ИЗСЛЕДВАНИЯ - 2022, Брой 1

„Шеллаковите“ плочи в архива на Института за изследване на изкуствата (ИИИзк) към БАН и тяхното съхранение

ИЗСЛЕДВАНЕ

Бих искал с няколко думи да „въведа“ темата за началото на грамофонната индустрия… Нейните първи стъпки са през 1894 г., когато немският инженер и изобретател Емил Берлинер започва производство на плочи с името Berliner Gramophone. За изработването на най-ранните образци е ползван цинк, покрит с тънък слой восък, върху който e нанасян записa с помощта на иридиев резец. Впоследствие очертаните във восъчното покритие бразди са били третирани с киселина за разяждане на цинковата основа. След отделянето на остатъците от киселината се е получавал така наречения „позитив“, от който са били масово тиражирани плочите. След няколко години е разработен т. нар. „галванопластически“ процес на тиражиране на грамофонни плочи от позитива чрез пресоване на ебонит с помощта на стоманена печатна матрица1. По-късно ебонитът е заменен с натуралната смола „шеллак“, осигурила възможност за пресоване с добро качество и ниски производствени разноски.

 

C:\Users\svetlana\Desktop\Shellakovite plochi\Slide2 - Емил Берлинер и неговите ранни грамофони crop .jpg

Фиг. 1. Емил Берлинер и неговите ранни грамофони

 

Известно време скоростта на въртене на диска (т. нар. rpm2) е била 70 оборота в минута. ​​ През първата половина на изтеклото столетие преобладаващият стандарт за размер на диска е 10 инча в диаметър и скорост на въртене 78 оборота в минута. Така плочите побират два записа ​​ (напр. две песни, песен и инструментална пиеса или две инструментални пиеси), всеки от които с максимална продължителност около три минути, поради което подобен тип носители се наричат краткосвирещи. Размерът им е сравнително малък (обикновено 10 инча в диаметър) и се просвирват на 78 оборота в минута. Тиражират се до около 1960 г. или може би малко по-късно (според свидетелства на колекционери до 1961 г. или дори 1962 г.3), след което биват заменени от винилови дългосвирещи плочи с диаметър 12 инча, 33 1/3 оборота и дължина на едностранния запис от 20 до 30 минути.

Ще се спра накратко върху една обща класация на грамофонните плочи според размера им. Най-малките – с диаметър 7 инча (175 мм) се наричат „миньон“. Съществуват малко по-големи дискове с размер 8 инча (200 мм), известни като „супер миньон“. Старите грамофонни плочи в „Архив Музика на Новото време“ към ИИИзк4 носят наименованието „Гранд“, т.е. в сравнение с предишните две категории те са големи! (Споменах, че те са 10-инчови, т.е. 250 мм. или 25 см. в диаметър.) Най-големите, 12-инчови винилови плочи, произвеждани след 1960 г., се класифицират като „гигант“. Материалът, от който се изработват, е поливинилхлорид, или още „винил“. Те, освен че събират повече музика, са и по-качествени като изработка и имат доста по-добър технологичен потенциал за редуциране на шума. Това е най-разпространеният формат в България и света през последните десетилетия.

 

Шеллакът

Известно недоумение буди обстоятелството, че старите шеллакови плочи биват понякога наричани „бакелитови“. Това са съвсем различни материали – бакелитът е синтетична пластмаса с приложение като защитно покритие или изолатор, докато шеллакът е вид органична смола, ползвана за производство на лакове, лепила и багрила.

 

C:\Users\svetlana\Desktop\Shellakovite plochi\Slide4 - Шеллак crop.jpg

Фиг. 2. Шеллак

 

​​ Няколко любопитни факта за добиването и употребата на шеллак… Той има отчасти животински, отчасти растителен произход и в суров вид е отпадъчен продукт на т. нар. „Кerria Lacca, т.е. лакова или гумена буболечка. Обработва се с различни фабрични методи, при което се получава индустриалният продукт под формата на различно оцветени блестящи люспи – обикновено жълтеникави или оранжево-червени. Шеллакът е разтворим в различни реактиви като амоняк, спирт, боракс, етер, етанол, както и някои основи. В твърдо състояние представлява естествен термопласт и може да се използва като свързващо вещество за производство на различни материали. (Шперплатът е един от тях.) Точката му на топене е 75 гр. по целзий и тогава може да бъде изливан в различни форми. През годините е ползван за различни цели – изработка на украшения, лакове, облицовки и твърди багрила. Твърди се, че през Средните векове с него са третирани тетивата на лъковете!

