За Дора Габе и за жените
Преди доста години – мисля, че беше 1981 (тогава работех в Съвета за култура) – ме изпратиха в София да поканя Дора Габе за поредните тържества по случай годишнината на Йордан Йовков. Имахме предварително информация, че тя не се чувства много добре, но по традиция трябваше да отправим покана за участието ѝ. Летях със самолета – тогава това не беше някакъв лукс.
Дотогава бях виждал Дора Габе само на официални събития и предчувствах, че срещата ще приключи набързо и тогава – София ме чака – бях вече уговорил куп срещи с приятели...
Някъде към 11 часа бях вече до дома ѝ – срещу тогавашното кино „Дружба“, сега „Одеон“ с голям букет рози. Звъня на вратата – появи се една дама, която се оказа нейната секретарка. Обясних ѝ за какво става дума и жената, с известно съмнение в гласа, обеща да попита дали ще имам възможността да се срещна с поетесата. Нямаше нужда – някъде от стаите се разнесе гласа на Дора Габе: „Щом е от Добруджа – ще го приема“.
„Чак пък прием.“ – помислих си малко снизходително, но само след секунди бях наказан заради това. Влизайки в хола спрях поразен – отсреща имаше голям портрет в цял ръст на Боян Пенев, а по стените – десетки фотографии на Дора Габе с лица, които познавах от тогавашните учебници по литература – Йовков, Яворов, Елин Пелин и т.н. Обстановката лъхаше на истински аристократизъм.
Не посмях да седна, изчаках няколко минути, когато се появи домакинята. Целунах ръка, поднесох ù цветята, казах с няколко думи защо съм дошъл. Покани ме на кафе и аз, вече доста притеснен - приех. Секретарката ѝ поднесе кафето в малки сребърни чашки.
След като разбра, че съм и руски възпитаник разговорът потръгна и някак си загуби официалния си характер. След десетина минути вече си наляхме по чашка коняк, защото „Нали с кафето се полага да се пие коняк“, отбеляза домакинята. След втората чашка аз вече по-смело поддържах разговора, разбирайки, че участвам в нещо, което завинаги ще остави отпечатък в паметта ми. Бях покорен от невероятното ѝ обаяние, дух, от острия ѝ ум и от елегантното ѝ чувство за хумор. Само от време на време си позволявах да питам за нещо, тъй като мисълта – и спомените ѝ, се изливаха толкова омайващо, че аз просто оставах без дъх, страхувайки се да не ги прекъсна с някаква нелепа реплика.
Секретарката на няколко пъти влизаше, носеше ново кафе и вече ме гледаше укорително, но аз не исках тази среща да свърши. Накрая – след повече от два часа ми беше ясно, че е неприлично да оставам повече и станах.
Дора Габе отново започна да се извинява, че не може да дойде при нас:
– От няколко дни не се чувствам много добре... Имах големи кръгове под очите. Но вече нямам, нали?
Бях поразен – осъзнах, че тази невероятна жена, на една достатъчно почтена възрастi, си оставаше истинска жена, която желае да бъде постоянно впечатляваща за мъжете...
Естествено я уверих, че изглежда великолепно.
Забравих за всички уговорени срещи, върнах се на аерогарата. Вечерта, като се прибрах, заявих откровено на жена си:
– Таня, влюбих се!
– В кого? – изгледа ме подозрително тя.
– Ами, в Дора Габе...
– А, в нея може – великодушно разреши жена ми.
• • •
Наскоро след това чух поредната страхотна история за Дора Габе, разказвана, ако не се лъжа, от Димитър Добревски.ii
През 1969 година той, Дора Габе и още един писател са на плажа на „Албена“. Комплексът все още се строи, но вече има няколко хотела и доста туристи, в това число - чуждестранни. Дора Габе е плажа както са ходили облечени в началото на века – в прозрачна блузка, прозрачни панталонки, с чадърче и т.н. Седят си на пясъка и водят светски разговор. Покрай тях минава едно прелестно русо младо създание – чехкиня или полякиня – тогава ги имаше много. Естествено мъжете посрещат и изпращат с поглед красавицата.
Дора Габе казва:
– Това мъжете, сте странни хора...
– Какво имаш предвид, Дора?
– Не мога да разбера – какво харесвате у една жена,
която е под 60 години?
….
През 1981 г., за която разказва авторът, Дора Габе е на 95 години [бел. на АртДиалог“].
iii Димитър Василев Добревски - български писател (09 декември 1924 г. в гр. Смядово – 8 декември 1983). Завършва гимназия в Шумен и Висшия лесотехнически институт в София. През Отечествената война постъпва във Флота и участва в миночистачната кампания (1944-1947). След което работи по специалността си и се занимава с литература. Първата му публикация е през 1954 г. във в. „Народен фар” (Варна).
Автор на над е над 30 исторически и съвременни романи, повести, новели, разкази и творби за деца.
За автора на публикацията - Любомир Сивков, роден в гр. Добрич, 1952 г.
1970 – Завършва Математическата гимназия "Иван Вазов“, Добрич
1977 – Завършва Санкт-Петербургския университет, специалност "Философия“, специализация "Естетика".
1977 - 1989 – работи на различни длъжности в културата, в Областния съвет за култура, в това число
1989 - 1991 – Директор на Българския културно-информационен център в Улан Батор, Монголия.
1991 - 1995 – преподавател по философия в училища и във ВУЗ в Добрич
1995 - 2003 – заместник-кмет на град Добрич за секторите култура, образование, здравеопазване
2004 - 2015 – в структури на МОН и БЧК в Добрич