НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА - 2017, Брой 6

Отсам и отвъд

    „Отсам и отвъд“ ли? Твърде странно заглавие за четивото пред очите ти, любезний читателю. Това са премеждията и вълненията на един пилигрим, пребродил не едно гробище, за да отдаде почит на много светли личности, които са го изградили като такъв, какъвто той се представя на тези страници.

    „Отсам“ е човешкият живот в земната юдол1. „Отвъд“ – империята на смъртта и безсмъртието. А гробищата – синурът на „вчера“ и „днес“. Над гробищните порти би трябвало да се постави предупредителен знак:

  Спри! Друго царство се оттука почва

  и таз пътека  тъмна води там –

  ръката видиш де посочва?

  Ти остани, в което е отсам! …

    Това са стихове на Мара Белчева.

    Нещо подобно съгледах преди да се спусна в парижките катакомби: „Спри! Тук е империята на смъртта.“ Но аз не спрях. Прекрачих „отвъд“ и дъхът ми спря от страхопочит, каквато всеки изпитва пред лицето на смъртта. Грамади от пожълтели кости и озъбени черепи са струпани на безкрайни полици, подобно попируси в изоставена библиотека. Сравнението самò се натрапи на перото ми. Та нали всеки един от тези шест милиона скелети някога е бил „облечен“ в плът. А страстите са изписали шест милиона жития човешки. Но днес пороците и добротелите на нявгашните хора са онемели, смъртта е заличила междата добро – зло. Можеш ли да различиш бедния от богатия? В смъртта всички са равни. Каквито са се родили под отколешното слънце. Макар от люлката до носùло, златото да ги е разделяло на двата бряга на житейската река.

     Веднаж се изтървах пред Ванга, че паметникът от черен мрамор над гроба на майка ми се е килнал на една страна и трябва да потърся каменоделец да го изправи и поднови.

    – Няма да пипаш паметнико! – повели пророчицата. – Що

ке връщаш душата в гроба? Подир четирийсетия ден тя не е там при костите.

    – Че какво става с душата?

    – Отлита, Гълъбо.

    Така ме наричаше Незрящата окάта. А тя беше като открехната врата между нас „отсам“ и мъртвите „отвъд“.

    Когато я попипах за времето. Има ли то брегове? Или някакъв край? – тя отвърна:

   – Безкрайно и безбрежно е – унесе се Назрящата, очните ù глобове се разшириха, като да се взираше в дълбините на времето. – То и само едно време нема. Има „голямо време“, време и времена.

 „Какво ли означават тези нейни думи?!“ – питах се аз.

    – Кога умира тялото гние. Душата не умира. Говорите за

прераждане. Какво е това аз не знам. Знам, че нема мъртви, живи и неродени. Сите сме едно като завихрено хоро завъртени. Пожалил ви Бог да спомняте отколешното, да надзъртата в бъдното, като мен мъченицата. Инак щяхте да полудеете.

    Някои са я питали дали е виждала смъртта и как изглежда.

    – Убав, красив. – отвърнала. – Целият в злато – као генерал.

    Но изглежда смъртта е многолика, защото друг път я описвала като жена с дълги разпуснати коси, които прошумоляват като вятър в листвака.

 

    А сега с един овчарски прескок назад във времето, аз като неуморим пилигрим ще пришпоря задъханите си спомени, за да разкажа за своето поклонничество. Посещавайки сетните жилища на толкова светли личности, аз дирех техните души, за да сведа чело на признателност.

    Преди да премина синура – отсам, си припомних няколко строфи на Шекспир:

 

      Спечелената през живота слава

               в надгробните ни плочи ще живее,

               за да смегчава грозотата на смъртта …

    Нека послужат като мото на тези разчорлени възпоменания. И дано попътният вятър ги посрещне и запълни празнините от прескоците на задъханите ми спомени, завързани с множество възли. Защото възел възела държи. А развързването им оставям на времето – за мене то е непосилно бреме.

    И така напред? …

 

   Негово Величество Гогол

 

   На попрището жизнено отвъд средата, се озовах пред портите на Новодевическото гробище. Мой водач беше „другата ми сестра“  Галина Н. Тя е моето „алтер его“ и един от най-добрите хора, които срещнах в житейския си път. Без нея дълго щях да се лутам из града на мъртвите в дирене гроба на Гогол.