Остава въпросителната защо тези стари плочи биват още наричани бакелитови. Известно време считах, че е поради външната прилика на шеллака с бакелит. Допусках също, че и двата материала в сурово състояние са черни на цвят. Оказа се обаче, че нито шеллакът, нито бакелитът са задължително черни. Данни за точния химически състав на въпросните стари плочи (като в Архива на ИИИзк) не се посочват. Колекционерът Константин Георгиев не разполага с точна информация за материала на изработка. Той свидетелства, че българските производители са получавали субстанция, наричана. „черна маса“ от чужбина. Тя се е поръчвала, била е разтапяна тук, след което е била използвана за пресоване на плочите. Шеллакът, според Георгиев, се е използвал при гланцирането, т.е. при подготовката на горния слой на плочата, върху който върви иглата. Георгиев твърди, че в основата си плочите са били бакелитови. Тъй като бакелитът е твърд, негъвкав материал, е имало нужда от полагането на по-мек, повърхностен слой. „Шеллакът – споделя той – е бил използван за гланца. По принцип тези плочи се водят бакелитови. В Европа са известни по този начин. Не знам защо в България ги наричат шеллакови. Да, има шеллаково покритие отгоре, защото бакелитът е твърде груб материал. Шеллакът го има в химичната формула, но в Европа, откъдето купувам плочите от определени магазини – там ги знаят като бакелитови“5.

 

Бакелитът

Пълното му име е „полиоксибензилметиленгликоланхидрид“ и това е първата пластмаса, изработена изцяло от синтетични компоненти. Създаването й през 1907 г. е революционно събитие поради постигането на няколко специфични характеристики. Бакелитът е както електронепроводим, така и топлоустойчив, и поради това e подходящ за електроизолация, радио- и телефонни обвивки, както и за изработването на множество продукти, напр. кухненски съдове, бижута, тръби, детски играчки и дори огнестрелни оръжия. Поради своята „ретро“ визия някои стари бакелитови изделия имат антикварна стойност.

 

C:\Users\svetlana\Desktop\Shellakovite plochi\Slide5 - Бакелит crop .jpg

Фиг. 3 Бакелит

 

 

Бакелитът може да бъде пресован много бързо, което оптимизира времето за производство. Формите са гладки и устойчиви на топлина, драскотини и разрушителни разтворители. Много от кухненските щепсели се изработват от бакелит. Той не е еластичен, което би могло да обясни твърдостта на старите плочи (в сравнение с по-късните и по-гъвкави винилови плочи, произвеждани след 60-те). Разбира се, твърдостта може да се дължи и на шеллака, който също е негъвкав материал при стайна температура.

Освен шеллак и бакелит вероятно са ползвани и други органични или синтетични смоли, но както споменах, не е ясно какви. Химическата формула на черната маса, внасяна от Унгария, е била търговска тайна. Антон Оруш, друг колекционер6, счита, че у нас не е имало производство на черна маса. К. Георгиев обаче не изключва възможността грамофонната фирма „Балкантон“ да е произвеждала такъв материал. В разговор от 23.10.2021 г., Георгиев споделя: „Не знам дали в България е имало производство на черна маса. Може би в „Балкантон“, като са започнали да правят плочи, са започнали да произвеждат и тук – и това най-вероятно е така. Ще ти кажа по какво съдя… Самото качество на плочите рязко спада. Стават много по-твърди и по-лесно се чупят. При по-старото европейско производство те са по-качествени“7.

Основната причина, поради която точното съдържание на материала остава неизяснено, е че всяка фирма е имала инженер-технолог на черната маса, който е определял конкретния химически състав. Това би могло да означава, че компонентите, използвани за основа на плочите, са се различавали в зависимост от конкретната ​​ „рецепта“ на производителя.

 

Съхранение

Химическият състав на плочите вероятно може да се изясни прецизно чрез лабораторен анализ, но това не е наложително с оглед на съхранението им. От практическа гледна точка е целесъобразно да се отчете мнението на колекционерите, (както и онлайн източници8), които посочват няколко основни правила… Едно от тях е, че плочите не трябва да бъдат излагани на много висока температура (над 40 гр.), на много ниска (под нулата), както и на висока влажност. К. Георгиев споделя: „Те са много уязвими, тъй като материалът се топи. Всяко температурно изменение, например затопляне, води до огъване. Влажността също е проблем. Не трябва да са на влага“9.

Друго изискване касае начина на подреждане – желателно е плочите да са поставени вертикално една до друга. Хоризонталната позиция трябва да се избягва – не бива да се полагат повече от пет плочи една върху друга. Изключение са случаите, когато те са в дебели картонени опаковки. Константин Георгиев настоява, че подреждането трябва да бъде вертикално и отхвърля напълно варианта за хоризонтално съхранение10. Наклоненото положение също не е добра опция, тъй като тежестта от по-вертикално поставените плочи се натрупва върху по-хоризонталните като ги притиска и деформира. Наклонът в този случай представлява „разреден“ ​​ вариант на хоризонталното позициониране, но по същество проблемът е същият. Препоръчително е всеки 10-15 бройки да се отделят със стабилна вертикална преграда. В миналото търговците са разполагали със специални дървени кутии, в които са пренасяли и съхранявали плочите. Имало е и специални гнезда за тях, каквито вече не се продават, но биха могли да се изработят по поръчка11.

