МИСЛИТЕЛИТЕ - 2016, Брой 3

Малка разходка из лабиринта на китайската философска мисъл (продължение от брой 2)

Важен етап от китайската философска мисъл, релевантен и във съвременното източно общество, са Будизъмът и Нео  Даоизъмът. Те следват радикалното обръщане към метафизичните концепции – съществува ли реалността или не, принципът универсален ли е или конкретен? Будизмът се появява както по морските, така и по континенталните пътища на коприната. Трябва да се отбележи обаче, че идващите от Индия будистки традиции са най- разнообразни и не става дума за хомогенна религиозна доктрина, каквото сме свикнали да откриваме „на запад”. Пример за това как будизмът се адаптира към китайската действителност и започва нов живот е Тиентай будизмът, начело с Джи И. Будизмът от планина Тиентай приема, че една  е реалността, в която битуват и ежедневието и нирваната. Според постулираната от тях тройна истина:

1. Можем да правим истинни констатации за света на реалните предмети;

2. Всички неща са празни и непостоянни. Осъзнаването на истината освобождава от страданията защото  прекъсва привързаността към желаните предмети и хора;

3. Света на феномените е истински, но също толкова временен и празен. Истината е в средния път.


11 

Според будизма на съзнанието, или Йогачара, нищо не съществува освен съзнанието-реалност и течението на преживявания и осъзнавания на идеи, наричани перцепции. Ако трябва да се генерализира, то моралните норми, моралната система, включват въздържане от убиване, крадене, сексуално непристойно поведение, лъжене и пиянство. Много важна е концепцията за кармата, в която, за жалост, няма как да се впуснем сега. Китайските будисти се ориентират към живеене с доброта и правене на добро на околните като хората живеещи така продължават да се „обучават” и не са застраховани от страдания и болки. Колкото и парадоксално да изглежда, обучението е тясно обвързано със следване на морала, но веднъж постигнато,  просветлението е висша форма на морал, която се изразява в освобождаване от морала. И това ако не е объркващо?! Хуаян или Школата на цветния венец разглежда именно какво се случва след просветлението – маргиналността между умелото просветление и заобикалящите морални и кармични възгледи, когато желанията вече са успешно преодолени и няма привързаност към собственото Аз. Такъв просветèн човек, битуващ в реалността сред обикновените хора, може да се възприеме именно като спасител. Накрая само ще споменем школата на Чан Будизма, по-популярна с японския си еквивалент Дзен будизма, който не разчита на разум и пресметливост, а на готовността за морални, етични действия посредством медитация.

“Да плачеш, без да бъдеш отнесен от сълзите, да се смееш и да не бъдеш отнесен от смеха – това е пътят.”

“Преди просветлението цепех дърва и носех вода. След просветлението – цепя дърва и нося вода.”

“Седейки тихо, не правейки нищо, пролетта идва, тревата расте от само себе си.”

“Когато стигнеш до върха на планината, продължи да се изкачваш. Ако искаш да изкачиш планина, то започни от върха.”

“Където има голямо съмнение, ще има голямо пробуждане; малко съмнение – малко пробуждане; без съмнение – никакво пробуждане.”

“Не се стреми да следваш стъпките на хората от миналото; търси това, което те са търсели.”

“Жабата в езерото не знае нищо за океана.”

“Когато ям – ям, когато спя – спя.”

Нео-конфуцианското течение стъпва именно върху някои идеи от Будизма и Даоизма като: каква е човешката природа и принципът като позитивен, конкретен, рационален закон, който формира вселената. Значими нео-конфуцианци са: Джоу Дуън И (единство на метафизика и език), братята Чънг И (чиито творби биват забранени след като успява да се скара с редица други философи), Чънг Хао, Джу Ши (рационалист и водеща фигура за школата на принципа), Чън Хонгмоу (вместо образование – расово и полово равенство), Уанг Фу Джи (стриктен последовател на Конфуций), Уанг Янг Минг (идеалист и водеща фигула за школата на ума) и последователите му Чиен Дъхонг, Шу Ай и Джан Руошей … това изречение стана твърде дълго, за това започвам второ … Продължаваме с моралния релативист Ли Джи, конституционалиста Хуанг Цонгши,  есеиста и поет Хан Ю, Лу Джьо Юан (същността на живота е интуитивният морал), Шао Йонг, Су Ши, привърженика на практичната мъдрост Йе Ши, Джанг Дзай (всичко е съставено от Чи), Лай Джидъ (авторът на Тай дзи или Великия „Ин-Ян” предел), Ли Ао, Лиу Цонг Джоу и т.н. Малко по-подробно ще разгледаме двама представители на хетерогенната група на нео-конфуцианците.
 

