ОСОБЕН ПОГЛЕД - 2016, Брой 3

Игра на жанрове, или за критичния прочит на телевизионното забавление

[Рецензия на книга: Попова, Жана. Жанрове и форми на забавлението в телевизията.  Монография. Хасково, Полиграф Юг, 2016. 270 с.]

 

Ще призная, че рецензирането на монографията Жанрове и форми на забавлението в телевизията“ на Жана Попова за мен бе предизвикателство още преди прочита. Защото телевизията медията, застанала на гребена на вълната на популярната и масовата култура през последния половин век определя до голяма степен метафоричното назоваване на нашата култура като  цивилизация на зрелището“ (Марио Варгас Льоса) и общество на спектакъла“ (Жил Липовецки), в което на невежа и безлична публика“ от консуматори“ (Тедоро Адорно), застанала пред телевиизонните екрани като в супермаркет за изображения“ (Алвин Тофлър), се натрапва отгоре масов продукт като дъвка“ за окото и ухото (Дуайт Макдоналд)…

Жана Попова приема много предизвикателства с тази книга да изяви гласа си в един множащ се хор от критични авторитети като цитираните по-горе; да съчетае прочити на локални телевизионни практики с предходни техни прочити в българската академична и критична литература; да прави това не през спокойната дистанция във времето, а на случващи се в близкото минало и в момента продължаващи процеси. Прави го като познавач: практик, критик (колумнист[1], водещ рубриката за телевизионна критика на в. „Култура”), академичен изследовател и преподавател (д-р Жана Попова преподава във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, води дисциплината „Художествени жанрове в телевизията”, учебно студио по телевизия и радио). Предизвикателствата на тази книга явно са оценени още с идеята за нея – авторът е намерил подкрепа за издаването в проект „Развитие на капацитета на специализанти, постдокторанти и млади учени за преподаване на академични курсове по и на чужд език със съвременни методи и информационни и компютърни технологии” по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд на ЕС, с бенефициент Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Обект на монографията са жанровете и формите на забавлението в телевизионното съдържание след 1990 г. през растера на предавания, определяни в българската телевизионна практика и теория като забавни“ и развлекателни“. Попова откроява две противоположни тенденции: в началото на непрекъснато търсене на специфични телевизионни жанрове и форми, а след 90-те години обратното, бягство от жанрови определения и вместо това заместване на различни предавания с понятието формат“. Жанровете се променят, но тенденцията е постоянна: забавлението доминира във всички жанрове и форми на телевизионното съдържание, информацията и новините се превръщат в спектакъл от новинарски представления“ (Даниел Даян и Елиу Кац), рушат се границите между факт и фикция (Ричард Килбърн, Анет Хил), информирането и забавлението се смесват в хибридното инфотейнмънт“ (Нийл Постман).

Монографията притежава ясна и логична структура. Авторът подрежда наблюденията си върху жанровете и формите на забавлението в телевизията в две големи части. Първата е посветена на различни теоретични въпроси, свързани с въпроса за употребите на жанр“ в телевизията. Структурирана е в пет глави: Жанр  и медии“, Жанр на дискурсите в телевизията“, Определяне на жанровете и формите в телевизията“, Отказът от жанр и преминаването към формат“, Пропуснатият жанр в телевизията“. Жана Попова пита: възможно ли е да говорим за жанр на телевизионните предавания? Като настоява, че може да се говори за жанр на журналистиката или жанрове на забавлението в телевизията, но не и за телевизионни жанрове, Попова използва понятието жанр на дискурса“ (Доминик Менгьоно), при което жанрът се разбира като негласен договор между медии и аудитория. Непрекъснатото договаряне между двете страни, според Попова, води до промени в доверието на зрителите и в отправянето на нови предложения от медиите.

Втората част анализира жанровете и формите на забавлението в телевизията като извежда три кръга на забавление забавлението да измисляш, при което акцентът е върху автора на произведението (обособено в две глави за телевизонния театър и за телевизонния сериал и сериен филм); забавлението да продаваш медийно съдържание ролята на продуцентите и забавлението да участваш като публика с акцент върху аудиторията (в две глави за игрите и риалити форматите); забавлението да си медия (обособено в три глави за комедийните предавания, видеоклипа и музикалните предавания, и за телевизионната мистификация).

