ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА - 2016, Брой 3

Земя на божи длани. Опитомяване на страстите (откъс от романа, глава l – lV)

Духът ми съблазнява твойто тяло,

А твоят дух подкупва мойта плът.

Шекспир

 

І. Прищевките на Фортуна

 

1.

 

Широкопола шапка от златна слама сенчеше челото на Меглена от прежурящото слънце.   С такива капели навремето жетварите косяха необозримите нивя на Белгуновския чифлик. Баща й, хаджи Божан, ги заръчваше на влашките пастири от устието на голямата река, затова ги наричаха мокански[2]. Защо я бе понесла при заминаването си за Гърция, сама не знаеше. Навярно като кадем от баба й Деспина, в чиито ръце бе израснала. Старицата не я сваляше от побелелите си власи. Увенчана със зелена кордела, чиито краища степните ветрове развяваха, ратаите отдалече разпознаваха старата чорбаджийка, донесла в зестра шестте хиляди декара на чифлика.

Приседнала връз намотаните въжа на самия корабен нос, Меглена се взираше в абаносовото изваяние на Фортуна – богинята на съдбините и променливото щастие. Кръстницата на това „корито” го превеждаше невредимо по дългия син път от Александрия през Пирея и Цариград до брега на Кюстенджа. Построен в корабостроителницата „Евклидес и син” по чудатия проект на сина, едничък наследник, корабът не приличаше на ни един свой събрат. Огромният му трюм, същи търбух на праисторическо чудовище, побираше стока и добитък като никой друг. Затова пък палубите и каютите му можеха да съперничат и на най-модерните английски параходи. Срещаха се най-невероятни спътници и се носеше разнородна реч. Невъобразима гмеж, наподобяваща великото преселение на народите.

            „Защо ли, след като са се хранили само с амброзия[3] и са пили едничко нектар, на античните богове са им били присъщи всички недъзи на простосмъртните? – питаше се Меглена. – Тая начасничава[4]  богиня на превратното щастие е непредсказуема в своите прищевки. Веднаж те засипва  с щастие от рога на изобилието, друг път превръща безветрието в  буря. Хрумне ли ù, свръща кормилото към злощастия, оплита нишките на човешкия живот, залага опасни капани по пристанища и кръстопътища и оставя хората на произвол, наричайки го орисия.”

            Нечия ръка докосна рамото ù, тя се извърна – беше пътующата артистка, която се примоли  да качат в Цариград заедно със събратята ù аркашки и рулотата[5] им.

            – Искам за ви благодаря за вашето застъпничество, госпожице Белгунова. Качиха ни на парахода без да ни вземат пари за билет.

            – Не беше трудно – сви рамене Меглена. – Годеникът ми е собственик на  това „корито”. Но откъде знаете името ми?

            – Мигар не ме познахте? Аз съм Фотина – щерката на пощальона. Толкова писма съм ви носила на чифлика.

            – На бай Еньо? Че как да те позная – източила си се като тополка. Спомням си едно босоного момиченце, яхнало инатливо муле, дето се сили да го хвърли в нашето блато с тежката чанта и пощенския рог барабар. Боже, каква хубавица си станала!

            Фотина пламна и отмести от рамото си дебелата плитка с цвят на лен.

            – А пък аз съм ви запомнила с вечно ожулени колене да яхате онова златогриво конче без седло.

            Привечерният бриз извайваше снагата на Фотина под коприненото костюмче с матроска яка.

            Но що щеше в Цариград, Фотина?

            – О, това е краят на дълга история, госпожице. Подир заминаването ви за Гърция, аз избягах от къщи. По време на абитуриентския ни бал в Мангалия гостуваше трупата на господин Тригорски. Играеха „Призраци” на Ибсен. Отидох зад кулисите да го поздравя за ролята на пастора. А той ми предложи да постъпя в пътуващия му театър „Фортуна”.

            – Какво име само – възкликна Меглена. – Досущ като по Шекспирово време. И какво, ти избяга от дома. Ами вашите?

            Лицето ù издаваше повече възхита, отколкото почуда.

            – Тате ме проклел в черковния двор. „Да не е посмяла да пристъпи прага на къщата ми.  Аз карагьозчийка дома си не ща. Да върви в пръждомата.”

            Очите на Фотина се насълзиха. Меглена търсеше думи за утеха.

            – Актриса, значи? … Мечтала ли си за такова поприще?

            – От малка още – отри сълзите Фотина. – Отначало исках да стана пощальонка, да разнасям добри вести на хората. Ама все ми идеше да разлепя пликовете и надзърна в писмата.  Никога не го сторих и само се мъчех да отгатна кой ли се крие зад почерците. Сетне се опитвах да ги изиграя пред виенските огледала в салона на вашата мелница.

            – Разкажи, разкажи за пътующия тетър, Фотина.

            – Отначало всичко вървеше по мед и масло. Обикаляхме градчета и паланки. По пътя се разболя артистката, дето играеше Регина, и аз я заместих набързо. Тъкмо ми потръгна с ролята в „Призраци”, не щеш ли, приходите взеха да намаляват. Спастреното набързо се стопи. И в Одрин господин Тригорски разпусна трупата. Даде всеикму по някой грош за из път, настани ги в един конски вагон и всеки пое накъдето го отвее вятърът. Останахме само трима. Плакахме на перона. Гладни и жадни, едва се добрахме с раздрънканата рулота до Цариград.