12


Джу Ши представя фундаменталната цел на човешкия живот и морална цел като постигане равновесие и хармония, където моралността е майсторство на самоподчинението. Тук не става дума просто за себеосъзнаване, а единство между собственото човешко и всички други неща. Хората не се раждат добри или лоши, а според това как се разполагат петте им елемента,  следват Небесните принципи и съответно се превръщат или в мъдреци, или в зли лунатици. Тази концепция може да се каже, че в известна степен диалогизира със Сократовото „опознай себе си” и Аристотеловото „човешко процъфтяване”. В управленческата си философия Джу Ши, подобно на Конфуций, няма сляпа вяра в законите като единствена сила за култивиране хората и възцаряване ред в обществото и все пак държи, че законите трябва да се ползват за моралното образование на хората. Управлението има не само правото, но и задължението да моделира морала на обществото и да контролира моралните постъпки на хората. Проблемите идват от злоупотребата с тази власт – издигането на фаворити и от  несправедливости.  

“Човешката природа е законът на ума; чувствата са човешката природа в действие; и умът е владетелят на човешката природа и чувствата.”

“В ежедневието ни трябва да има етично оглеждане, за да може, когато дойде моментът за действие,  да действаме интелигентно. Ако прибързаме и действаме без самоконтрол, отлагайки подготовката докато е прекалено късно, то тогава, поради просто пренебрегване, ние не успяваме да смогнем със събитията.”

“Виждайки, че любовта е принцип на привързаност, то е явно, че праведността е принцип на задължението, защото и двата са изначалната субстанция, предхождаща манифестацията и привързаността, и задължението са техни действия.”

Уанг Янг Минг дава препоръки за практичен живот, като от една страна не отрича независимото съществуване на обекти, но от друга – отбелязва важността на модела на мислене и осъзнаване от страна на субекта. По време на заточението си в Гуейджоу преоткрива „единството на познание и действие”. Достойният човек приема Небесата, земята и множеството неща като едно цяло. Прави това не защото е рационално и го е решил съзнателно, а защото е естествено за „сърцето-ум”. Ако Джу разбира това като формиране на едно общо тяло, то Уанг счита, че достойният човек е воден от вродения човешки разум, чистия интелект, осъзнаването от какво се нуждаят околните и действа в отговор на това осъзнаване. Небесният принцип като морален наръчник – не чрез следване на морален пример, подчинение на божествени команди или утилитаризъм кое действие би донесло най-голямо щастие за най-голям брой хора, а по-скоро интроспекция. Тоест, просвещение на индивида посредством превръщането на желанията и афектите в свобода.

“Мъдреците не считат неправенето на грешки за благословия. Те смятат, по-скоро, че великото достойнство на човека е във възможността му да поправя грешките си и непрестанно да прави нов човек от самия себе си.”

“Да знаеш и да не действаш – е да не знаеш.”

“Мисленето и образованието имат малка стойност освен ако не се приведат в действие.”
 

13


И така преминаваме няколко стотин години до модерността. Модерната китайска философия не следва никакви закономерности, търсейки себе си през уестърнизацията и реконструкцията, за да достигне до крайностите на марксизма. Вятърът на Запада довява Дарвин, Спенсър, Ницше, Шопенхауер, Платон, Кант, Хегел, Уайтхед, Ройс и т.н., които задават в китайското мислене нови параметри на метафизика, логика и епистемология с преобладаващи тенденции на прагматизъм, научност и позитивизъм. Лидер на интелектуалната революция през 20-те години на ХХ век е Ху Ши (1891 – 1962) с полемиката на „научността срещу живота”. Под въпрос се поставят както собствените традиционни възгледи, така и Западните. Примери за изтъкнати философи-модернисти са Фънг Йолан (рационалист, интегрирал нео-конфуцианство, таоизъм и западна метафизика), логика-позитивист Джин Юелин, етикът Ту Уей Минг, Шионг Шили, Моу Дзонгсан, Танг Джун И, Шу Фугуан, Джанг Донг Сун, Карсун Чанг и т.н. Изместване парадигмите на китайската философска онтология към модерността може да се проследи и през Дай Джън. Той постулира необходимостта от натурализъм без трансцедентност. Важни са принципите, а жилките в нефрита са принципът, даващ ред в реалността.

