В Ливан, многострадалната земя – с Професионалния ансамбъл „Добруджа“ на град Добрич

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ През лятото на 2020 година гледах ужасяващите снимки от разрушения Бейрут - след взрива на два конфискувани кораба, пълни с амониева селитра. Четох, че броят на загиналите надхвърля двеста, а почти седем хиляди са пострадали.

 ​​ ​​ ​​​​ Опитвах се някак да си представя как се чувстват ​​ хилядите останали без дом… И сега си мисля, че тази трагедия сякаш отново връща ливанците назад във времето – най-малкото преди 35 години, когато за пръв и единствен път видях тази страна.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ През август 1985-та Ансамбъл „Добруджа“ⁱ бе поканен на турне в Ливан. Шегувахме се, че изборът да пътува нашия ансамбъл се дължи на това, че поканите за гастроли в много по-атрактивни държави бързо намираха своите адресати и доста рядко стигаха от столицата до нас. Имахме и притеснение – знаехме, че тръгваме към един размирен регион – в страна, която току-що бе излязла от една злополучна война с Израел и която е раздирана от вътрешни въоръжени борби и конфликти. Но не съжалявам, а и доста от хората в ансамбъла, с които бях тогава, също си спомнят с добри чувства за това приключение.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ • • •

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Естествено – първо отидох до Библиотеката – тогава нямаше интернет, за да прочета къде отиваме. Бях доста респектиран – древните финикийци, създатели на първата писменост и паричните знаци – още преди 5 000 години са били изконните обитатели на този регион. След тях идват елините, римляните, византийците, арабите, кръстоносците, турците, англичаните – въобще такава мешавица много ми напомни за нашата многострадална историческа съдба – и ние сме имали куп битки с почти същите кандидат-завоеватели… Затова предварително се изпълних и със симпатия към хората, с които предстоеше да се срещнем.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Още на летището видяхме следите от войната – автобусът ни беше с изпочупени стъкла, със следи от куршуми от автомат; по пътя имаше все още незапълнени ями от паднали снаряди.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Отправихме се на юг към територия, контролирана главно от партията БААС – Партията за арабско социалистическо възраждане, която бе сред основните организатори на турнето.  ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Впрочем веднага разбрахме, че идеята за социализма там бе доста различна от нашите тогавашни представи – особено, когато един от домакините покани целият състав на гости в имението си – в голямата си къща с огромна веранда, където всички ние се разположихме удобно и бяхме гощавани с банани, фурми, грозде и всякакви други плодове от градинките, заобикалящи постройката. Разбира се – освен плодовете и ядките си имаше и питиета, сред които се открояваше ливанския арак – тамошната мастика. Спомням си, че с тогавашния главен художествен ръководител на ансамбъла Валентин Кубратов, стигнахме до извода, че питиетата на анасонова основа явно са си знакови в средиземноморския регион, независимо от това как се именува – дали арак при арабите, узо при гърците, ени ракъ при турците; пастис при французите, самбука при италианците и още – абсент, чинчоне и още кой знае колко други названия. Впрочем ливански арак пробвахме още първия ден.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Настаниха ни в един „исторически“ хотел край морето – в него преди две години е било подписано мирното споразумение с Израел. Една трета от хотела все още бе в развалини. Тук – поради характерните за цялото ни пътуване неразбории – явно не ни очакваха и започнаха едни нескончаеми разговори и обсъждания, често случващо се и впоследствие.  ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ние обаче решихме, че докато домакините ни се разберат, е по-добре да се топнем в морето – още повече, че през август температурите там бяха много високи. Докато стоях на заградения като двор – плаж на хотела, забелязах, че съставът на групата ни намаля поне наполовина. Отначало се разтревожих, но бързо разбрах каква е работата – нашите момичета и момчета, заобиколили с плуване кея и вече бяха в съседния – значително по-добре уреден двор, където имаше и басейн, с тенти, чадъри, шезлонги и прочее. Оказа се, че това е дворът на един от многочислените шейхове в Ливан. Къщата му приличаше по-скоро на многоетажен хотел, защото там той живееше с цялото си домочадие – четири жени, куп синове и дъщери, много внуци. Първият с когото се запознахме бе един от малките му синове – зеленоок младеж, който бе завършил университет в Германия, благодарение на което – с моя позабравен училищен немски – разбрах къде сме попаднали. Въпреки нашето нашествие, веднага ни предложиха всевъзможни напитки, ядки, дребни сладки и плодове. Като казах зеленоок – сред ливанците имаше доста, които бяха със светла кожа и коса, със сини, сиви и зелени очи и въобще не приличаха на араби. Видяхме и немалко красавици, които имаха чисто европейски черти на лицето. Както се шегуваше един от нашите домакини – за няколко века французи и англичани добре са поработили по въпроса за промяна на традиционния облик на местното население.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Да припомня, че Ливан преди войната е бил процъфтяващ град –финансова и банкова столица и визитната картичка на арабския свят, различаващ се съществено от ​​ затворените си съседи, където властваха строгите правила на шериата.