            – Може ли човек да знае какво му е орисано над люлката? – въздъхна съчувствено Меглена и се вторачи в морето. – Виж, виж, три делфина ни сподирят. На късмет ще да е.

            -Дано – прекръсти се младата артистка. – Три – колкото са лицата в новата ни пиеса. „Любов” на Жералди.

            Меглена свали сламената си капела и помаха на отдалечаващите се делфини.

            – Значи мечтата ти се е сбъднала, мила.

            От изнизващия се в далнината бряг огненото око на Анхиалския фар като да намигваше на парахода.

            – Надявам се и вашата, госпожице Белгунова. Завършихте ли археология?

            – Изучих я, пустата му археология, и сега ще копая като къртица при римската стражница – размаха като ветрило капелата пред разжареното си лице. – Но кой ли дявол ме подстори да понеса две дини под една мишница. Дощя ми се да провирам камили през иглени уши.

            – Камили ли? – недоумя Фотина. – Какви камили?

            – Поздравявам ви  – заръкопляска като в театър Фотина. – Ще ми дадете ли автограф? Любовен ли е романът?

– Не. За един злощастен поет, заточен от император Август по нашите места.

Фотина ни в клин, ни в ръкав се разсмя:

– Като рекохте камили се сетих, че на нашата дръглива крантичка ù правят компания тъкмо шест  камили в трюма.

Внезапен порив накара Меглена да свали от шията си огърлието от сребърни римски монети с лика на „божествения” Август и го надена на врата на Фотина.

-Този наниз ще ти носи късмет на сцената.

– Я, че те са пронизани през очите му! – слиса се Фотина.    

Меглена го бе „ослепила” като мъст за гибелта на любимия поет Овидий.

– Който не вижда, не може да завижда. – промълви неопределено Меглена. – А с времето талантът започва да привлича като гръмоотвод мълниите на малодарните.

Артистката извади от чантата си огледалце и се полюбува на своето отражение. Понечи да целуне  ръката на Меглена, но тя я отдръпна свенливо. Морето притъмняваше и само пенливата бразда – съща опашка – светлееше подир „Фортуна”.

– Причернее ли ми пред очите – продължи унесена чифликчийската щерка – завръщам се мислено в детството.

– Все по-често ми се случва напоследък – отвърна като ехо Фотина. – Причуват ми се звуците на вашето пиано от гостната, заслушвам се в ноктюрното, но проклетото муле ме издава с цвиленето си. И гласът на баба Деспина ме застига през отворения прозорец: „Като яхаш край блатото, да хвърлиш три камъчета с лява ръка, а с  дясната да се прекръстиш, за да напъдиш дяволите.” Как е милата старица?

– Жива и здрава. Наскоро ще прибере осемдесет години. – Меглена изведнъж плесна с ръце. – Хрумна ми нещо.  Защо да не ù устроим един празник? Да щете за рождения ù ден да изнесете представление в салона на нашата мелница.

– На драго сърце – откликна младата актриса. – Не вярвам господин Тригорски да откаже.

– Може да отседнете на чифлика. Да репетирате колкото щете. Сетне запрягаме моя кабриолет,  обикаляме околните села и чифлици и разнасяме билети. Ще посъберем бели пари за черни дни. – С татковите връзки ще наемем по-евтино салони в Кюстенджа и Тулча.

Унесени в театрални кроежи, старите познайнички не дочуваха гълчавата от долната палуба. Пътниците възкликваха пред насечените светлици, с които Емонският фар приветстваше „Фортуна”.

– Да щете само, госпожице Белгунова, да придумате баща си да ме придобри с тате – подзе плахо прокълнатата щерка.  – Да ми прости и снеме клетвата. Тежи ми като воденичен камък.

– При едно условие – размаха заканително показалец Меглена. – Ако престанеш да ме величаеш като „госпожица”.  Срамота е. Почти сме връстнички, а  пък наскоро ще ставам „госпожа”. Отсега за теб съм просто Мега.

– Благодаря, мила Мега – издаде плахата си надежда тя. – Тате много тачи хаджи Божан, ще го послуша. Че тогаз и аз да помисля за омъжване.

– А  пък ние с Никос ще ти кумуваме, ако щеш.

– А кой е Никос?

– Моят годеник Евклидес – собственик на това „корито”. Можех ли да зная, че ми е орисано грък да водя.

– Е, аз ще сляза в трюма да зарадвам моите аркашки с поканата.

Главата на Фотина потъна по стръмната стълба. А Меглена помисли: „Какви ще са тия камили в трюма?… Каквито и да са … За новата си книга ще трябва да провра цял керван през иглени уши, а те ще стават все по-тесни.

 

 2.

 

За кой ли път Евклидес се спускаше в трюма, за да се увери в непогрешимостта на своите изчисления при проектирането на „Фортуна”. Товарът не се беше разместил, вместилището на кораба наподобяваше търбухът на оня кит, погълнал вехтозаветния пророк Йона. Какво ли само не бе побрала огромната му утроба.

През големи бъчви с хиоско и тасоско вино се кипреха бъчанки с маслини и делви със зехтин. Сред  денкове с брокатени платове и сърмени яшмаци[6]  се гушеха чували с арабско кафе и цейлонски чай. Връз каси със сушени стафиди,  фурми и смокини се перчеха щайги с портокали, мандарини и лимони, придавайки пъстротата  на колониалния натюрморт. Една английска вършачка, възгордяна от достолетното име „Рустон проктер”, снизхождаше над сноповръзвачки и редосеялки с немско потекло.