След войната между Китай и Япония 1894 – 1895 Китай навлиза в периода на модерната си философия с прилива на западни текстове и идеи. Ян Фу е не само авторитет по западна философия в Китай, но и човекът, предал западните трудове най- систематично. Той е културен медиатор, човекът правещ достъпна за китайците европейската мисъл. За него е важен социалният дарвинизъм, социалната организация или още – еволюцията на закони и процеси. Той твърди, че Япония и западните сили превъзхождат Китай, който трябва да промени социалните си структури, за да може да се превърне в международен технологичен, социо-политически и идеен конкурент. Китай губи, защото няма свобода поради доминирането на моралните вярвания и социалните ритуали. До този момент китайската философска мисъл не се е заемала със свободата като централна концепция, затова Мил – Ян концепцията среща яростна съпротива от консерваторите, въпреки резонността си – средно положение – инидивидът да има свободата на себеизраз и себеизява, но индивидът по никакъв начин да не вреди на обществото. Тоест, съществува легитимна политическа власт да се ограничава свободата в името на опазване на социалните и комунални достойнства и ценности. Интересно е, че Ян Фу не подкрепя революцията от 1911 г., а защитава постепенното еволюционно преминаване посредством образование към друга управленска форма.

Сун Дзонгшан, наричан „баща на китайската революция”, или известен още като Сун Ятсен, е политик в непрестанни политически битки и чести изгнания. Социалната му философия е свързана с трите народни принципа – национализъм, демокрация и прехрана.

“Доверието се печели с много деяния и губи само с едно.”

“Индивидът не трябва да има прекомерно много свобода. Нацията трябва да има абсолютна свобода.”

“Трудно е да се разбира и лесно е да се действа.”

“В създаването на държава е трудно да се открият не практичните работници, а идеалистите и стратезите.”

“Само хората с власт имат свобода.”

 

14


Ян Шихан, модел за провинциален администратор или военачалник, съумял да балансира бъдещето на провинцията си между враждуващи фракции, той същевременно се опитва да идентифицира, формулира и разпространи цялостна идеология, която да подобри морала и лоялността на подчинените му чиновници и гражданите на Шанси. Ян Шихан бързо отхвърля милитаризма и социалния дарвинизъм, към които изпитва интерес по време на следването си в Япония. От там нататък той е илюстрация на консервативния дух на времето си – за въздигане на китайската нация няма една  единствена идеология, а всички проблеми произтичат от етиката и морала. В един момент самият той твърди, че е разработил така необходимата система от вярвания, комбинирайки милитаризъм, национализъм, анархизъм, демокрация, капитализъм, комунизъм, индивидуализъм, империализъм, универсализъм, патернализъм и утопизъм. Представете си само!

Лианг Чичао е един от най-изявените философи в преходния период от Династия Чинг към Републиканската ера. Според него основната роля на философията е да усъвършенства принципите и правилата, нужни за социалните дейности в политическата система, като няма значение дали философът е онтолог или епистемолог, стига да е държавник или учен, който практикува управленческа дейност. Той добавя още, че множеството неща се движат в посока интеграция и групиране – еволюция в социалното единение и солидарност, хармония. Той отграничава личностните от публичните добродетели, но и проследява как хората се превръщат в граждани, когато индивидуалната идентичност и национализма се обвързват в едно.

“Всеки който не е китаец няма право на управлява китайските дела. Всеки, който е китаец, има право да управлява китайските дела.”

“Свободата означава свобода за групата, не свобода за индивида. Хората не трябва да са роби на други хора, но трябва да са роби на групата, на която принадлежат. Ако те не са роби на групата, на която принадлежат, то тогава те със сигурност ще бъдат роби на някоя друга.”

Представител на новото културно движение под влиянието на Запада, посредством науката, той ситуира човека биологично, психологично, социологично, антропологично, пространствено и исторически във времето. През 1919 г. с пристигането на Джон Дюи в Шанхай се отваря нова филосфска страница за Китай – американския прагматизъм.  Ху Ши е негов последовател, но го нарича вместо прагматизъм – експериментализъм. Идеята е, че с промяна на реалността се променя и истината, но това не я прави по-малко истинна при експериментирането с различни хипотези. Ху Ши епистемологично отрича китайския авторитаризъм и догматизъм. Само защото нещо е казано от Конфуций или Джу Ши прави ли го истина?

“Само когато осъзнаем, че няма извечна, непроменлива истина или абсолютна истина, тогава можем да се извисим над усещането за интелектуална отговорност.”

“Това, което е свещено за някой, може да е смешно за друг; това, което е презирано или отхвърлено от една културна група, може в друга среда да се превърне в крайпътен камък за велика сграда със странно величие и красота.”

