БЪЛГАРИТЕ ПО СВЕТА,БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПО СВЕТА,ПЕСЕНЕН и ТАНЦОВ ФОЛКЛОР - 2023, Брой 6

В Ливан, многострадалната земя – с Професионалния ансамбъл „Добруджа“ на град Добрич

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ През лятото на 2020 година гледах ужасяващите снимки от разрушения Бейрут - след взрива на два конфискувани кораба, пълни с амониева селитра. Четох, че броят на загиналите надхвърля двеста, а почти седем хиляди са пострадали.

 ​​ ​​ ​​​​ Опитвах се някак да си представя как се чувстват ​​ хилядите останали без дом… И сега си мисля, че тази трагедия сякаш отново връща ливанците назад във времето – най-малкото преди 35 години, когато за пръв и единствен път видях тази страна.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ През август 1985-та Ансамбъл „Добруджа“i бе поканен на турне в Ливан. Шегувахме се, че изборът да пътува нашия ансамбъл се дължи на това, че поканите за гастроли в много по-атрактивни държави бързо намираха своите адресати и доста рядко стигаха от столицата до нас. Имахме и притеснение – знаехме, че тръгваме към един размирен регион – в страна, която току-що бе излязла от една злополучна война с Израел и която е раздирана от вътрешни въоръжени борби и конфликти. Но не съжалявам, а и доста от хората в ансамбъла, с които бях тогава, също си спомнят с добри чувства за това приключение.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ • • •

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Естествено – първо отидох до Библиотеката – тогава нямаше интернет, за да прочета къде отиваме. Бях доста респектиран – древните финикийци, създатели на първата писменост и паричните знаци – още преди 5 000 години са били изконните обитатели на този регион. След тях идват елините, римляните, византийците, арабите, кръстоносците, турците, англичаните – въобще такава мешавица много ми напомни за нашата многострадална историческа съдба – и ние сме имали куп битки с почти същите кандидат-завоеватели… Затова предварително се изпълних и със симпатия към хората, с които предстоеше да се срещнем.

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Още на летището видяхме следите от войната – автобусът ни беше с изпочупени стъкла, със следи от куршуми от автомат; по пътя имаше все още незапълнени ями от паднали снаряди.

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Отправихме се на юг към територия, контролирана главно от партията БААС – Партията за арабско социалистическо възраждане, която бе сред основните организатори на турнето.  ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Впрочем веднага разбрахме, че идеята за социализма там бе доста различна от нашите тогавашни представи – особено, когато един от домакините покани целият състав на гости в имението си – в голямата си къща с огромна веранда, където всички ние се разположихме удобно и бяхме гощавани с банани, фурми, грозде и всякакви други плодове от градинките, заобикалящи постройката. Разбира се – освен плодовете и ядките си имаше и питиета, сред които се открояваше ливанския арак – тамошната мастика. Спомням си, че с тогавашния главен художествен ръководител на ансамбъла Валентин Кубратов, стигнахме до извода, че питиетата на анасонова основа явно са си знакови в средиземноморския регион, независимо от това как се именува – дали арак при арабите, узо при гърците, ени ракъ при турците; пастис при французите, самбука при италианците и още – абсент, чинчоне и още кой знае колко други названия. Впрочем ливански арак пробвахме още първия ден.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Настаниха ни в един „исторически“ хотел край морето – в него преди две години е било подписано мирното споразумение с Израел. Една трета от хотела все още бе в развалини. Тук – поради характерните за цялото ни пътуване неразбории – явно не ни очакваха и започнаха едни нескончаеми разговори и обсъждания, често случващо се и впоследствие.  ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ние обаче решихме, че докато домакините ни се разберат, е по-добре да се топнем в морето – още повече, че през август температурите там бяха много високи. Докато стоях на заградения като двор – плаж на хотела, забелязах, че съставът на групата ни намаля поне наполовина. Отначало се разтревожих, но бързо разбрах каква е работата – нашите момичета и момчета, заобиколили с плуване кея и вече бяха в съседния – значително по-добре уреден двор, където имаше и басейн, с тенти, чадъри, шезлонги и прочее. Оказа се, че това е дворът на един от многочислените шейхове в Ливан. Къщата му приличаше по-скоро на многоетажен хотел, защото там той живееше с цялото си домочадие – четири жени, куп синове и дъщери, много внуци. Първият с когото се запознахме бе един от малките му синове – зеленоок младеж, който бе завършил университет в Германия, благодарение на което – с моя позабравен училищен немски – разбрах къде сме попаднали. Въпреки нашето нашествие, веднага ни предложиха всевъзможни напитки, ядки, дребни сладки и плодове. Като казах зеленоок – сред ливанците имаше доста, които бяха със светла кожа и коса, със сини, сиви и зелени очи и въобще не приличаха на араби. Видяхме и немалко красавици, които имаха чисто европейски черти на лицето. Както се шегуваше един от нашите домакини – за няколко века французи и англичани добре са поработили по въпроса за промяна на традиционния облик на местното население.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Да припомня, че Ливан преди войната е бил процъфтяващ град –финансова и банкова столица и визитната картичка на арабския свят, различаващ се съществено от ​​ затворените си съседи, където властваха строгите правила на шериата.

