Още нещо за бялата лястовица
Спомен за поета и писателя Славчо Донков
Щеше ми се да започна този спомен за Славчо Донков с тежки думи като „недостатъчно оценявано име в писмовния гений на българския народ“, или с нещо по-патетично като „име, което със своята философия и разсъдливост би било гордост за всяка нация“ или... - абе да напиша нещо по-помпозно за него... И не че всичко казано дотук не беше вярно, но щях да изневеря на характера на писателя и човека, когото познавах.
Всъщност моето познанство със Славчо започна един февруарски следобед на 1962-ра година, когато група момчета направо влетя в стаята ни в университета - бяха от задържаните (близо 6 месеца) в армията войници, които трябваше да бранят родината в случай на война. Какво да се прави - времената бяха такива! Ние трябваше да преживеем и Берлинската, и Кубинската криза. Не сме дори очаквали това, което ни се случва в днешни дни.
Помня Славето по странната му прическа - мисля, че тогава се наричаше „калипсо“. И по близостта му впоследствие с едно от момчетата - Здравко от Казанлък, когото, години по-късно, в Софийския университет (тогава известен като СДУ) наричаха първо „другарю“, а след това и „господин“ професор. Времена!
Не че малко литератори и „пишещи братя“ познаваха Славчо Донков, не! Името му вече се появяваше в периодичния печат. Но той не беше от много разговорливите и шумящите около своето творчество. Неговата философия беше друга - задълбочена, разсъдлива, почерпена от заобикалящия го свят. Голяма част от този свят бяха любимата му Кумарица - родното село (днес град Нови Искър), в което на 12 февруари 1942 година се ражда, в прекрасното си семейство с баща Александър и майка Нина, както и по-малката му сестра Магдалена.
Голяма беше обичта между брата и сестрата. Славчо отдавна вече го нямаше на този свят, а тя с топлота посрещаше и изпращаше всички негови приятели, които не го бяха забравили. Както впрочем помнеха и нея с преклонението ù пред гения на брат ù („батко“ го наричаше тя) и с дълбоката вяра, че душата му, да, душата му вижда и чува всичко.
„Човек не може да надмине майка си“ - тази Славчова мисъл помня, казана веднъж по повод написаното от него самия. Беше ни развълнувало. Нас, неговите приятели, които дълбоко ценяха и уважаваха труда му. Изглежда от майка му тръгваха онези невидими нишки, дето я свързваха със Славето. Тя не само пееше изразително и вълнуващо българските народни песни, но беше и извор на мъдрост. Обичаше децата. Никога няма да забравя как се отнесе към дъщеричката ми Мила, обула нейните галоши (беше загубила във влака едната си обувка) и накиснала ръчичките си в леденото корито с прането на дворната чешма. Кокошките щъкаха по двора на родната Славчова къща, а Миленцето питаше неговата майка: „Тя как се казва?“ (естествено имаше предвид кокошката). „Пенка“ - отвръщаше ù леля Нина и всичко в двора сякаш оживяваше.
Точно това олицетворяване на природата съществуваше в почти всички творби на сина, в които се говореше за треви и дървета, за дивото и питомното животинско царство, за хората. Най-вече за хората, населявали неговия свят - така несъвършен, но истински. Изключителен психолог, той до тънкост разнищваше всичко, за да достигне до своите прозрения за същността на живота. Беше и поет, и писател, в чиито творби лириката пускаше своите нишки към прозата. Затова пишеше и за деца, и за подрастващи, и за възрастни. Явно не е посмявал да предложи всичко на читателя, на възрастния вече читател. Но разсъжденията му си оставаха и откриваха своя дълбок корен.
Спомням си с какво почти свещенодействие сестра му разгръщаше неговия архив пред нас, съставителите (става дума за проф.Здравко Чолаков, Георги Михалков и мен) на някои томчета останали непубликувани Славчови разкази и новели. Между тях беше и единственият му роман „По тънка нишка вървя“. В ИК „Коралов и Сие“ го издадохме самостоятелно - като ръкопис, спечелил конкурс на Националния център за книгата към Министерството на културата.