Сред цялата неразбория бе застопорена  рулотата на пътующите аркашки. Дръгливата кранта изпущаше навремени фъшкиени залпове, чиято смрад се примесваше с тръпчивия мирис на смирненски тамян и газ от тенекиите. Шест камили придаваха пустинна екзотика на трюмния пейзаж, озеленен от няколко палми в пясъчни съндъци. От кафези токуваха токачки, пауни пèреха опашки като ветрила и цвъкаха многоточия от курешки.

Директорът на пътующия театър „Фортуна”, възседнал капрата на рулотата, отпиваше коняк от посребрено павурче. Тригорски – артистичен псевдоним от „непрестижната” фамилия Трифонов, младееше спрямо прибраните от живота години, защото широкопола черна капела прикриваше оплешивяващото му теме. Той бе от ония влюбени в самите себе си, които се радват на абсолютна взаимност. Гледаше с превъзходство околните през полузатворените клепачи.

– Дали вярва дотолкоз в своя Аллах, колкото метани му струва? – продудна с дълбокия си бас, сочейки с глава турчина, коленичил връз копринено персийско килимче.

– Помниш какво казва странникът  Лука в „На дъното” – отвърна шепнешком младият Иларион. – Ако вярваш – има Бог, не вярваш ли – няма. Има го само това, в което вярваме.

Но красивия като халиф от ориенталска приказка турчин явно не се съмняваше в съществуването на своя. При всеки метан светлите му коси – съща царевична реса – закриваха зеленоокия му взор, но вдигнеше ли глава към потона на трюма, в погледа му гореше фанатична вяра.

– Блажени вярващите – заключи самодоволно в своята самодостатъчносто Тригорски и отново надигна павурчето.

– А моята вяра едва мъждука – като гаснещо кандило – въздъхна младият артист. – От малък мама всяка неделя ме водеше на църква. Но откак я загубих …

– Голяма артистка беше Царева – прекъсна го маститият бас, за да си спести хленченията му. Лека ù земя. Колко роли, какви образи! И отпътува към отвъдното както мечтаеше – на сцената, в костюма на Фру Алвинг. Избави се от „Призраци” – те.

Тригорски отля от павурчето за „Бог да прости” и го изцеди до дъно в гърлото си.

– И в живота, и на сцената ми беше майка – силеше се да преглътне бликналите сълзи Иларион. – Докато изговарях последните си реплики: „Мамо, дай ми слънцето”, съзрях в очите й надвисналата смърт. Тя промълви само: „Слънцето угасва, сине”, и … това беше краят, завесата се спусна завинаги…

            Откак се помина майка му – баща си не знаеше – Иларион заприлича на изгубено в тъмен лес дете. Трескав и неуверен в живота, той съществуваше само в измисления свят на своите образи. Единствената нишка, която го държеше за живота, беше любовта му към Фотина. Но нито смееше да ù се обясни, нито помисляше, че би могъл да разчитана на взаимност. Тригорски шумно афишираше горещите си чувства към момичето, което би могло да му бъде дъщеря.

Сеизите[7] навиха молитвеното середже[8] на турчина и се захванаха да почистват копитата на камилите. Господарят им се възправи в дългополия си брокатен елек.

-Простете любопитството на един артист – обади се подир колебание дали да се обърне към него с „ефенди” или с къде по-престижното „челеби” Тригорски.  – Разбрах, челеби, че сте закупили тия камили на хайван-пазар в Александрия. Мигар възнамерявате да орете с тях?

-На времето дядо ми е повелявал да ги запрягат при оран – отвърна незлобливо на задявката на мастития аркашка. – Тогава са наброявали около четирийсет. Тия хайванчета издържат на жажда и не се нуждаят от седло. Затуй керванджиите не поминуват без тях в пустинята.  Добруджанските простори са безводни. Как иначе са се изоравали трийсетина хиляди декара.

– Разправят, че  нямало по-злопаметни животни от тях – намеси се пооборавилият се Иларион.

– Но и по-добропаметни – поправи го красавецът „халиф”. – Затуй Аллах ги е сподобил с по две гърбици – едната да помни доброто, другата – стореното им зло.

– Позволете да се представя – свали широкополата капела с жест, достоен за Александро Моиси[9]  - Майтей Тригорски – драматичен артист.

– Драго ми е – поклони се с ръка на сърцето турчинът. – Аз съм Гюрсел Аджаип – земевладелец. Чифликът ми е на брега на Кованджийското блато.

– Какво означава името ви, преведено на наш език, челеби? – попита Иларион.

            – Гюрсел означава буйна вода, а фамилното Аджаип – особен, чудноват.

            Видял дъното на павурчето, Тригорски красноречиво го държеше с гърлото надолу.

            – Напълнете павурчето на господин Тригорски от нашата дюлева ракия – извърна се към  сеизите челебията.

            Този жест накара Тригорски да слезе от капрата, да свали капелата и с карагьозчийска свойщина да го потупа по рамото.

            – Накъде сте се запътили, господин Тригорски?

            – Накъдето компасите сочат север, Аджаип Челеби – отвърна патетично маститият артист. – На юг не отбират от истински театър. На север е друго. Спастрили сме колкото да наемем салон. Ако не ни провърви, ще излезем да играем на мегдана.