 ​​ ​​ ​​​​ 

Столицата Бейрут

 

 ​​ ​​​​ Така или иначе – когато домакинът разбра кои са неговите неканени гости предложи вечерта да дадем концерт за неговата многобройна челяд. Дипломатично отговорихме, че това е въпрос, който той трябва да обсъди с нашите домакини. И добре сме сторили – оказа се, че шейхът е от радикалните ислямисти и предложението му бе отклонено от хората, които ни бяха поканили. Въпреки отказа ни – гостоприемството остана неизменно. А ние разбрахме за преговорите и крайния резултат на следващия ден, когато, натоварени на автобуса отпътувахме на юг, в планината – район, под контрола на организаторите на гостуването.

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Горе, в планината, ни настаниха в едно доста прилично хотелче в малко курортно селище. Нашият преводачМансур или Асур, бе младо момче, токущо завършило зъботехника в София. Той искрено обичаше България и правеше всичко възможно и ние да оценим неговата страна. Това, което той ни каза за невероятната природа на Ливан се оказа вярноблизо до градчето имаше шанца и ски писти. Представяте сикараш ски високо в планината и само след половин час с кола вече си долу, до морето, на ​​ плаж… И то през зимата.  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Освен прекрасната природа - тук и нравите ​​ бяха посвободни, жените с фереджета бяха малко, алкохолът бе разрешен и още нещо много важнотогава Ливан бе единствената страна от региона, където хазартът не е под забрана и имаше куп казина. Поради което богатите араби от съседните държави са идвали да разпускат и да похарчат парите си. Затова Ливан често е бил определян катоевропейското лицена Близкия изток. Въобщеотносително свободна територия, в която ние, обаче, заварихме различна картинаполуразрушена столица и страна, раздирана от противоречията между християнския север и мюсюлманския юг.

 ​​ ​​​​ Тези противоречия са се засилили след голямото преселване на палестинци и през 1975 година избухва гражданска война, въгленчетата от която тлеят и до днес. Както ми каза заместник губернатора на провинцияталекар, завършил в Русия, с когото често общувах: „Най лошото е, че израсна едно цяло поколение, което не познава друг живот освен войната. А и твърде много хора имат оръжие“. В последното се убедихме скоро - след като две коли се чукнаха пред хотела, единият от ядосаните шофьори извади пистолета си и гръмна няколко пътислава Богу във въздуха. По този повод ние се шегувахме – малко уплашенодобре, че колата му не бе пострадала много… ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Впрочем катастрофите там тогава бяха нещо обичайнои как да е другояче, когато единствения пътен знак, който видяхме бе на едно кръгово в столицата. Почти не видяхме здрава кола.