В предговора си към издадената вече книга проф. Чолаков пише: „Романът „По тънка нишка вървя“ е най-цялостната и най-съкровената изповед на Славчо Донков. Тук именно читателят ще открие мечтата и болката от един свят, който все не успява да стане по-добър. Това е изпипана работа, изтънчена, рафинирана проза, създадена с таланта и ... търпението на автор, който се е решил на равносметка - жестоко самокритична в анализите...“ И малко по-нататък споделя: „Славчо Донков не дочака да види книгата, която в най-голяма степен осмисли живота му. Такава, прочее, твърде често е участта на съкровената изповед в изкуството.“
Та ровейки се в тези неиздадени творби трябваше да открием златния прашец (по думите на Иван Давидков, известен поет от 60-те и 70-те години на ХХ век, и автор на предговора към първата цялостна Славчова изява „Да повикаме щурците“), който свързваше Славчо Донков с живота, с неговата безнадеждност, но и с радостите му. Да докоснем представата му не само за темите, които разглежда в творчеството си, но и представата му за смъртта („Една от най-значимите представи в литературата и изкуството изобщо“ - З.Ч.) и размислите му за нея като неизбежност (каквато е) на всеки земен път.
И тогава някак неусетно дойде споменът за бялата лястовица. Имаше нещо много трогателно и драматично в нея, лежаща във водата убита, после завита във вестник и турена в раницата на един от Славчовите герои (виж финала на разказа „Бялата лястовица“, публикуван посмъртно в книгата „Метличини очи“ през 2012 година). Можех само да си представя удивлението на автора. „Лястовицата падаше. Кръгла и бяла - беше сълзата на небето.....Беше късно. Блудкав вкус на несигурност усетих в устата си. Всичко наоколо ми изглеждаше опозорено.....Стоях онемял, осъзнаващ, че нямам правото да бъда съдник. Пръв бях я извадил от гнездото, пръв бях изкрещял, че съществува.....“ Все откровения на стъписания пред нелепата смърт човек. И писател.
Години бяха минали оттогава, но не забравяхме Славчовата бяла лястовица. И ето че сега, в спускащия се здрач, докато пътувахме към дома и разговаряхме, отново се срещнахме с нея. Беше се появила неусетно в небето. Но летеше - малко тромаво, като за първи път. Четирима черно-бели „пазители“ (лястовици, естествено) бяха заели четирите краища на изписания с пὸлета им квадрат в небето. Удивителна картина! Летеше си тя, вече набрала кураж, а четиримата не изоставаха. И така изчезнаха в безкрая.
– Видя ли я? - развика се от спрялата на шосето кола мъжът ми Любо.
– Разбира се, че я видях - отвърнах аз и нещо радостно и топло заля гърдите ми. Бях видяла бялата лястовица! Само че, за разлика от Славчовата, нашата летеше...
Значи все още имаше надежда, че времената ще се оправят.
Бялата лястовица ни обеща...
CRITIQUE//TESTIMONIES
One more thing about the white swallow.
A recollection of the poet and writer, Slavcho Donchov.
Elena Bardarova, a friend from student years
I would have liked to begin this recollection of Slavcho Donkov with such weighty words such as "an underappreciated name in the literary genius of the Bulgarian people", or with something with more pathos such as "a name which in all its philosophy and prudence would be a matter of pride for any nation" or... in short write something more pompous in his honour... Not that the words I wrote above are not true, but by doing so I might have betrayed the character of the writer and the man I knew.
In fact, I first met Slavcho one February afternoon in 1962, when a group of young lads rushed headlong into our room at university. They were a group of young army conscripts who had been held back in the army for almost six months to defend our homeland in the event of war. That's how things were back then...! They were times when we lived through the Berlin and Cuban crises. We wouldn't have had any idea about what's happening to us now.
I remember Slavcho with his strange hairstyle - I think we called it "Calypso" back then. And I recall his friendship with another one of the boys - Zdravko from Kazanlak, who years later at Sofia University was referred to as "Comrade", and then even more years later – as "Professor. " How times change!
It wasn’t that few litterateurs or "brothers of the pen" knew of Slavcho Donkov, no, on the contrary! His name had already begun to appear in the periodical press. He wasn't one of the most talkative people and didn't like to make a fuss about his work. He had a different philosophy. He was profound, reasoned, and fatigued by the world around him. The greater part of his own world was his favourite native village of Kumaritsa, today part of Novi Iskar. He was born there on February 12, 1942, in a wonderful family to his father Alexander and mother Nina, as well as his younger sister Magdalena. The love between brother and the sister was boundless. When Slavcho was long gone from this world, she would continue warmly to welcome and honour all his friends who had not forgotten him. In the same way they would later recall Magdalena and her reverence for her brother's genius and with the deep belief that his soul, yes, his soul could see and hear everything.