 ​​ ​​ ​​​​ 

Столицата Бейрут

 ​​ ​​​​ Така или иначе – когато домакинът разбра кои са неговите неканени гости предложи вечерта да дадем концерт за неговата многобройна челяд. Дипломатично отговорихме, че това е въпрос, който той трябва да обсъди с нашите домакини. И добре сме сторили – оказа се, че шейхът е от радикалните ислямисти и предложението му бе отклонено от хората, които ни бяха поканили. Въпреки отказа ни – гостоприемството остана неизменно. А ние разбрахме за преговорите и крайния резултат на следващия ден, когато, натоварени на автобуса отпътувахме на юг, в планината – район, под контрола на организаторите на гостуването.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Горе, в планината, ни настаниха в едно доста прилично хотелче в малко курортно селище. Нашият преводач – Мансур или Асур, бе младо момче, току – що завършило зъботехника в София. Той искрено обичаше България и правеше всичко възможно и ние да оценим неговата страна. Това, което той ни каза за невероятната природа на Ливан се оказа вярно – близо до градчето имаше шанца и ски писти. Представяте си – караш ски високо в планината и само след половин час с кола вече си долу, до морето, на ​​ плаж… И то през зимата.  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Освен прекрасната природа - тук и нравите ​​ бяха по–свободни, жените с фереджета бяха малко, алкохолът бе разрешен и още нещо много важно – тогава Ливан бе единствената страна от региона, където хазартът не е под забрана и имаше куп казина. Поради което богатите араби от съседните държави са идвали да разпускат и да похарчат парите си. Затова Ливан често е бил определян като „европейското лице“ на Близкия изток. Въобще – относително свободна територия, в която ние, обаче, заварихме различна картина – полуразрушена столица и страна, раздирана от противоречията между християнския север и мюсюлманския юг.

 ​​ ​​​​ Тези противоречия са се засилили след голямото преселване на палестинци и през 1975 година избухва гражданска война, въгленчетата от която тлеят и до днес. Както ми каза заместник губернатора на провинцията – лекар, завършил в Русия, с когото често общувах: „Най лошото е, че израсна едно цяло поколение, което не познава друг живот освен войната. А и твърде много хора имат оръжие“. В последното се убедихме скоро - след като две коли се чукнаха пред хотела, единият от ядосаните шофьори извади пистолета си и гръмна няколко пъти – слава Богу във въздуха. По този повод ние се шегувахме – малко уплашено – добре, че колата му не бе пострадала много… ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Впрочем катастрофите там тогава бяха нещо обичайно – и как да е другояче, когато единствения пътен знак, който видяхме бе на едно кръгово в столицата. Почти не видяхме здрава кола.

 ​​ ​​ ​​​​ Ансамбълът изнесе концерти в различни селища в района и това ни даде възможност да пътуваме и да видим доста неща. ​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Беше август и – както горчиво се шегуваха ливанци - „още е много горещо, за да воюваме“. Селата не бяха като нашите – по-скоро това бяха махали, пръснати край пътя. Минаваш покрай някоя голяма къща и виждаш как стопанинът седи под асмата, пуши наргиле и слуша протяжна музика, която огласява съседните хълмове от мощна уредба. Вечерта се връщаме и дежа вю - виждаме абсолютно същата картина – сякаш времето е спряло.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Домакините не се отличаваха с дисциплина – ансамбълът вече е готов за излизане ​​ на сцената в летният амфитеатър – като правило от римско време, а публиката – обикновено многочислени семейства се точи спокойно още поне час. Свикнахме им … Затова пък – немалка част от жените бяха с дълги вечерни рокли, а мъжете – в костюми и дори във фракове.  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ За наша радост изпълненията на ансамбъла направо ги побъркваха. Отначало гледаха и слушаха невярващо - за тях нашата музика и танци бяха явно нещо твърде различно. Постепенно обаче влизаха в този непознатия за тях ритъм, започваха да пляскат в такт, а децата се опитваха да повторят стъпките на нашите хорà…