 ​​ ​​ ​​​​ Ансамбълът изнесе концерти в различни селища в района и това ни даде възможност да пътуваме и да видим доста неща. ​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Беше август икакто горчиво се шегуваха ливанци - „още е много горещо, за да воюваме“. Селата не бяха като нашитепо-скоро това бяха махали, пръснати край пътя. Минаваш покрай някоя голяма къща и виждаш как стопанинът седи под асмата, пуши наргиле и слуша протяжна музика, която огласява съседните хълмове от мощна уредба. Вечерта се връщаме и дежа вю - виждаме абсолютно същата картинасякаш времето е спряло.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Домакините не се отличаваха с дисциплинаансамбълът вече е готов за излизане ​​ на сцената в летният амфитеатъркато правило от римско време, а публикатаобикновено многочислени семейства се точи спокойно още поне час. Свикнахме имЗатова пък – немалка част от жените бяха с дълги вечерни рокли, а мъжетев костюми и дори във фракове.  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ За наша радост изпълненията на ансамбъла направо ги побъркваха. Отначало гледаха и слушаха невярващо - за тях нашата музика и танци бяха явно нещо твърде различно. Постепенно обаче влизаха в този непознатия за тях ритъм, започваха да пляскат в такт, а децата се опитваха да повторят стъпките на нашите хорà

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ С Валентин Кубратов няколко пъти пътувахме до Бейрутот българското посолство много държаха непременно да има концерт и в столицата. Бяха се разбрали, че този концерт ще бъде в концертната зала на съветския културен център, но дълго не можеха да се договорят кой ще поеме охраната ни. Това си оказа сериозен въпрос, защото по онова време в Бейрут имашепредставете си – 48 различни милиции! На практика това бяха различни военни формирования, които често не се съобразяваха с централната власт. Разбира се - бяхме притеснени. Ноза чест на домакинитенавсякъде охраната на концертите ни беше респектираща. Когато преди концерта в Бейрут един от домакините ми показа снайперистите - охранители по покривите на съседните сгради – окончателно се успокоих.

 ​​ ​​ ​​​​ На концерта в препълнената зала присъстваха голяма част от дипломатите в Бейрут, а и много ливанци, учили или живели в България. Ансамбълът бе блестящ, а дипломатите нигорди и благодарни! За мен найзатрогваща бе срещата след концерта с три българкиомъжени за ливанци, следвали в България. Тези жени, попаднали в тази сложна страна, със сълзи в очите благодаряха, че чрез нас отново са се докоснали до родното, дълго ни разпитваха за България и просто не искаха да се разделят с нас.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Имах две - три срещи и с Иво Инджев, който от доста време беше журналист там и с комсомолски плам страстно обвиняваше световния империализъм за случващото се в Ливан. Винаги съм се отнасял с известно недоверие към такава показна категоричност и праволинейност в оценките. След години го чух да говори със същия ентусиазъм и патос абсолютно противоположни неща. Не се учудвам. Народът ни не случайно говори зафурнаджийските лопати“…

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Обикновените ливанциособено тези в планинатабяха гостоприемни и приятелски настроени към нас. В един от дните – преводачът ни покани в дома на майка сидостолепна жена, облечена изцяло в черно. Не ни подаде ръка, защото дала обет да не се докосва до мъж след смъртта на съпруга си. В дома ùобикновена селска къща всичко блестеше от чистота. Сервира ни домашно сладко и кафе в миниатюрни чашкинаправо напръстници. Ние с Вальо се спогледахме скептично, но бяхме наказаниоще първата глътчица ни накара почти да подскочимтолкова силно и ароматно бе кафетонаправо чист екстракт. Още помня вкуса му

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

Архитект Муса ал Мамари

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Няма да забравя и срещата с Муса ал Мамариархитект, уникална личност, изградил със собствените си ръце замък, който днес е една от големите забележителности в Ливан. Когато се запознахме с него той бе прехвърлил 50-те, но беше изключително енергичен, приветлив и изглеждаше далеч по-млад.

