Батата (разказ)

 ​​ ​​ ​​​​ Беше се родил като Андрея. Момче от нашата махала със 7- 8 ​​ години по-голям от мен. Не знам защо – Бата?!... Може би си го беше измислил сам, в онези детски години, когато всеки от нас има свой си, специфичен език. Андрея с този псевдоним, който напомняше на "баткото", а може би и нещо повече – за "Бащата"...за "Отеца"... Никой обаче не можеше да обясни как и защо точно така се беше самокръстил.

 ​​ ​​ ​​​​ На всички обаче беше ясно, че в оня сюблимен миг, когато Творецът решава да те има или да те няма на този – Земния Свят, за него Творецът беше решил друго – сякаш беше забравил или пропуснал нещо...

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Онази характерна детска жестокост, при Батата липсваше. Батата всяваше особено чувство на веселост и детско уважение към себе си.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Още тогава този квартален Мунчоⁱ будеше у нас, децата от махалата, ​​ невероятна симпатия и усещането, че той всъщност казва и носи неща, които другите не могат... В дългите и тесни лабиринти на разбиранията у нас, характерни за 60-те години на миналия век, той сякаш беше наистина онзи "Мунчо", който дълбоко вярваше в необходимостта от справедливост и ред... И беше избрал особен начин да се бори за тези справедливост и ред!

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ В онези години основното ни занимание по улиците беше да играем футбол. Играехме много, уреждахме си всякакви махленски, квартални и какви ли не мачове.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Батата обаче не играеше футбол. Не можеше да играе. Той просто беше лишен от възможността да изпитва радостта от играта... Господ го беше лишил от възможността за нормална координация на своите движения, тялото му беше слабичко...мършаво.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Залисани в игрите си ние сякаш не го забелязвахме. И всичко продължаваше до момента, в който най-големият от нас не го приближеше и не му кажеше:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Андрея! Ще ни свириш ли мача?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Отговорът винаги беше един и същ :

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Шъ фия! - което означаваше – "Ще свиря!" – Месестите устни и сякаш идващите в повече зъби, подредени по необичаен начин в устата му, в комбинация с приличащия вечно на подут език се бяха превърнали в една машина за слюнки... Особено "сочни" бяха излизащите от устата му звуци "ф", "ш"...

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Очите на Батата светваха ​​ и той ясно осъзнаваше, че е дошъл неговия момент – Момента, от който нататък той щеше за час да е в ролята на "Раздавач на справедливост". И тогава изваждаше свирката от джоба си, в който това беше скъпоценна вещ. Слабата му и кокалеста фигура беше като фигурата на някакъв Дон Кихот сред десетина Санчо Пансовци – крачещ с дълги и големи, и важни крачки. Беше овладял до съвършенство футболно-съдийската артикулация! Посочването на "виновната" за нарушението страна, вдигането на картони, свиренето на наказателен удар бяха толкова артистично отигравани, че всички около него замирахме сякаш гледахме някакво специално представление – Ритуал по раздаване на Справедливост.

 ​​ ​​ ​​​​ В това раздаване на справедливост нямаше подкупи, нямаше странични "фактори"...

 ​​ ​​ ​​​​ Батата излъчваше именно Усещане за Справедливост... истинска...  ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Батата си "тръгна" от този свят сякаш неочаквано. Майка му го ​​ завела на море, ​​ той влязъл в морето и ... не излязъл... Господ си го прибра... като Магьосник сякаш ни го беше показал за малко иззад някаква завеса и след това си го беше взел обратно...

 ​​ ​​ ​​​​ Днес, години след “тръгването” на Батата от този Свят, вървях отново по нашата квартална уличка. Същата онази „арена“ на раздаване на справедливост. Няколко хлапета лениво подритваха някаква топка. Спрях се и им подхвърлих :

 ​​ ​​ ​​​​ – Хей, момчета, има ли кой да ви свири?! – в този момент ​​ направо ми се стори, че от устата ми заизхвърчаха слюнки ...

 ​​ ​​ ​​​​ Посрещнаха ме учудените погледи на хлапетата и неизбежен отговор.

 ​​ ​​ ​​​​ – Не, няма...

 ​​ ​​​​ Някъде се беше покрило и онова Чувство за Справедливост... Липсва ми... Чувството... особено днес. ​​ Батата го нямаше...