НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА - 2022, Брой 5

Защо съм гражданин на Париж

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ По повод ​​ годишнина от терора в Париж

"Защо съм гражданин на Париж

Живял съм много време и много пъти в Париж. Толкова много, че ако ви кажа колко ще ме помислите за откачен.  Добре де, ще ви кажа - няколкостотин години. Честно.

Първият път бях с един млад гасконец  д'Артанян, който "влезе в Париж пеш, с малкия си вързоп под мишница и вървя така, докато успя да си наеме стая, която подхождаше на оскъдните му средства. Стаята, нещо като мансарда, се намираше на улица Гробарска, близо до Люксембургската градина."
 След няколко дни заедно с д'Артанян  намерихме слугата Планше  -"Той беше пикардиец и славният мускетар го нае още същия ден на моста Турнел, където той плюеше във водата и гледаше как се образуват кръгчета."

След това следвах Квазимодо чак до последното стъпало на кулата на "Света Богородица" където - "Изкачил се задъхан до върха, зрителят оставаше замаян преди всичко от просналите се пред него покриви, комини, улици, мостове, площади, островърхи кули, камбанарии. Какво ли не грабваше наведнъж погледа — и фино изрязаната стрела, и острият покрив, и увисналата в ъглите на стените куличка, и каменната пирамида от XI век, и обелискът от плочи от XV век, и кръглата гола кула на замъка, и четвъртитата, покрита със скулптури камбанария на църквата, и голямото, и малкото, и масивното, и ефирното. Погледът дълго се рееше над този лабиринт, където всяко отделно нещо беше оригинално, целесъобразно, одухотворено и красиво, където всяка сграда беше художествена творба — от най-незначителния дом с рисунки и скулптури по фасадата, с кръстосани външни греди, прихлупен над вратите свод и струпани един над друг етажи до царствения Лувър, обкръжен по онова време от колонада от кули."

Заедно с Жорж Санд бях с Казаци в Париж, гледах ги как се дивяха на чудния град, ловяха шарани в знаменитите вирове на Фонтебло и къртеха паркети за да греят полевите кухни.

Заедно с Иван Бунин четях  “Мисията на руската емиграция”. Своето историческо слово големият писател произнесе в  препълнената парижка Salle de Geographic на булевард Сен Жермен.

Доктор Равик беше моят спътник по парижките кафенета и бистра, пиехме калвадос, пушехме Честърфилд и посред нощ залитайки вървяхме по „Дьо ла гранд Арме“ и се смълчавахме под призрачния силует на Триумфалната арка.
 "Пред тях беше само просторният площад с пръснатите замъглени слънца на уличните лампи и монументалната каменна арка, която се извисяваше в мъглата, като че поддържаше мрачното небе и закриляше слабата самотна искрица на гроба на Незнайния воин, наподобяващ в нощната самота последния гроб на човечеството"

Седях в Shakespear and Co. със Силвия Бийч и заедно с Хемигуей бях в един "Безкраен празник" по улиците на Париж, а Джеймс Джойс беще щастлив, че този град издаде неговия "Одисей", докато пуританска Англия и Америка гузно се мръщеха. 

Маяковски ме разходи из града с цяла стихосбирка "Париж" и когато стояхме с него  смълчани на погребението на Марсел Пруст  той  небрежно, подпирайки се на рамото ми, сподели:
Ако бях аз
       Вандомската колона
оженил бих се
      за Place la Сoncorde.

Много пъти съм бил в този град, много години съм живял, много хора съм срещал.
Бил съм и с Жул Верн, и с Франсоа Рабле, и с граф Монте Кристо, докато той пътуваше за предградието Отьой за да разкрие една страшна тайна, за която и аз дотогава не знаех.

Придружавали са ме в този град и Сартр и Камю и Превер. Заедно с Лев Толстой наблюдавахме една екзекуция с гилотина в центъра на града, която ни разтърси и, както той по-късно призна, остави кървави следи в душите ни.