    Знаете ли, че ако разтълкувате инициатилите от собственото и бащиното име на писателя по нашенски, ще се получи Негово Величество? Този некоронован крал на словото, заслужава към него да се обръщат така много повече отколкото към всички короновани особи.

    Само четиридесет и три години поживял в земната юдол този гений, но и те са му били достатъчни, за да се превърне накрая в персонаж от собственото си творчество. През несретния си живот той преминал като странник, но и подир смъртта си не намерил покой и странстванията продължили. Отначало го погребали в гробището на Свято-Данииловския манастир. Толкова хора се стекли да го изпратят, че някои помислили, че погребват генерал. Но седемдесет и девет години по-късно безбожниците-болшевики го ексхумирали, за да го препогребат – кой знае защо? – в гробището на Новодевическия манастир. Когато вдигнали капака на ковчега, видели, че скелетът бил обърнат ничком по очи, капакът на ковчега изподран отвътре, а ноктите – необичайно дълги. Съдебните експертизи отричали слуховете, че писателят бил погребан жив. Но апокрифната мълва била плъпнала и нямала спиране. Странното обаче било, че черепът го нямало. Изглежда, че е имало и по-ранна ексхумация, при която някакъв фанатичен поклонник на театъра го задигнал за своята колекция от реликви! Странно хоби! … Зловеща налудност! Всъщност, според хлевоустата мълва Гогол бил склонен да изпада в летаргия ? Това заболяване се нарича тафофобия, тоест – панически ужас да не бъдеш погребан жив. Затова настоявал ковчегът му да има вентилационна тръба и отвор за въже, свързано с камбанка на повърхността, така че ако се пробуди от „вечния“ си сън, да я удари. Никой обаче не дочул камбанен звън от отвъдното. Тези зловещи чудатости били потвърдени само от спомена, че постоянно приживе повтарял. „Не ме погребвайте жив в гроба!“ Дали пък чудатото творчество на Гогол не предизвиква подобни зловещи небивалици? Та днес, когато малодарни абсурдисти, прикриващи се под авангардистки напъни, самозабравили се до безпаметство, езикът ме сърби да ги улича. Господа, изглежда не знаете кой е бащата на абсурда, кой го е внедрил в литературата още в началото на ХIХ век. Или пък не сте чели негови творби? Ами вземете, че прочетете „съвършено невероятното събитие“ „Женитба“! Неговия немислим „Портрет“! Или странстващия из Петербург „Нос“?

    По повод на прословутата повест „Нос“ тук му е мястото да отбележа, че Гогол никак не е харесвал своя собствен нос. На всички портрети – а те не са малко – той е избирал такова място при позирането, че по възможност да се избегне изобразяването на неговата дължина, която била повод за шеги сред приятелите. Дали пък и повестта със сранното име не е написана като отмъщение към природата, надарила го с нос за посмешище, според него.

    Птичи хор огласяше гробовната тишина. Извръщах се да диря „певците“ сред клонаците. И се питах дали оплакват погребаните тук безнадеждия? Или възпяват нетленото останало подир кончината на толкова много гении?

    Изведнъж от лилавия сумрак пред нас се възправи надгробието на Гогол. Запалената вощеница освети името в камъка и годините на раждането и смъртта, заключили земното пребиваване на гения – само четиридесет и три.

 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/e/ec/Gogol-Grab.jpg/245px-Gogol-Grab.jpg

 

    Вечерникът олюляваше огненото езиче. Кой знае защо си наумих, че ако го угаси, ще е знак, че Гогол не одобрява постановките ми на неговата „Женитба“. Пламъчето трепна, издължи се и замря изведнаж. „Това е знак на одобрение!“ – заключих наум. Без да се самозалъгвам – заслужил съм го, щом имах небивалото щастие на три пъти да се докосвам до негови творби.  

    „Носът“ уреди първата ни среща. Той отдавна се мъдреше в папката, приютила моите литературно-екранни мераци 2. По жанр и по стил това беше нещо съвършено ново за мен. Бях избродирал сценария като на гергеф, но поради неопитност допуснах грешката да разположа тази небивала история в условен декор, докато абсурдът изисква потвърждението на напълно реална среда. Припомням си предписанието на автора: „Най-странно, най-необяснимо от всичко е – как могат авторите да вземат такива сюжети! Признавам, че това е съвсем неразбираемо … И все пак, като поразмислиш, във всичко това наистина има нещичко. Кой каквото ще да казва, но такива произшествия се случват по света – рядко, но се случват.“

    Можете ли да си представите един статски съветник да се събуди без … нос! … Изчезналият Нос започва самостоятелен живот и то с по-висок чин от бившия си притежател. Но докато Носът броди из Петербург и преди да се наскита и завърне на законното си място, нека вдигнем завесата за едно друго съвършено невероятно събитие – „Женитба“3.