 

C:\Users\svetlana\Desktop\Shellakovite plochi\Slide6 - Рафтове и гнезда за грамофонни плочи crop .jpg

Фиг. 4. Рафтове и гнезда за грамофонни плочи

 

В архив „Музика на новото време“ на Института за изследване на изкуствата (ИИИзк) към БАН се намират 15 кашона със стари шеллакови плочи и те се съхраняват почти вертикално. Тези архивни единици не са застрашени от прекалено високи или ниски температури, тъй като в хранилището на Института температурите не се движат над 50 градуса или под точката на замръзване. Влагата би могла да бъде проблем само при достигане на определени критични стойности – нито бакелитът, нито шеллакът реагират химически на вода. Влагата естествено носи други проблеми. Тя образува мухъл, който разяжда картона и хартията и той би могъл да влезе в контакт с шеллаковия слой. В този смисъл влажността не създава добри условия за съхранение на плочи… или каквото и да е друго. Вероятно в някакъв идеален вариант плочите на Архива биха могли се поставят в дървени кутии с капаци, за да бъдат защитени от прах. Първоначално би било достатъчно дори използването на подръчни материали като картон или дървени уплътнения, за да могат плочите да застанат в напълно вертикално положение.

 

Омекотители

Има още едно обстоятелство и то е свързано с механичните сътресения, на които са подложени плочите – техните ръбове биха могли да се повредят в момента на поставянето им в местата за съхранение. Желателно е на дъното да има омекотител, например тънък слой полистирол, който да абсорбира сътресенията при поставянето. Разбира се, самият омекотяващ материал няма особено значение. Друга добра възможност би била на дъното да се застели аеропласт, наричан още „фолио на балончета“. В случая с Архива на ИИИзк благоприятен фактор се оказва това, че плочите са в кашони, които са по-меки като материал от дървените кутии. Не на последно място – всякакви ръчни манипулации при разместване, изваждане и поставяне би следвало да се извършват максимално внимателно, без резки движения и натиск.

 

C:\Users\svetlana\Desktop\Shellakovite plochi\Slide7 - Омекотяващи материали crop.jpg

Фиг. 5. Омекотяващи материали

 

●●●

Д-р Михаил Луканов е главен асистент в Института за изследване на изкуствата (ИИИзк), сектор „Музика” на БАН. ​​ Неговите научни интереси са насочени предимно към полето на популярната музика. През 2012 г. той защитава дисертация, посветена на българския рок, а по-късно разработва теми, отнасящи се до историята на старата градска песен у нас. Михаил Луканов е автор на статии в списанията „Българско музикознание“, „Изкуствоведски четения“, „Медиалог“ и „АртДиалог“, както и на три книги: „Мильо Басан – живот и творчество“(2017), „Конвенция и иновация в българската рок музика: върху опита на ФСБ“, (2018) и „Музиката на арената на българския цирк“ (2020).

 

●●●

Dr Mihail Lukanov is a Senior Assistant Professor in the Music Department of the Institute of Art Studies at the Bulgarian Academy of Sciences (BAS). His research interests are oriented mainly toward the field of popular music. After a doctoral dissertation (2012) dedicated to Bulgarian rock, he has also dealt with topics related to old urban songs in Bulgaria. M. Lukanov is the author of articles in journals, such as “Bulgarian Musicology”, “Readings in Art”, “Medialog”, “ArtDialogue” as well as three books, namely “Milo Basan: Life and Creative Work” (2017), “Convention and Innovation in Bulgarian Rock Music: On the Experience of FSB” (2018) and “Music on the Bulgarian Circus Arena” (2020).

 

Abstract:

“The Shellac Records in the Institute of Art Studies Archive and Their Preservation” offers a detailed overview of issues related to the short playing gramophone records commonly produced in the first half of the 20th century and known as “shellac records” due to the key substance they were based on. After a brief introduction to the history of the gramophone industry, the text moves on to address the material and technical characteristics of the records that were in extensive circulation back then. A terminological discussion is provided as to the justification of their name as there is a certain ambiguity about the way they should be called now. Then, the author dwells at some length on some critical requirements regarding their maintenance in the past and the present. The article closes with a commentary on the shellac records in the archives of the Institute of Art Studies in Sofia, Bulgaria. There are also a few recommendations for their future use and preservation.

The publication itself resulted from a survey conducted within a project, named “BG05M2OP001-1.001-0001 Establishment and Development of “Heritage BG”, Centre of Excellence (Operational Program “Science and Education for Intelligent Growth”, priority Axis 1 “Research and Technological Development”).

Keywords: gramophone records, shellac, Institute of Art Studies, Bulgarian Academy of Sciences, Mihail Lukanov

 

 

1

Ебонитът впрочем е вулканизиран каучук с високо съдържание на сяра. Употребяван е само в началните технологични фази на производствения процес.

2

Revolutions per minute

3

Разговор с колекционера на плочи Константин Георгиев, 12..04.2021 г.

4

Институт за изследване на изкуствата към БАН

5

Разговор с колекционера на плочи Константин Георгиев, 12..04.2021 г.

6

Личен разговор с Антон Оруш, 02.11.2021.

7

Личен разговор с Константин Георгиев, 23.10.2021 г.

9

Личен разговор с Константин Георгиев, 23.10.2021 г.

10

Личен разговор с Константин Георгиев, 23.10.2021 г.

11

Личен разговор с Константин Георгиев, 23.10.2021 г.

 

8

124 общо 1 за днес