Имах и опасни преживявания. С княз Рудолф, подтиквани от Йожен Сю, обикаляхме Парижките потайности и най-тъмните кътчета на Париж, там в безкрайните омотани като някакви огромни змии катакомби  спасявах Мариус и други Клетници.

Докато ми показваше Човешка комедия и цялата прелест и низост на парижкото общество Балзак не пропусна да промърмори:  "В Париж младите хора правят кариера с помощта на жените, а жените - с помощта на старци." 

А Емил Зола направо ме набута в Търбухът на Париж, в най-гнусния Вертеп, показа ми смазващите валяци на мизерията, алкохолизма и насилието. Издигна пред очите ми такива образи, сюжети и интриги, които приеха епични, митични и дори мистични измерения. Накрая ме запозна с онази жена Нана, която... но за това не ми се говори. 

Една сутрин с Хулио Кортасар се разхождахме из града заедно с "Роберто Мишел, французин-чилиец, преводач и фотограф-любител в свободните часове" 
И съпреживях историята на младия фотограф:
" Чудно беше да има вятър в Париж, и още повече вятър, който по уличните ъгли се виеше на вихрушки и се качваше и трясваше старите дървени жалузи, зад които изненадани госпожи одумваха по различни начини непостоянството на времето през тия последни години. Но и слънцето беше там, яхнало вятъра и приятел на всички котки, поради което нищо нямаше да ми попречи да обиколя кейовете на Сена и да направя няколко снимки на Консержери и на Сент Шапел. Беше едва десет и пресметнах, че към единайсет ще има хубава светлина, най-добрата

 

Живял съм много време и много пъти в Париж. Толкова много, че ако ви кажа колко ще ме помислите за луд. ​​ Добре де, ще ви кажа - няколкостотин години. Честно.

Първият път бях с един млад гасконец д'Артанян, който "
влезе в Париж пеш, с малкия си вързоп под мишница и вървя така, докато успя да си наеме стая, която подхождаше на оскъдните му средства. Стаята, нещо като мансарда, се намираше на улица Гробарска, близо до Люксембургската градина."
След няколко дни заедно с д'Артанян намерихме слугата Планше – "
Той беше пикардиец и славният мускетар го нае още същия ден на моста Турнел, където той плюеше във водата и гледаше как се образуват кръгчета."

След това следвах Квазимодо чак до последното стъпало на кулата на "Света Богородица" където – "
Изкачил се задъхан до върха, зрителят оставаше замаян преди всичко от просналите се пред него покриви, комини, улици, мостове, площади, островърхи кули, камбанарии. Какво ли не грабваше наведнъж погледа — и фино изрязаната стрела, и острият покрив, и увисналата в ъглите на стените куличка, и каменната пирамида от XI век, и обелискът от плочи от XV век, и кръглата гола кула на замъка, и четвъртитата, покрита със скулптури камбанария на църквата, и голямото, и малкото, и масивното, и ефирното. Погледът дълго се рееше над този лабиринт, където всяко отделно нещо беше оригинално, целесъобразно, одухотворено и красиво, където всяка сграда беше художествена творба — от най-незначителния дом с рисунки и скулптури по фасадата, с кръстосани външни греди, прихлупен над вратите свод и струпани един над друг етажи до царствения Лувър, обкръжен по онова време от колонада от кули."

Заедно с Жорж Санд бях с
,,Казаци в Париж’’, гледах ги как се дивяха на чудния град, ловяха шарани в знаменитите вирове на Фонтебло и къртеха паркети за да греят полевите кухни.

Заедно с Иван Бунин четях “Мисията на руската емиграция”. Своето историческо слово големият писател произнесе в препълнената парижка Salle de Geographic на булевард Сен
Жермен.

