Размисли върху изложбите на Елица Барамό “Паралелни реалности” и “Отминаващи и оставащи пейзажи” – три гледни точки
Вернисажът на изложбата: авторката и галеристът Енил Енчев - фотография Антонио Г. Хаджихристов
Поглед от непознат площад
Георги Малинов, писател
Изкуството, доказано предвижда и предусеща познанието. Познанието като наука и като обществено възприемане, налагане и наслагване.
Идеята за паралелни реалности се появява в средата на 20-ти век. Събитията в света се случват по определен начин, едва след като някой ги наблюдава, според Нилс Бор. Всичко е вероятно, но се случва вследствие на констатацията, че се е случило. И разбираме какво е станало с котката на Шрьодингер едва след като отворим кутията. Вълновата функция изобразява символично всички възможности, които могат да се случат в една наблюдавана система. Но когато е под наблюдение, безкрайното число възможности се разрушава и остава само една от тях.
При всеки избор реалността се разделя и от всяка възможност се ражда нова, различна реалност, допуска Хю Еверет1 през 1954 г. Вълновата функция е нещо реално, всички възможности, които описва, са реални и всички те се случват.
Центричност - Giclée Print on Art Paper, 160/ 90 см; част от слайдшоу
Картините от пректа “Паралелни реалности” на Барамó може да се възприемат и като художествена интерпретация на идеята на Еверет. Като безкрайни реалности, като многомерни вселени и паралелни, случващи се едновременно светове. Форми и хармонии, където време, пространство и зрител са едно цяло. Творбите предизвикват зрителя да надникне отвъд общоприетото виждане за света, извън вроденото тримерно моделиране, извън представата, че не може да има друго освен тук и сега. Тези картини могат да подканят за абстрактно възприемане на света. „Абстрактното мислене е по-висша форма на мислене от логическото мислене. За да разбере човек абстрактното изкуство, трябва винаги да може да го погледне поне от две различни гледни точки.“
Коралова поляна - Giclée Print on Art Paper, 160/ 90 см; част от слайдшоу
И така след Хю Еверет название “Паралелни реалности” звучи познато. Всъщност учените въвеждат в действие и в обществена употреба нещо, което изкуството интуитивно познава и използва.
За пример, разказът на Борхес „Градината с разклоняващи се пътеки“ се появява през 1941 г. Копенхагенската интерпретация2 е написана, но Еверет още не е дал идеята за паралелните реалности. Героят на Борхес Цуй Бън описва роман, който съдържа всички алтернативи на развитие. Всичко тече едновременно в “безкрайна поредица от времена, в една растяща главоломна мрежа от сливащи се, разделящи се и успоредни времена. В повечето от тези времена ние не съществуваме, в някои от тях съществувате вие, а аз - не; в друго - аз, а вие не; в трето аз казвам същите тези думи, но аз съм една грешка, един призрак.”
Теорията на Еверет твърди, също като героя на Борхес, че всички възможности се осъществяват, но в различни светове, които съществуват едновременно с нашия.
Щом е така може ли да се възприема многомерната вселена по начин, както го прави Цуй Бън?
Дали изкуството не е начинът, по който вълновата функция се възприема в цялост от твореца?
Дали в по-фините състояния, когато творецът се слива с Вселената, вълновата функция вместо да се разруши - се разпростира, докато стане функция на цялата Вселена. И се появяват творби, които са от друго състояние на съзнанието, от други паралелни светове. Сякаш се озовавате внезапно на непознат площад с букет в ръка.
Бяла закуска - Giclée Print on Art Paper, 160/ 90 см; част от слайдшоу
Паметта е избирателно състояние и проектът “Отминаващи и оставащи пейзажи” ни показва тази особеност. Особеност, която всъщност пряко си кореспондира с “Паралелни реалности”. Двата представени проекта имат различен концептуален авторски подход, но разглеждат обща тема и образуват цялост в изложбеното пространство.
Какво става с пейзажите, които отминават и не остават в паметта? Изчезват ли завинаги или в една друга реалност те продължават да са здраво закрепени в съзнанието ни?
Картините от този проект носят усещането за безкрайната памет и същевременно за нейния избирателен характер. Носят и идеята за човешката воля и свободата да променя границите на тази избирателност; идеята за обективиране на света и чрез субективното пейзажно възприемане.
Отминаващи пейзажи, Лоара - акрил и пастел върху хартия, *седиментен процес © E.Б.
Оставащи пейзажи – „Сан шанжман“ в Париж - акрил и пастел върху хартия; *седиментен процес © E.Б.;
71 х 101 см; 2020
И сякаш картините перифразират Умберто Еко - Какво ни остава от името на пейзажа, когато пейзажът отмине?
Азбучна истина е, че съществуват безкрайно множество пейзажи, но всеки от нас е само в един от тях. че всички възможности и пейзажи съществуват и това не ни учудва. Но ако падне гръм и започнем да ги възприемаме едновременно и директно това меко казано ще ни учуди.
Всичко зависи от… вълновата функция, казват физиците, от избирателния характер на паметта, посочват психиатрите, от способността на разказвача, казва Цуй Бън, от вдъхновението на художника, добавяме и... вниманието на зрителя, разбира се.
И котката е жива.
---------------
1 Хю Еверет - американски физик от Принстън
2 Копенхагенска интерпретация - случва се колапс на вълновата функция до едно от състоянията и когато се извърши наблюдение, системата престава да бъде смесване на състояния и остава само едно от тях.
Жадувано и невидимо.
Рзмисли върху проект "Отминаващи и оставащи пейзажи"
проф. дфн Красимир Делчев – СУ “Кл. Охридски“
Българският художник Елица Барамó развива в нови художествени измерения създадената от нея концепция "Седиментен процес". Нейна основа е "идеята за естетика на бавното движение" в линейна перспектива.
Отминаващи пейзажи, река Ганг - акрил и пастел върху хартия, *седиментен процес © E.Б.
Процесът протича чрез утаяващи се енергийно цвето-музикални линеарни ритми, чиято диахронност е предадена визуално в синхронност на забавени вихри чрез сиво-бели слоеве и вълнообразни линии и щрихи. Това придава на пейзажите приглушена "тиха драматичност" и смълчаност, оживявана в пролуките от жизнерадостни одухотворени цветове. Сякаш наблюдаваме стичането на "времеви потоци", слизащи от Небето към Земята по волята на Великия Архитект - Твореца, бавно слягащи в определени пространствени участъци на пейзажа - един вид "хронотопоси" едновременно изплитащи и разплитащи забулени и замъглени фрагменти от природно, архитектурно или силуетно-антропоморфно естество.
Удивителна е последователността и устойчивостта на волята, с която Барамó от години експериментира с този свой метод, прилагайки го в нови креативни полета, десемантизирайки и ресемантизирайки концептуални теми и лични преживявания в опредметеното битие на картини.