       Жана Попова не претендира за пълна картина на процесите в света на телевизионното забавление. Още в увода коректно са посочени както включените обекти, така и отграниченията (изключени са спортните събития, въпреки че имат природата на телевизионно развлечение от типа на сериалните“). Изследването цели да открои основните промени в жанровете и формите на комуникация, свързани с развлекателната функция на телевизията в съвременна България, като се фокусира върху промените в представите за ролята и функцията на развлекателните предавания в телевизията, свързани с промените в телевизионните системи, в телевизионния пазар или в развитието на технологиите за запис, излъчване и разпространение. Авторът прилага различни изследователски подходи: наблюдение на първични (телевизионни предавания) и вторични (телевизионни програми, нормативни и административни актове, медийна критика) източници, които очертават етнографията на променящата се българска телевизия след 1990 г.; интерпретиране на критични и аналитични текстове от медиазнанието; паралели с други медии и канали (радио, сайтове за видеообмен и видеоплатформи в интернет). Колкото широка, толкова и задълбочена картина на многопластовата структура на телевизионното забавление такава е търсената стратегия, продиктувана от разбирането, че жанровете и формите на комуникация в телевизията могат да бъдат изследвани като еволюиращи конструкции“. Изследва се континуитетно динамиката на техника и технологии, ситуация на медийния пазар, нормативност и представи за целите и средствата на телевизията, структура и функции на предаванията, телевизионна програма.

В резултат читателите получават едно съчетание от панорамна емпирична картина и срезове чрез интерпретативни прочити на телевизията като забавление и забавлението като телевизия. Разполагат с факти и коментари за структурните особености и промените във функцията на жанрове и форми в телевизията като телевизионен театър, сериал и сериен филм, телевизионна игра, риалити игра, комедийни предавания, музикален видеоклип, музикални канали, форми на мистификацията в телевизията. Научават се да сравняват и оразличават: световни тенденции и локални реализации, разбирания на правещите телевизионно забавление и на експертите, картина на жанровете на забавлението преди двайсет и пет години и на новите съвременни форми на телевизионно съдържание… Едни жанрове са изчезнали, други са се появили отвън“, трети са се видоизменили и хибридизирали. Самата динамика е залог за нещо интересно, което се случва и което предстои. Вярвам, че читателите на тази книга ще научат много и различни неща, ще преодолеят някои устойчиви граници в разбирането си за телевизията и забавлението. Например че през този период се разрушават още един вид граници границите на националните“ телевизионни системи. Или за закономерното овластяване на продуцентите. Някои от идеите, на които настоява авторът, звучат полемично. Като риторичният въпрос дали през изминалите двайсет и пет години телевизиите у нас отговориха на заявеното чрез Закона за радиото и телевизията и в публични дискусии и научни изследвания очакване за разнообразие на жанровете. Или питането дали възможностите на аудиторията да участва в правенето на телевизионното забавление, в игрите или риалити програмите, не са повече утвърждаване властта“ на медията, отколкото на публиката. И защо една от най-интересните и субективни художествено-документални форми фичъра се оказва само инцидентно съществуваща в българските телевизии.

Още нещо за плюсовете на начина, по който Жана Попова прави своя научен и критичен прочит на забавлението в телевизията. Тя е щедра и добросъвестна към фактите, но и към коментарите и интерпретаторите. Без да претендирам за изчерпателност, ще посоча, че библиографските източници на изследването са над двеста, че включват многократно коректно и информирано позоваване на българските изследователи на телевизията, на повечето български медийни теоретици и практици, на авторитетни български философи, социолози, културолози, изкуствоведи, антрополози… Богатата литературна осведоменост проличава и в цитираните публикации на световни авторитети, някои от които все още непреведени на български език. Освен че е опитен четец на явленията и научните им интерпретации, Жана Попова е страстен и полемичен автор, който не се задоволява с фактите на повърхността, а търси техните скрити смисли като проблематизира представянето критически и етически.