Доктор Равик беше моят спътник по парижките кафенета и бистра, пиехме калвадос, пушехме Честърфийлд и посред нощ залитайки вървяхме по „Дьо ла гранд Арме“ и се смълчавахме под призрачния силует на Триумфалната арка.
"Пред тях беше само просторният площад с пръснатите замъглени слънца на уличните лампи и монументалната каменна арка, която се извисяваше в мъглата, като че поддържаше мрачното небе и закриляше слабата самотна искрица на гроба на Незнайния воин, наподобяващ в нощната самота последния гроб на човечеството"

Седях в Shakespear and Co. със Силвия Бийч и заедно с Хемингуей бях в един "Безкраен празник" по улиците на Париж, а Джеймс Джойс беще щастлив, че този град издаде неговия "Одисей", докато пуританска Англия и Америка гузно се мръщеха.

Маяковски ме разходи из града с цяла стихосбирка "Париж" и когато стояхме с него смълчани на погребението на Марсел Пруст той небрежно, подпирайки се на рамото ми, сподели:

 

Ако бях аз
Вандомската колона
оженил бих се
за Place la Сoncorde.


Много пъти съм бил в този град, много години съм живял, много хора съм срещал.
Бил съм и с Жул Верн, и с Франсоа Рабле, и с граф Монте Кристо, докато той пътуваше за предградието Отьой за да разкрие една страшна тайна, за която и аз до тогава не знаех.

Придружавали са ме в този град и Сартр и Камю и Превер. Заедно с Лев Толстой наблюдавахме една екзекуция с гилотина в центъра на града, която ни разтърси и, както той по-късно сподели, остави кървави следи в душите ни.

Имах и опасни преживявания. С княз Рудолф, подтиквани от Йожен Сю, обикаляхме Парижките потайности и най-тъмните кътчета на Париж, там в безкрайните омотани като някакви огромни змии катакомби спасявах Мариус и други Клетници.

Докато ми показваше Човешка комедия и цялата прелест и низост на парижкото общество Балзак не пропусна да промърмори:
"В Париж младите хора правят кариера с помощта на жените, а жените - с помощта на старци."

А Емил Зола направо ме набута в Търбухът на Париж, в най-гнусния Вертеп, показа ми смазващите валяци на мизерията, алкохолизма и насилието. Издигна пред очите ми такива образи, сюжети и интриги, които приеха епични, митични и дори мистични измерения. Накрая ме запозна с онази жена, Нана, която... но за това не ми се говори.

Една сутрин с Хулио Кортасар се разхождахме из града заедно с "
Роберто Мишел, французин-чилиец, преводач и фотограф-любител в свободните часове."
И съпреживях историята на младия фотограф:
" Чудно беше да има вятър в Париж, и още повече вятър, който по уличните ъгли се виеше на вихрушки и се качваше и трясваше старите дървени жалузи, зад които изненадани госпожи одумваха по различни начини непостоянството на времето през тия последни години. Но и слънцето беше там, яхнало вятъра и приятел на всички котки, поради което нищо нямаше да ми попречи да обиколя кейовете на Сена и да направя няколко снимки на Консержери и на Сент Шапел. Беше едва десет и пресметнах, че към единайсет ще има хубава светлина, най-добрата възможна през есента; за да убия времето, кривнах до остров Сен Луи и закрачих по Ке д'Анжу, гледах някое време хотел "Лозьон", изрецитирах си едни откъси от Аполинер, които винаги ми идват в главата, когато минавам през хотел "Лозьон" (при това би трябвало да си спомня за друг поет, но Мишел е инатлив) и когато изведнъж вятърът утихна и слънцето стана поне двойно по-голямо (искам да кажа по-топло, но в действителност е все същото), седнах на парапета и се почувствах ужасно щастлив в неделната утрин."
Когато разказах на Микеланджело Антониони случката с Роберто Мишел, той се вдъхнови и направи своя шедьовър "Фотоувеличение".

Придружавах Рей Бредбъри в любимото му занимание да се разходи из града започвайки от Нотр Дам и стигайки до Айфеловата кула и да възкликне
- Париж завинаги!

Даже един път се впуснах в лудо приключение с професор
Робърт Лангдънi из парижките улици преследвани от рояк полицаи, масони, тамплиери и откачени фанатици.