            – Моканите няма да позволят – попари го чифликчията. – Не обичат да се чува българска реч. Но бобайко[10]  може да ви помогне с връзките си. Най-добрият му приятел хаджи Божан Белгунов има при мелницата си голям салон и ще го даде безвъзмездно. Ще съберем публика от околните села. Тук хората са петимни за театър. Какво ще ни представите.

            – Трупата ни се разпадна, останахме само трима – обади се Иларион. – Играем френска пиеса  -  „Любов”.

            – На Пол Жералди ли? – слиса аркашките Гюрсел. – Какъв прекрасен сюжет – любовта. Особено ако е споделена. Знаете  ли, в „Робърт колеж” имахме драматичен кръжец. При дипломирането изиграхме „Укротяване на опърнчавата”. Аз бях Петручио, а най-добрият ми приятел – Катерина. Бяхме само момци. Много се забавлявахме.

            – Такъв левент, такава снага не е за комически персонажи – оживи се от дюлевата ракия Тригорски. – Ако постъпите в моята трупа, бих ви дал ролята на Иполит във „Федра”. Висок сюжет: мащехата залюбва завареника си.

            – О, аз охотно бих постъпил във „Фортуна”, господин Тригрски, ако не бяха грижите ми около чифлика. Да знаете как ми се ще да поскитам с рулота из прашните коловози. Или като полудивите коне да се надбягвам с вятъра, без юзда, без подкови, дорде ми надянат ласо и мирясам.

            Смутен от внезапния порив, Гюрсел се смълча. Крантата на аркашките процвили, камилите изпръхтяха в ответ. Затокуваха токачките от кафезите.

            -Бихте ли приели една поръчка, която щедро ще възнаградя – подзе Гюрсел. – Искам да сторя себап[11] на една жена. Може ли да разучите няколко любовни елегии на Овидий в мой превод и да ги изпълните в нашата градина?

            – На драго сърце – дори не се поколеба Тригорски, надушил щедростта на челебията.

            – Бил е заточен по нашите места и гробът му се е затрил нейде около Кюстенджа.

            – Господин Тригорски е ненадминат декламатор – възкликна ласкателно Иларион. Трябва да  го чуете как изпълнява „Лудият” на Петьофи или поемата „Алпуахара”.

            – Позволете да забележа, че древноримската поезия трябва да се скандира  – уточни красивият чифликчия.

            – Не съм някой аркашка от читалищно театро, а професионалист, Гюрсел челеби – забеляза снизходително Тригорски.

            Гюрсел Аджаип извади кесия от джоба на брокатения си елек и отброи три наполеона.

            – Това е само задатък, господин Тригорски.

            И тоз миг като вятър влетя Фотина. Аркашките научиха вестта за поканата на Белгуновия чифлик, а Гюрсел – че Меглена е на борда на кораба на своя годеник. Някакъв съкровен и отколешен спомен пробяга по челото му.

           

            3.

 

            Странни състояния на незримата межда между будуване и сънуване спохождаха напоследък Меглена. И я завладяваше смътно безпокойство, докато проумя, че това е дарба свише, а не лунатизъм на сомнамбула.  В прескоците на тая граница тя разпознаваше души от други, отминали времена. Не смееше да сподели с никого, мъчеше се да си обясни сама оная небивала лекота, с която написа първата си книга за Овидий Назон. Не я напускаше чувството, че е живяла в неговото време – всичко насъне ù  биваше познато, дори онова,което  наяве бе уверена, че не знае. Така на нощната ù масичка освен съчиненията на любимия поет, наръчниците по археология и нумизматика, настолна стана творбата на Артемидор Далдиански[12] „Съногадания”. Тази книга я просветли, че сънуването е едно, а съновидението – съвсем друго. И че те не са взаимозаменяеми.

            Сънят трае само докато човек спи и е породен от неосъзнат копнеж или силен страх.  И той не е вещателен. Докато съновидението продължава и подир събуждането и за  добро или зло се сбъдва, защото е облечено в символи и е вещателно. Така за Меглена съновиденията се превърнаха в продължение на будуващото подсъзнание, а съногаданията – като извора на Ипокрена[13] – във вдъхновение. А странното общуване с души от отколешни времена – в телепатичен разговор,  в който езикът не участва.

            Тя се беше унесла, но през паяжинната мрежица на ресниците съзираше някакъв човек да се шура около корабната котва, като  да диреше нещо изгубено. Под  пронитената тога ù се стори, че разпознава Овидий. Напрегна слух  и дочу: „Scripta manent, verba volant[14]

            – Добре съм те изучила, щом вече и бълнуваш на латински.

            Меглена отмахна дланите, извърна се и съгледа учителката си по литература и латински от гимназията в Тулча.

            – Госпожица Рашенова – надигна се поривисто тя и сламената ù капела увисна  на кожената сиджимка на врата. – Тъй се радвам да ви видя. Откъде и накъде? Виж ти каква среща!

            – Връщам се от Цариград, мила – прегърна я старата учителка. – Каква хубава си станала! Тъй сладко беше задрямала, че се питах какво ли ти се присънва.

            Меглена се наведе и целуна десницата й. Варвара Рашенова в смущението си взе да придърпва полата на морския си ленен костюм. На шията ù се поклащаше неизменното пенсне, което ù придаваше строгост, но добрият поглед възкресяваше дори мъртвия латински език.