"A man cannot surpass his mother" - I remember this notion of Slavcho, uttered once with regard to one of his own writings. We found it moving. It moved us, his friends, who deeply valued and respected his work. Those invisible threads which connected her with Slavcho seemed to emanate from his mother. Not only did she sing Bulgarian folk songs expressively and emotionally, she was also a source of wisdom. She loved children. I will never forget how kind she was to my daughter Mila, with her galoshes on her feet (she had lost one of her shoes on the train) and her tiny frozen hands in the icy laundry trough in the back yard. The chickens were wandering around the back yard of Slavcho’s house, and Milentse asked his mother, "What's her name?" (She meant the chicken, of course). "Penka", Auntie Nina replied, and everything in the yard seemed to come alive. Such personification of nature existed in almost all of her son's works. They spoke of herbs and trees, the kingdoms of wild and domestic animals, and people. But most of all they spoke of the people who inhabited his world - so imperfect, but real.
He was an exceptional psychologist, subtly unravelling everything, in order to attain perception of the essence of life. He was both a poet and a writer, in whose works the threads of the lyrical reached out towards the prosodic.
That's why he wrote for children, adolescents and adults. He obviously did not dare offer everything to the already adult reader.
But his reasoning remained and found their deep roots.
I recall the almost sacral way in which his sister revealed his archives to us archivists, (Prof. Zdravko Cholakov, Georgi Mihalkov and me) or certain volumes of Slavchov's unpublished stories and novellas. Among them was his only novel –
"I Walk a Thin Thread." We published it independently at Koralov & Co. Publishing House and it went on to win a competition from the National Book Centre at the Ministry of Culture. In the preface to the published edition, Prof. Zdravko Cholakov wrote: "I Walk a Thin Thread is the most complete and most intimate confession of Slavcho Donkov. It reveals to the reader the dream and the pain of a world which fails to get any better. This is refined work of sophisticated and refined prose, created with the talent and ... patience of an author who has decide to take stock in fiercely self-critical and analytical way..." A little further on he adds: "Slavcho Donkov did not live to see publication of the book which gave the most sense to his life. This is something which is all too often the fate of intimate confession in art. "
And so as we delved into these unpublished works, we looked for the golden dust (in the words of Ivan Davidkov, a famous poet from the 1960s and 1970s, and author of the preface to the first full-scale work by Slavcho "Let's Call the Crickets"), which connected Slavcho Donkov with life, his hopelessness, but also with his joys. We wanted to perceive not only the topics he discusses in his work, but also his idea of death. ("One of the most significant ideas in literature and art in general" – Zdravko Cholakov) and his thoughts on it as an inevitability (as such it is) on every earthly path.
Somewhat imperceptibly emerged the recollection of the White Swallow. There was something very touching and dramatic about the swallow, lying lifeless in the water, then wrapped in a newspaper and placed in the backpack of one of Slavcho's literary heroes (see the ending of the story "The White Swallow", published posthumously in "Broom Eyes" in 2012). I could only imagine the author's astonishment. "The swallow was falling. Round and white - it was a tear falling from the sky.....It was too late. I felt the insipid taste of insecurity in my mouth. Everything around me seemed disgraced.....I remained speechless, realising that I had no right to judge. I had first removed her from the nest, I first screamed that she existed....." All the revelations of a man startled in the face of an absurd death. And a writer.
Years passed, but we didn't forget Slavcho's White Swallow. And now, in the descending twilight, as we were on our way home, talking, we saw her again. She had appeared imperceptibly in the sky. But flying - a little clumsily as if for the first time. Four black and white "guardians" (swallows, of course) occupied the four corners of their square in the sky. An amazing picture! She was flying, already gaining courage, and the four of them were not far behind. And so they disappeared into infinity.
"Did you see her?" My husband Lubo shouted from the car parked on the road.
"Of course I saw her," I replied, and something joyful and warm flooded my chest. I had seen the white swallow! However, unlike Slavcho's, ours was flying...
So there was still hope that times would get better.
The White Swallow promised us...
