е от същия Грилпарцер1, подир дълги разговори с приятелския кръг на композитора. Разбирал е поетът от музика – нали и поезията е музика, писана с думи. А Франц Шуберт е съкровището на романтизма, напуснал отсамния свят само на 31 години в пълна нищета.
Първият гроб на Шуберт във Веринг, квартал на Виена, съсгласно желанието на композитора, защото там е Бетовен, на чието погребение, той е бил факлоносец година преди това. Костите и на двамата днес са на Централното гробище на Виена, а гробището Веринг, където са запазени надгробята е известно като - Паркът на Шуберт
Така и житейският му път останал недовършен като знаменитата му „Незавършена симфония”. Била е наречена така поради своята двучастност. От третата част – „Скерцо” останали само чернови наброски. Някои от симфониите дори не били изпълнени приживе на композитора. А една от тях – „Голямата”, в до мажор, била открита посмъртно от Шуман и веднага прозвучала под диригентската палка на Менделсон.
Гробът на Шуберт на Централното гробище на Виена
Удивителната солидарност на тези музиканти се усеща на така наречения от мен Гробищен площад. И прилича на тези гении да са в
съседство с последните си обиталища отсам.
Любимецът ми Брамс