 ​​ ​​ ​​​​ Разказа, че още като дете веднъж видял в съня си един приказен замък. Приел този сън като небесно знамение и заръка и десетилетия наред учил и старателно усвоявал тънкостите на занаята. Казваше, че всеки камък и тухла от построеното са минали през неговите ръце. Изграденото наистина поразяваше. Сега виждам в интернет, че той е продължил да гради десетилетия след нашата среща – до края на живота си през 2018 година. Завиждам с бяла завист на хора като него, които виждат в детската си мечта мисията на живота си... А аз за жалост не успях да изпълня една своя много по-скромна мечтада видя грандиозните съоръжения и дворци в един от найстарите градове в света - Баалбек. Още повече, че уфолози твърдят, че някога там е съществувал и космодрум на извънземните. Оказа се, че в този район е разположена една радикална ислямска групировка, а на всичко отгоре там са и около петстотин ирански военнисъветници“, „забравилида се върнат у дома след войната с Израел.

 ​​ ​​ ​​​​ Сега си мисля, че Ливан не случайно е част от обетованата земя, за която се говори в Библията. И ми е мъчно, че тази земя днес отново е в пламъциа тъкмо малко се бяха пооправили от войните.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Такава сякаш е орисията на по-малките народи.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дано да греша

 

i

​​ Професионалният фолклорен ансамбъл „Добруджа“, Добрич е създаден през 1954 година с цел – издирване, съхраняване и популяризиране на фолклорното песенно и танцово наследство на добруджанския край.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ В актива на Ансамбъла, който през тази година отбеляза своя 70 годишен юбилей са – над ​​ 6 500 концерта, звукозаписи, видеозаписи и успешни гастроли в България, ​​ Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Италия, Русия, Франция, Русия, Холандия, Швейцария и т.н., както и в редица национални и международни фестивали, като „Еврапалия“ и др. Означаващо, че освен репетиции и записи, Ансамбълът ежедневно е и на сцена пред публика (имайки предвид времето, в което пътува).

 ​​ ​​ ​​​​ Сред над 50-те награди на Ансамбъл „Добруджа“ са и: Почетен плакет „Св. Св. Кирил и Методий“ на Президента на Република България; Златна лира, Кристална лира и Кристално огърлие на Съюза на българските музикални и танцови дейци за цялостен принос в популяризиране на българския фолклор; Златен век с печата на Симеон Велики на Министерство на културата – за  ​​​​ 

значим принос в развитието на българската култура; Голямата награда на Община град Добрич за изключителен принос в областта на духовната култура, висок професионализъм, богата творческа дейност и утвърждаване на духовните ценности чрез силата на българския фолклор; Голямата награда „Нестинарка“ на община гр. Бургас; Почетен знак и диплом на град Генерал Тошево и др.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ансамбълът е удостоен от Съвета на Европейската научна и културна общност и официалното представителство на Уникалните селища с – Официален почетен статут на институция с висок престиж и обществено признание в областта на културата; [Бел. на АртДиалог]

 

….

За автора Любомир Сивков – роден в град Добрич, 1952 г.

1970​​ Завършва Математическата гимназия "Иван Вазов“, Добрич

1977 – Завършва Санкт Петербургския университет, специалност "Философия",  ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ специализация "Естетика".

1977 - 1989 – работи на различни длъжности в Окръжния съвет за култура, в това  ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ и Секретар на съвета

1989 - 1991 – директор на Българския културно-информационен център в Улан

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Батор, Монголия.

1991 - 1995 – преподавател по философия в училища и ВУЗ в Добрич

1995 - 2003 – заместник-кмет на град Добрич за секторите култура, образование,  ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ здравеопазване

2004 - 2015 – ръководител на "Ученически отдих и спорт", Добрич при МОН

2015 -2016 ​​ – работи в структурите на БЧК, Добрич

 

• Автор на множество публикации за културата на град Добрич и на свидетелства за емблематични български творци, с които лично е работил, в това число и в списание ​​ АртДиалог - https://artdialog-bg.com/author/lsivkov/

322 общо 2 за днес