“Болестта в основата на човешкия живот е нежеланието да се гледа с отворени очи на състоянието на света.”

Илюстрация на китайската и западната философия в диалог е и творчеството на Джанг Донгсун. Той постулира несъществуването на универсализъм. Според него всичко е функция на конкретна културна епистемология и езикова рамка. Реалността е рамкирана.

Моу Цонгсан пък поставя на преден план „моралната метафизика” или най-основните екзистенциални търсения. Какво да правя? Какво прави живота ми смислен? Тази концепция напомня Кантовия „категоричен императив”, където моралът е априорен и с небесен произход. За Моу обаче за предпочитане е по-скоро равновесното положение в сърцето-ум, където принципът на Небето се разпознава веднага. Друга разлика е тази между практическото и рационално търсене и директното непосредствено осъзнаване. Моу също така се занимава с въпросите крайност и безкрай, пропорционалност/баланс на щастие и добродетелност, безсмъртие и божественост и тленна добродетелност на мъдреците.

 

15


Марксизмът е официалната философия от средата на 20-те, която до 1949 г. преминава и през етапите ленинизъм и маоизъм. Много често това философско течение се отъждествява с негативното възприятие на традиционните китайски философии. Много трудове се изписват за борбата за надмощие между материализъм и идеализъм, естеството на човешката природа,  люшкаща се между доброто и злото, принципът на материалното, на съществуването и несъществуването … Сред патриарсите и най-върлите поддръжници на новия начин на мислене са Мао Дзедун, Уанг Риошей, Ли Да, Ай Сичи, Чън Душио, Чу Чиобай, Янг Сианджен, Янг Ронггуо и Джанг Шиинг.

Интересен, макар и противоречив персонаж от китайската история и философска мисъл, е Мао Дзедун. Въпреки, че мнозина пишат върху марксизма през ХХ в.,  никой не е така важен, както Мао Дзедун, макар че мнозина също така биха поставили под въпрос статута му на философ. За него марксизмът следва да се ангажира с конкретната специфика на китайската действителност – китайските хора и култура, или с други думи, за него китайските комунисти следва да се учат от марксистко-ленинистката традиция, но само в рамките на уникалния китайски контекст. Тук е редно обаче да се отбележи, че много преди появата на Западната теория, китайската философска традиция приема принципите на социо-икономическата важност на общностния строй, хуманистичен нерелигиозен светоглед, диалектични социални и интелектуални процеси и  авторитарно управление на просветен елит. Разлики обаче съществуват много – дори при превода на фундаменталната концепция „диалектика”, китайският еквивалент е „продължителност посредством промяна”. Любопитство буди и фактът, че Мао, вместо да ползва противопоставянето и единство на „Ин-Ян”, предпочита метафората за копието и щитът. Става дума за история, китайска притча, в която продавач продава едновременно копия и щитове, като твърди, че копията му са непобедими, а щитовете – непреодолими. Тогава, какво би се случило, ако се изправят едно срещу друго непобедимото му копие и непреодолимият му щит? Кой би победил? В типичния си стил Мао представя тази диалектика не като академично упражнение, а революционно, където не когнитивното и езикът имат значение, а политическата практика и социалната промяна.

“Политиката е война без кръв,  докато войната е политика с кръв.”

“Не давай на дете риба, научи го да лови риба.”

“Историята е симптом на нашето заболяване.”

“Всичко под небето е пълен хаос; ситуацията е отлична.”

“Когато посочиш с пръст, за да покажеш луната, вместо да гледат луната, глупаците ще гледат пръста ти.”

“Ако искаш да узнаеш вкуса на крушата, трябва да промениш крушата като я изядеш сам. Ако искаш да узнаеш теорията и методите на революцията, трябва да участваш в революцията. Всяко истинско познание произлиза от директния опит.”

“Мислим прекалено на дребно, като жабата на дъното на кладенеца. Тя смята, че небето е точно толкова голямо, колкото е голям отворът на кладенеца. Ако се изкачи ще има напълно различна гледка.”

“Всички реакционери са книжни тигри.”

 

16


Няма как да не хвърлим едно око и на някои от най-съвременните, дори настоящи тенденции в китайската философска мисъл. Отново обаче се прави уговорката, че няма как да се обхване наистина пълното разнообразие от тенденции, или да се разгледат в дълбочина. За това си избрах Ту Уейминг, Джианг Чинг, Канг Шиаогуанг, Фан Руипинг.