А Алеко
ii след като мина през Париж ме тупна по рамото и искрено извика:
"
Долу Ню Йорк! Долу! Да живее Париж! Урраа-а! Ето го града на градовете, ето пулса на человечеството! Тук се стремят и Ню Йорк, и Лондон, и Берлин, и Петербург!... Да взема да ви описвам впечатленията си от Париж! Покорно благодаря! Я да изправя някого от вас надвечер на Place de l’Etoile, от която се пръскат като лъчи от Триумфалната арка дванадесет булевара, и да го накарам да ми опише картината, която представлява Avenue des Champs Elysees, place de la Concorde, Tuileries, Лувр! Или да опише Латинския квартал! Или големите булевари вечерно време! Или вида от върха на Ейфеловата кула!... То за описване и дума не може да бъде, ами знаете ли какво? Дайте си дума отсега и вземете мерки, па през лятото на 1900 година, ако даде господ живот и здраве, да потеглим за всемирното парижко изложение с цял трен, както ходихме в Прага, па ще видите какво нещо е Париж..."


Е, не можà да го види туй изложение бедний ми Алеко - неговий герой го уби.

Една вечер заедно с Вазова
посрещнахме Стремски в "Нова земя":
"
Стремски беше слезнал в един хотел на "десния бряг", който му беше препоръчан от Енчева още в Женева. Първите дни прекараха в непрестанни лутанета из Париж. Всичко ги учудваше там - него и Невянка: булевардите, забръмчели от кипящия живот, в които биеше най-силно пулса на французката столица; Сена, Елисейските поля, друм-градина, едничка в света, прозряна в някоя перспектива на Хилядо и една нощ; великолепния Мегдан на Съгласието с обелиска му - гранитна история на фараоновските векове; триумфалната Звездна арка, колосално творение на длетото, горделив паметник на френската военна слава“.

По късно ходих със Стремски и Невянка в ​​ "...
Латинската махала: води ги да обядват в локантата на Rue des Ecoles, посещавана от студентите на Балкански полуостров, дето намериха кисело зеле и пиперки, дори сливовица, и всички язици на Източна Европа. Шопов заведе една вечер Стремски - Невянка беше уморена и си легна рано - в прочутото кафене на веселата френска студентческа младеж: Cafè d'Harcourt на булевард Saint Michel, дето възпетите от Мюржa игриви пеперуди-гризетки фърлят своята лудешка поезия и сребристи смехове в обществото на младите луди-глави, натъпкани с уроци, с революционни пари и с любов - елементите на атмосферата от Латинската махала.“

И докато, подобно на Планше, плюех от един мост на Сена и философски гледах кръгчетата, които се образуваха, Луи Арагорн седна до мен и каза:

"
Аз казах всичко. Не забравяй
за крал Анри — ще издържиш!
Империя за кон се дава
и литургия — за Париж."


Много хора са ме развеждали из Париж, толкова много, че със сигурност ще пропусна някой. Всичките те са ме направили парижанин без да съм стъпил в този град. И ей така от година на година и от век на век ходя и живея в Париж, та затова се числя към парижаните и мога да кажа
Je suis Parisienne!

Накрая само да уточня, че съм гражданин и на стотици други градове, включително и на Анкх-Морпорк, където лично патриций
Хавлок Ветинариiii ми връчи удостоверение за уседналост.

 

 

 

 

 

i

Робърт Лангдън - професор по религиозна символика - ​​ герой от фантастичните романите на Дан Браун „Шестото клеймо“ и „Шифърът на Леонардо“

​​ 

ii

Алеко Константинов, Щастливеца (1863-1997, на 34 години), писател, преводач, адвокат и общественик; автор на фейлетони и политическа сатира, сред които и „Бай Ганьо“ - убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца си Михаил Такев, депутат в Народното събрание и един от водачате на Демократическата партия.

 

iii

Хавлок Ветинари – литературен герой, Патриций на Анкх-Морпорк – фантастичният град от ​​ поредицата на Тери Пратчет „Светът на диска“ - завършил с отличие най-престижното за аристокрацията висше образование – Гилдията на убийците и управлявал с „девиза“ – „един човек (той самият) – един глас“.

4

 

741 общо 1 за днес