            – Получих автографа на книгата ти с голямо закъснение – заоправдава се Рашенова. – Отдавна напуснах гимназията в Тулча. Сега живея в бащината си къща в Шабла. Книгата  ти е прекрасна. Запомнила си най-важния урок – големите писатели сътворяват светове, каквито самите искат да населяват.

            – Радвам се, че не съм  ви посрамила – пламна като гимназистка от похвалата Меглена.  – Дано успея и с втората част.

            – Ще успееш и още как. Не ще бъде лесно, но трябва да успееш. Помниш ли максимата: „капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство”?

            Меглена повтори като ехо:

            Gutta cavat lapidem nonvi, sed saepe cadendo.

            Варвара Рашенова настояваше учениците ù да я наричат даскалица. В тази дума имаше някакъв възрожденски полъх. Тя заслужаваше по-добра участ от тази на учителка в провинциална класическа гимназия.

            Невероятен ерудит и полиглот, тя би могла да блести сред професорите  в престижен университет. Но и в нейната съдба прозираше намесата на своенравната Фортуна. Подир пенсионирането си тя превърна огромната бащина къща в сиропиталище за непълновръстни.  И  с пословичното търпение на капката, която надвива камъка, преобразяваше простите селянчета в образовани и цивилизовани хора. Навсякъде, където бе учителствала – а нозете ù бяха пребродили добруджанските предели надлъж и шир – от хвърлените семена покълваше богата жътва. 

            – Но по какъв повод се озовахте в Цариград, госпожо Рашенова?

            – По покана на френското военно аташе – изненада тя с отговора си Меглена.  – Помниш ли  нашествието на румънците? Едва ли – малка си била. По онова време учителствувах в село Гявур Суютчук и по неволя станах посредник между представителите на великите сили и нашенци. Но това  е дълга история, която ще ти разкажа, ако ме навестиш в Шабла.

            – Щом се пооборавя от пътя, на драго сърце – забеляха приближаващия Евклидес бившата ù ученичка. – А сега да ви представя годеника си. Той говори нашия език, макар силно да го затрудняват  ж-тата и щ-тата и ч-тата.

            – ПоЦакай, не ме издавай веднага – сведе почтително глава Никос.  – С кого имам Цестта?

            – Рашенова – учителка на годеницата ви, господине.

            Евклидес беше потомък на корабостроители. Математиката бе неговата стихия. Поради сходството на фамилното му име с онова на античничния математик, състудентите му в Кеймбридж го прякоросваха Евклидес Втори. Никос не можеше да се похвали с красота, но излъчваше чар, който скъсяваше въздългия му нос и щръкналите уши, достойни за цар Мидас[15]. Впрочем той му съперничеше и по богатство, като единствен наследник на богато семейство. Евклидес обясняваше всички явления на този свят със законите на числата. Твърдеше, че музиката е озвучена  математика. Живописта тълкуваше с правилата на дескриптивната геометрия.  Литературата ставала класическа при подбор на подходящи думи, според числената равностойност на буквите, които ги съставят. Подкупена от небивалия му чар, Меглена отстрани множество обожатели и в една лунна нощ под Акропола прие годежния му пръстен.

            – Представяте ли си, госпожице Рашенова – намести сламената капела на главата си Меглена. – Това огромно „корито” е построено в бащината му корабостроителница „Евклидес и Син”,  по проект на самия син.

            – Само Це синът всеоще доизЦислява не е ли погрешил пропорциите на трюма – заоправдава се Евклидес. – На прав път съм бил, СТото товарът не се е разместил.

            Варвара Рашенова беше очарована от неговата занесеност. Идеше ù да попита: „А какво стана с Гюрсел Аджаип?” – бе посветена в отколешната връзка на двамата си ученици – но премълча. Меглена протегна ръка, сочейки годежния пръстен, пленил огромен изумруд.

            – Когато го надяна на безименния ми пръст – прихна тя, – ми заяви, че ме обичал малко повече от математиката. Приех я за доживотна съперница, защото бях убедена, че при никоя разкопка не ще изровя по-голямо съкровище.

            – А защо казвате, че всичко е математика, господин Евклидес?

            – ЗаСТото е едничката наука, която не допуска лицемерие, госпоЗо.

            – Кажи как ми обясни какво е период в математиката – придаде си вид на сепната гимназистка на урок по алгебра Меглена.

            – Група повтарящи се  Цисла в десетиЦна дроб – отвърна с каменното лице на строг професор Евклидес. – Като СТатливите дни пред нас, защото те обиЦам, „пи”, а това Цисло е неизЦислимо, мила.

            Варвара Рашенова се засмя. Видно бе, че одобрява избора на нявгашната си ученичка.

            – Меглена обеща да ми погостувате – каза тя. – Дано нашите места не ви се сторят голи и пусти.