Съвременен прочит на конфуцианството дава Ту Уейминг. Според него на конфуцианството трябва да се гледа като на всепрегръщащ хуманизъм, сливащ светското със свещеното, както и че либералното демократично общество може единствено да разгърне пълния потенциал на „примерния човек”. Той твърди, че конфуцианството, адаптирано към съвременните реалности, компенсира недостатъците на западната философия – в частност идеята за общността и политиките, прокарващи реда и справедливостта. В този дух се асоциират и етика и политика в общество, където на всеки човек му е не само разрешено, но е и окуражаван да търси морална самокултивизация. Стремежът му е към конфуцианско общество на разностранни интереси и желания, без тирания на мнозинството. В същото време констатира, че западната просветена рационалност се нуждае от три корекции: преминаване от антропоцентризъм към анттропокосмизъм; допълване инструментариума на рационалния емпиризъм със съчувствие и емпатия за по-цялостна феноменология на опита; универсализация на ценностите свобода, рационалност, закони, човешки права и достойнството на индивида. Звучи прекалено хубаво, за да е истина, или може би не …

“Човешки права без отговорност, без чувство за почтеност, чувство за състрадание, не са достатъчни, за да процъфтява обществото … Трябва да разширим обхвата на комуникация от правния език до езика на сърцето.”

Джианг Чинг е опонент на съвременните му нео-конфуцианци. Според него сме свидетели на прекомерна девиация от оригиналния замисъл и сме твърде повлияни от западната либерална демокрация. Чинг копнее за връщане към автентичното конфуцианство „конституционно конфуцианство” и „политическо конфуцианство”. Водещ принцип на политическия процес трябва да бъде „човечният авторитет”. Една от по-радикалните му идеи е заместването на марксизма в училищата и университетите с конфуцианство.

 

17


Канг Шиаогуанг смята, че в пост-Мао ерата марксизмът трябва да се замени с идеите на Конфуций и Менций или китайската комунистическа партия да се конфуцианизира. Отново има предложения в училищата да се добавят и класическите текстове Четирите книги и Петте класики, дори връщане на изпитната система при бюрократично увеличаване тематиката на конфуцианските учения. Според него добавянето на часове по конфуцианство в образователната система би гарантирало култура на ценности, вяра и душевност. Конфуцианските ценности трябва да станат държавни.

Последно, ще разгледаме идеите на Фан Руипинг. Той се допитва и дава нова артикулация на самата нео-конфуцианска традиция за справяне със съвременния морал и предизвикателствата пред публичната политика. Философът се противопоставя както на западната либерална демокрация, така и на нео-конфуцианството на Ту Уейминг. За разлика от западната социална философия, основана на абстрактни и общи принципи, за него конфуцианството е специфичен набор от правила, идентифициращи конкретни практики за водене на добродетелен живот в рамките на хармонично конфуцианско семейство. Любовта, добродетелността от своя страна се прехвърлят от семейство към обществото като цяло. Тоест той стипулира не да се говори за човешки права, а да се възприемат хората като част от собственото семейство. И най-вече да се приема присърце „справедливостта като хармония”.

И след всичко казано какво пожелавам да вземете със себе си през 2016 година? Две дълбоко съкровени мантри, които променят цялото ни светоусещане. На първо място, както стана вече ясно от даоисткия философ Джуан Дзъ, решенията се вземат чрез симбиозата на сърце и разум. Съвременни невро изследвания следват именно тази загатната линия – подсъзнателното ни възприятие на емоции и феномени са източникът на решенията, които вземаме и се самоубеждаваме, че са резултат от логика и рационалност. Проф. Мариан Л’Франс емпирично доказва, че 4 – милисекундна усмивка, повишава тонуса и позитивизма ни. Ако тялото води, то умът ще следва усмихването, когато не ни се усмихва, което променя  как се чувстваме и изхода от ситуацията, защото „Ние сме това, което извършваме с повтаряемост”. От тук следва и втората мантра – фокусиране върху баналното, ежедневното, защото значимите неща започват с малки действия. Както постулират Конфуций и Мън Дзъ, именно тези привидно незначителни избори и действия променят начина, по който ние се чувстваме и самоусещаме, а не е ли това най-ценното … Каквато и емоция да изпитваме – радост или болка, изненада или ярост, посредством случващото се, ние разбираме себе си, изграждаме себе си. За това … подръжте вратата за притичващата госпожица на 12 сантиметрови токчета, усмихнете се на нещастния касиер, изплащащ едва издръжката за двете си деца след развода, помогнете на възрастния човек да си сложи пенсионерската карта, където трябва, за да влезе в метрото … Ефекта на вълничките … едно добро води до друго и така …

18
781 общо 1 за днес