    Заклинанието над пламъчето на вощеницата не ме измами. Сигурно Гогол е одобрил моята „хрумка“ да използвам сценката от незавършената му комедия „Владимир“ 3-та степен“4 – „Лакейска“ като своеобразен пролог към спектакъла. Сетне разпределението на сценичното пространство на три сектора. В оркестрината5, видни до пояс – сякаш затънали в тресавище, шетаха слугите. Основната сценична площадка предоставих на търговското съсловие. А стълби, отвеждащи към по-горен етаж – на дворянството. Също като разслойката в руското общество от онова време. Тия три сектора се обединяваха от неспирното сноване – съща совалка – на сватовницата. Но изневиделица появилят се световник-самозванец, постепенно изземва сводническите ù функции, което довежда до пълен хаос. На финала ужасеният главен герой избягва през … прозореца. Ето ви прочутият смях през сълзи. Така го определил самият Гогол. След като изгорил втория том на „Мъртви души“, той се разплакал и слугата го чул да казва: „Ще продължа да се смея през сълзи.“

    Своето решение на сцената на чаепитието6, бих пък го нарекъл „смях чрез паузи“. Представете си хеперболизирана кръгла маса и около нея насядали кандидат-женихите да пият чай от огромни чаши – всъщност саксии, на които запушихме дупките на дъната. На отсрещната страна застарялата мома, леля ù, търговката и сватовницата, посръбват звучно чая си от подложките на саксиите, вместо чинийки. Дума не се проронва. От огромен самовар – колкото стенна печка – се вдига пара. Шиптенето се смесва с темата на чая от балета „Лешникотрошачката“ на Чайковски. В проточилата се няма сцена, под прикритието на чаепитие, върви напрегнато разузнаване. Женихите - дворяни, с предвзета изисканост се силят да привлекат вниманието на застарялата девица. В демонтративното посръбване на отстрещната страна се издава търговското самодоволство от богатата зестра. Гастролната сценична пауза е запълнена от дебнещи погледи, изтървани междуметия и преднамерени въздишки, които изпълняват функцията на премълчани реплики … Ах, само как реагираха зрителите на тази сцена. Неспирни овации и ръкопляскания по средата на действието – като в опера след любима ария.

    Преди да е догоряла вощеницата на Гоголевия гроб, аз се надявам да сколасам да разкажа и за третата си „среща“ с него. Това се случи при „Разотиване от театъра след представяне на новата комедия7“. Този шедьовър на краля на комедията заема особено място в неговото творчество. Белински нарича творбата „Журнална статия в поетико-драматична форма.“ Не бях се захващал дотогава с подобен текст – критично есе в диалог. Но когато имаш за съмишленици даровити актьори, краят се увенчава с успех. А обикновено тромавата критика откликна възторжено начаса.

    Вощеницата догоря.

    От паметта ми изплува споменът за посещението на гробището при Свято-Даниловия манастир. Както обикновено търсех сетните убежища на незабравими творци. Бях подминал нечий гроб и нещо ме накара да се извърна и да го приближа. В него се упокояваше гениалният художник Перов8. Сведох се да му запаля свещица. Силно впечатление ми направи навремето случка от неговия живот. В ранна утрин на вратата на ателието му се похлопало. На прага стояла плаха старица с мъничък вързоп. Подала му няколко завързани в него яйца и през сълзи казала, че синът ù, когото Перов овековечил в прочутата си „Тройка“, бил умрял. След като го заровили в черната, тя продала оскъдната си покъщнина и дошла да откупи платното, за да има винаги със себе си непрежалимия покойник. Безкрайно

затрогнат, Перов въздъхнал горко и казал, че картината вече не му принадлежи, но обещал още на другия ден да я заведе в Третяковската галерия.

    Заглавието, с което творбата е известна, подвежда зрителя, защото не е изобразена тройка със запенени коне, а три чирачета-деца, запрегнати да влачат по стръмното до изнемога шейна с тежки бъчви.