В началото започнах с предизвикателствата, които отправя тази книга още като заявена тема. Но предизвикателствата са още по-голямо достойнство, когато са предизвикани от самото четене, от срещата в текста на идеи и концепции, тези и аргументи, които не оставят читателя безучастен. Тази книга притежава и това качество да е умовъзбудителна и пораждаща отношение. Нещо повече: и след затварянето на последната страница, тя за мен си остава предизвикателство, защото продължава да предизвиква моята информираност, практическа и теоретична компетентност и не на последно място моето въображение и способността ми да развивам и променям знанието си за и отношението си към медийните (телевизионните) факти. Опитвам се да сложа точка на своя коментар, но изглежда запетайката е по-подходящият пунктуационен знак. Едно от достойнствата на монографията е, че тя не може същински да бъде затворена. Защото съдържа толкова богата информация и отпратки, че не подлежи на един дъх“ прочитане, а предполага връщане и препрочитане. И защото притежава онази труднопостижима диалогичност, която я оставя отворена за нови факти и прочити.

На всички, които ще разтворят тази книга тепърва – пожелания за неспокойно четене. Няма грешка – не спокойно, а неспокойно. Защото как да си спокоен, когато забавлението измества журналистиката от новините и коментарните предавания, (доколкото ги има в повечето телевизии). Телевизионно шоу и новини са си „объркали” чехлите така, че зрителят става все по-объркан от тази функционална травестия: забавни програми вече се заявяват като корифеи на коментарната и разследваща журналистика, а новините стават забавление като излъчват автореклами на развлекателните продукциите на телевизиите си. Политиката става ресурс за забавление, за да се привличат зрители и обратното – забавлението става ресурс за политически имидж. Не сте ли объркани кой кой е – Бойко и ФейсБойко, Слави шоумена и Слави бъдещият политик… Как да си спокоен и щастлив, когато и малкото медийни острови на художественото в телевизията стават все по-безлюдни и единични Робинзоновци ги населяват (кой, например днес в България, прави телевизионен театър?). Или когато художествените филми започват да се натоварват с неприсъщи на изкуството функции, като смесват забавление с политика? Сещам се за амплитудите в „дозирането” на етническите, социални, сексуални и други малцинства в телевизионните сериали, например – в турските сериали липсват напълно, в американските идват множко и на либералноориентираната част от аудиторията с прекаляването на квотно представителство и политическа коректност. Няма нужда да отиваме далеч – върнете се малко назад в историята на родното телевизионно забавление, за да видите симптоматичните траектории в метаморфозите на „развлекателния патриотизъм”: забавление – патриотизъм – политика. В началото бе забавлението („Ку-ку”). После то стана патриотизъм („Каналето” и „Хъшове”), но го омеси с балканско забавление, „чалгизира” политическото (спомням си как уличните протести през зимата на 1997/1998 бяха озвучавани от Слави, Камен, Зуека и компания, както с „Къде си вярна ти любов народна” на Чинтулов, така и със „Седем-осем и ще си паднала…”, т.е. с „Тайсън кючек”). След това патриотарският проект бе трансформиран в музикална и телевизионна индустрия, капиталът на чиято принадена стойност днес мнозина консумират като политически дивиденти (превъплъщенията на Петър Корумбашев, Нидал Алгафари, Любен Дилов-син, Николай Бареков, Слави Трифонов).

За това и за много други неща пише (неспокойно) Жана Попова. Крайно време е да сложа точка на тази проточила се рецензия. Защото по-добре е да се четат книгите, а не техните коментари. И защото бързам да се върна, да препрочета онези места в книгата, които май дописах в тази рецензия. Но какво по-хубаво за един автор и за една книга от споделеното четене, а защо не и споделеното пренаписване?


igra na zhanrove
 

[1] Колумнист – водещ на редовна коментарна рубрика (колонка) в периодично издание – вестник, списание или интернет медия.

738 общо 1 за днес