            Сърпът на месечината бе изтънял като вощеница. „Фортуна” навлизаше в бухтата на Мангалия. Корабният кил пореше кротналите се води, къщите се възправяха от своите отражение и се подреждаха по крайбрежните улички. Призрачна светлина – като от ковачницата на бог Вулкан[16] – струеше от зарешетени кошове с горящи кютуци и издължаваше сянката на очернен като дявол налбантин[17], подковаващ жребец. Пред  зиналите пасти на магазините се щураха кокошки и кълвяха разсипаното зърно. Каруци, кабриолети и файтони бяха строени като войници пред атака. Продавач на салеп[18] хвалеше жежката си стока. Фенерджия сновеше от дирек на дирек със стълба през рамо и с тенекия газ  в ръка и палеше фенерите. Едно подир друго пламъчетата се нанизваха като в панаирна гирлянда. Дремещият денем градец се събуждаше за нощен живот с приставането на всеки кораб.

            – Преди да мина с теб под венчило, ще трябва да положиш още един изпит – промълви Меглена, омаяна от дъховете и гълчавата на пристана. – Кажеш ли, че моята земя е равна като тепсия, връщам ти годежния пръстен.

            Спътниците, които прищявката на Фортуна събра на борда на това „корито”, имаха чувството, че хвърлят котва в пристанището на своето детство. Как щеше да се разпореди със съдбините на всеки от тях начасничавата богиня, ще стане ясно със сетната страница на тая книга.

           

ІІ. Друмища под звездите

 

1.

 

Гюрсел отбягваше да срещне погледа на Меглена на пристана в Мангалия, макар двата лъскави файтона да бяха един до друг. Помайваше се около налбантина, който подковаваше черния му жребец. Сетне се скри зад синкавия дим на надениците, извърна гръб  в залисия със симидчията, понесъл на табла през шията дъхавите си хлебчета. Накрая повика аркашките и ги напои с горещ салеп. Щом файтонът на хаджи Божан отпраши с щерка му, нейния годеник, нявгашната им учителка Рашенова и Фотина, повелù на сеизите си да впрегнат подкования кон и да яхнат камилите, та да вземат преднина по пътя. Сеизите – по неволя превърнати в камилари – се настаниха между гърбиците на хайванчетата и всеки поведе на въже отподире си останалите. Аркашките се споглеждаха нетърпеливо кога най-сетне ще се качат на файтона. Гюрсел ги бе поканил да отседнат на Юмеровия чифлик. Но той все още се помайваше при дърводелеца, за да предплати направата за строшената главина на колелото на аркашеската рулота или избираше най-гласовитите хлопатари за чердата[19]. След като спечели достатъчно време, за да не застигне другия файтон, той се качи на капрата. Познали своя господар, конете литнаха като хали, защото никога не бяха гонени с камшик, а винаги биваха презобвани с ечемик. Те се гмурнаха в тъмнината на нощта, над която изтънелият сърп на месечината не смогваше да посвети.

            – Брей, че тъмница – обади се Тригорски. – Като че надничаш на дявола под опашката.

            – Шейтанско време му викаме ние – извърна се от капрата Гюрсел. – Ама подир малко ще се ококорят звездите и нощта ще побелее. Такива едри звезди не се виждат от никой меридиан, господин Тригорски. Те заличават междите, изровени от хората, и нощем на човек му се струва, че е възседнал Земята и литва сред съзвездията.

            – Навярно пописвате стихове, челеби, говорите като поет – възкликна Иларион.

            – И поет съм, човече, само че пиша стихове с бразди по земята.

            Нощта наистина взе да избелява. Звездна светлина открояваше силуети на брястове, застанали като стражници край пътя, високите храсталаци генгер[20], сред които като снопове вощеници стърчаха жълтите цветове на лопена. Заобаждаха се пъдпъдъци, слисани от омаята на бялата нощ.

            – Когато бях малък, копнеех да стана диригент – усмихна се на нявгашната си приумица Иларион. – И оркестърът ми да бъде само от щурчета. Нагазвах из треволяка и се ослушвах, за да подбера най-гласовите.

            – Намери ли се кой да ушие таквиз малки фракчета на твоите оркестранти? – взе го на подбив Тригорски и надигна павурчето с дюлевата ракия.

            – Не ми трябваше шивач, защото си имат кафяви дрешлета от крилцата, а под тях червеникави жилетчици, като от сукно. Бях си издялкал диригентска палка от леска, размахвах я и цялото поле екваше от симфонията на щурците.

            И като наистина да бе размахвал палка, нощта се огласи от небивала музика и се понесе на възбог. Пригласиха и пъдпъдъци. Отчухаха чухалчетата[21].

             - На нашенци им не трябват компаси, те се  ориентират по звездите и нивга не объркват пътя. И джамии, и църкви са ненужни. Добруджанци си говорят с Бога – бил той Аллах или Христос.

            Звънчетата на конските капистри[22] сепнаха задрямал заек, той прекоси пътя и, заслепен от фенерите, едва не попадна под колелетата на файтона.

            – Спрете, челеби Гюрсел, за Бога, спрете – провикна се Иларион. – Вижте, край кръстопътя стои дете.

            Гюрсел Аджаип опъна юздите и скочи от капрата. Детето не помръдна, само запримига с големи, жълти очи.

            – Това не е детенце, а бухал – рече като го приближи Гюрсел и му издума нещо невнятно. – Трябва да е столетник.

            Бухалът наостри пернатите си уши и го изслуша доверчиво, като да разбираше от човешка реч. Турчинът му помаха с ръка за сбогом и възседна отново капрата. Усетили отпуснатите юзди, черните жребци понесоха файтона в нощта. „Мъдрецът” от кръстопътя ги изпроводи с едно „уху-бух”.