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ С Валентин Кубратов няколко пъти пътувахме до Бейрут – от българското посолство много държаха непременно да има концерт и в столицата. Бяха се разбрали, че този концерт ще бъде в концертната зала на съветския културен център, но дълго не можеха да се договорят кой ще поеме охраната ни. Това си оказа сериозен въпрос, защото по онова време в Бейрут имаше – представете си – 48 различни милиции! На практика това бяха различни военни формирования, които често не се съобразяваха с централната власт. Разбира се - бяхме притеснени. Но – за чест на домакините – навсякъде охраната на концертите ни беше респектираща. Когато преди концерта в Бейрут един от домакините ми показа снайперистите - охранители по покривите на съседните сгради – окончателно се успокоих.

 ​​ ​​ ​​​​ На концерта в препълнената зала присъстваха голяма част от дипломатите в Бейрут, а и много ливанци, учили или живели в България. Ансамбълът бе блестящ, а дипломатите ни – горди и благодарни! За мен най–затрогваща бе срещата след концерта с три българки – омъжени за ливанци, следвали в България. Тези жени, попаднали в тази сложна страна, със сълзи в очите благодаряха, че чрез нас отново са се докоснали до родното, дълго ни разпитваха за България и просто не искаха да се разделят с нас.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Имах две - три срещи и с Иво Инджев, който от доста време беше журналист там и с комсомолски плам страстно обвиняваше световния империализъм за случващото се в Ливан. Винаги съм се отнасял с известно недоверие към такава показна категоричност и праволинейност в оценките. След години го чух да говори със същия ентусиазъм и патос абсолютно противоположни неща. Не се учудвам. Народът ни не случайно говори за „ фурнаджийските лопати“…

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Обикновените ливанци – особено тези в планината – бяха гостоприемни и приятелски настроени към нас. В един от дните – преводачът ни покани в дома на майка си – достолепна жена, облечена изцяло в черно. Не ни подаде ръка, защото дала обет да не се докосва до мъж след смъртта на съпруга си. В дома ù – обикновена селска къща всичко блестеше от чистота. Сервира ни домашно сладко и кафе в миниатюрни чашки – направо напръстници. Ние с Вальо се спогледахме скептично, но бяхме наказани – още първата глътчица ни накара почти да подскочим – толкова силно и ароматно бе кафето – направо чист екстракт. Още помня вкуса му…

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

Архитект Муса ал Мамари

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Няма да забравя и срещата с Муса ал Мамари – архитект, уникална личност, изградил със собствените си ръце замък, който днес е една от големите забележителности в Ливан. Когато се запознахме с него той бе прехвърлил 50-те, но беше изключително енергичен, приветлив и изглеждаше далеч по-млад.

 ​​ ​​ ​​​​ Разказа, че още като дете веднъж видял в съня си един приказен замък. Приел този сън като небесно знамение и заръка и десетилетия наред учил и старателно усвоявал тънкостите на занаята. Казваше, че всеки камък и тухла от построеното са минали през неговите ръце. Изграденото наистина поразяваше. Сега виждам в интернет, че той е продължил да гради – десетилетия след нашата среща – до края на живота си през 2018 година. Завиждам с бяла завист на хора като него, които виждат в детската си мечта мисията на живота си... А аз за жалост не успях да изпълня една своя много по-скромна мечта – да видя грандиозните съоръжения и дворци в един от най – старите градове в света - Баалбек. Още повече, че уфолози твърдят, че някога там е съществувал и космодрум на извънземните. Оказа се, че в този район е разположена една радикална ислямска групировка, а на всичко отгоре там са и около петстотин ирански военни „съветници“, „забравили“ да се върнат у дома след войната с Израел.

 ​​ ​​ ​​​​ Сега си мисля, че Ливан не случайно е част от обетованата земя, за която се говори в Библията. И ми е мъчно, че тази земя днес отново е в пламъци – а тъкмо малко се бяха пооправили от войните.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Такава сякаш е орисията на по-малките народи.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дано да греша…