            – Бухалът е мъдра птица – извърна се към аркашките Гюрсел. – Като малко момче опитомих една двойка. Живееха си сред клонаците на стар бряст. Бях ги обучил да казват по някоя и друга дума. Древните атиняни не току тъй са ги изобразили на своя герб.

            Иларион потръпна от нощния хлад.

            – Можем да вдигнем гюрука, господин Иларион – предложи челебията.

            – О, не – отказа артистът. Ще закрие звездите. Навярно сте мечтали като малък да опитомите цяло ято бухали.

            – Копнеех да изловя всички полудиви коне в степта – унесе се в спомена красивият челебия. – Исках да бъда хергелджия[23] на най-големия табун[24]. С препасан силяхлък[25] през кръста да се надгонвам с вятъра.

            – Е, останаха ли още такива коне или ги изловихте до един? – забеляза насмешливо Тригорски.

            – Не е по силите на никой смъртен да ги излови – отвърна незлобливо Гюрсел. – Но сбрах хергеле. Колко хармани овършаха…

            – А как ги ловите – ококори любопитно очи Иларион. – Разкажете!

            – Най-вече нощем и когато вилнее буря – охотно се разприказва Гюрсел. – Сбирам хайка от моите ратаи и подплашеното от мълниите и гърмовете стадо пада в нашата засада. Обграждаме го от вси страни и ги подгонваме към чифлика. Като ги затворим зад високите зидове на хармана, трябва да ги подковем, за да могат да вършеят. Тогаз идва ред на налбантите. Те мятат въжена примка, завързана на дълъг прът, и я нахлузват на шията на хайванчето. Което им попадне. Колкото повече се бъхти, толкова повече се  затяга клупът[26] и го души. Тогаз  минават зад омаломощеното животно и прекарват края на въжето зад задните му нозе, препъхват го през клупа и опримчените му нозе се повдигат. Налбантите събират четирите му крака и ги обръщат нагоре, обрязват спитените му копита и набиват с клинци подковите.

            Дочул похъркването на Тригорски, Гюрсел сниши глас.

            – С тия коне ли вършеете? – запита Иларион.

            – Вършали са дедите ни на времето – отвърна челебията. – Днес из разораните целини боботят вършачки – като ония, дето видяхте в трюма на кораба.

            Тригорски се прокашля от задната седалка, за да не признае задрямването си, и заключи снизходително:

            – Ех, луди-млади! Оркестри от щурци, табуни коне – всичко е вятър.

 

            2.

 

            Охранените коне на Белгуновия чифлик бяха взели голяма преднина пред файтона на Гюрсел Аджаип. Същи хали се носеха по изнизващия се като конец из игла друм. Изведнъж  отпреде се възправиха Овчите хълмове. На най-високия, като разпната, властваше ветрена мелница. Приличаше на шестокрил серафим, облян от звездната дрезгавина, слязъл от небесата, за да смели зърното на селяните от безводните предели. Макар да беше настрана от пътищата, мливарите я предпочитаха, пред новопостроената валцова мелница до сами чифликчийския дом на хаджи Божан. Ситното ù брашънце я бе прославило надлъж и нашир. Овчите хълмове не знаеха що е безветрие. Платнените криле на вятърницата подмамамваха ненавейници от всички посоки. Тя цялата  скърцаше, скриптеше, защото се въртеше около самата себе си. От покрива ù се сипеше мъх връз главите на изчакващите реда си мливари. Лакардиите на сладкодумния мелничар Секул огласяха със смях нощната тишина и сепваха конете.

            – От тук, та додето ти очи видят, е земята на хаджи Божан – посочи с камшика конярят Харалан. – Голям имот, свят да ти се завие.

            Любимецът на Меглена – Харалан – искаше да смае годеника на своята господарка.

            – Е, има и по-богати от нас – извърна се от капрата  Меглена. – Юмеровите земи са дваж повече от нашите.

            – Чутовни турци! – обади  се учителката Рашенова от задната седалка.

            -  И тъй няма да стигнем преди съмнало – изчурулика като птиче Фотина. – Щете ли да свърнем към вятърницата при дядо Секул?

            – Отлична идея ! – провикна се Меглена. – Дай ми поводите, Харалане.

            – Като неговият бостан друг няма, господин Евклидес – облиза изпръхналите си устни Рашенова. – Само там съм яла такива дини – дебелокори, тъмнозелени, а като ги срежеш – извътре жълти или оранжеви със ситни черни семчици.

            – СТе се радвам да опитам – възкликна не толкоз от жажда, колкото от глождещото го любопитство да разгледа чарковете на мелницата Никос.

            Поела поводите, Меглена отби по виещия се като смок коловоз към върха на хълма. Посрещна ги настървеният лай на песовете. На стълбата на вятърницата се появи побелялата от паспала[27] кълчищена коса на дядо Секул.

            – Тпр-р-р, бря! – запря запенените от стръмнината коне Меглена. – Няма кьорав мливар.

            – Неделя е – забеляза Харалан.

            Дядо Секул сгълча мелничарските песове и тръгна да ги посреща.

            – Мегленке, чедо, ти ли си?! Ха, добре си ми дошла!

            Чифликчийската щерка скочи от файтона и се наведе да му целуне ръката.

            – Холан, къзъм – дръпна десницата  си дядо Секул. Не съм калугерин, па и не съм толкоз стар, джанъм.

            Той помогна на Харалан да разпрегнат конете и овеси на шиите им торби ечемичена зоб.

            – Не гони коня с камшик, а с ечемик – продума поучително мелничарят.

            – Това е годеникът ми, дядо – представи му Меглена своя избраник.

            Евклидес бе извадил пътния си бележник и скицираше вече вятърницата. Усмихна се и намести очилата на носа си.

            – СТе ми поясните ли как се задвиЗва тая машинария?

            – На драго сърце – поведе го по стълбата на вятърницата дядо Секул. – Тая птица има шест крила – канати им викаме. Мелницата се върти около себе си наспроти ветровете и им изпитва силицата.

            Евклидес записваше жадно в бележника на мъждивата светлина на провесената от потона газеница. Скицира зъбчатото колело, което  задвижваше камъка, взря се в кутлицата, която сипеше зърното. Дядо Секул обясни дяволията, която ориентираше крилата по посока на ветровете – верига, закачена за основата на вятърницата, навиваща се около дървено витло отвън.

            – Това е то вятърницата – сви рамене мелничарят. – Турците ù викат йелдерман. А  братовчед ми държи нашлепната мелница на чорбаджи Юмер.

            Евклидес го изгледа недоумяващо.

            – Задвижва се с две водни колела – поясни старецът. – Оста е под дъното на шлепа, а вътре в него е голямото зъбчато колело.

            Кое разбрал, кое недоразбрал, Евклидес реши, че ще го помоли да го заведе някой ден до голямата река, за да проучи и скицира тая дяволия.

            – Спиш ли, пангалозино[28]? – сгълча внука си, излегнал се на одъра в собата.

            – Не спя, а чета – озъби се момчурлякът.

            – Вземи фенеря и слез в бостана да срежеш няколко дини. Гледай добре да са узрели, защото макар от един вреж[29], не са еднакви.

            Момчето се подчини на дядовата повеля. Бе му отдрал кожата. От малък останал  сирак, Секулчо израсна при баба и дядо. Баща му и майка му загинаха в молдовските лагери с мнозина отвлечени добруджанци.

            Конете пръхтяха доволно над торбите с ечемичена зоб.

            – Гледай да не ги презобиш, Харалане, че ще аздисат[30] посред нощ.

            Дядо Секул хвърли наръч суха вършина и лумнаха пламъци. Приседнала край огъня, Меглена слушаше със затворени клепачи упоителната песен на щурците. В скута ù придремваше Фотина. Евклидес приседна в тревата и обгърна раменете на годеницата си.

            – Дори любимото ми ноктюрно на Шопен не може да се сравнява с тая музика – прошепна тя. – Колко ли се е затъжило за мен горкото ми пиано.

            – Искам да свириш и да те слушам – целуна я по шията той.

            Преваляше полунощ.

 

            3.

 

            Щом превали полунощ, настава добата на звездопада. Отколешно поверие твърди, че на небето имало толкова звезди, колкото човеци по земята. Роди ли се детенце – звездицата му блясва като накит във висинето. Умре ли човек – звездата му угасва като кандило и се търкулва в неговия гроб.

            Това си припомняше от бабиното време Гюрсел, загледан в звездното небе. Спътниците му блажено спяха връз застлания на тревата губер подир обилната полунощна закуска. Дрямка не спохождаше само красавеца „халиф”, макар клепачите му да натежаваха от умората на дългия ден. Една звезда се откъсна от небосвода и угасна нейде зад Овчите хълмове.

             „Чия ли душица е отнел арахангелът-вадидушник? – запита се Гюрсел. – И  какъв ли звездопад се е изсипал връз прокълнатото село Биволари над угробените в безкръсни ями отвлечени добруджанци? Бог да въздаде на проклетите мокани за нашите  беди и злощастия.”

            Прокобница кукумявка изпищя от клоните на столоват бряст. Гюрсел запрати камък по нея. Жълтите ù очи премигнаха, чу се пърхане на размахани криле и пронизващ като кинжал нощта крясък.

            „Дали не е прокоба за нашата любов? – запулсира мисълта в слепоочията му.  – Сега сгодена, а подзиме ще мине под венчило. Загубена на тоя свят за мен. Не! Само нечия смърт може да ни раздели!”

            Той се ослуша. Тропот на копита се зачу от обиколния друм. Зададоха се сеизите с камилите.

            – Подлъга ни тая лъжи-керван звезда – заоправдаваха се един през друг те. – Взехме керванджийката за вечерница в тая глуха доба.

            Сеизите не без усилие отседнаха двугърбите хайванчета и се загледаха в небето.

            – Вярно ли е, Гюрсел челеби, че големите звезди са на чорбаджиите, а малките – на сиромасите.

            – Никой не може да разпознае своята звезда – поклати глава чифликчията. – Само дядо Секул от Белгуновата вятърница можел да познае коя звезда чия е. А по нея да предскаже на човек бъднините. – И  наум реши някоя вечер да го навести.

            Насядали около огъня, гостите на Белгуновата вятърница също бяха вперили взори в небосвода. С посохата[31] си дядо Секул сочеше ту Голямата и Малката  мечка, ту Ралото и Кумовата слама. Евклидес беше слушал лекции по астрономия в Кеймбридж, но професорът не бе успял да го завладее като този прост мелничар.

            – А този там Венера ли е? – Фотина хвана ръката на стареца и посочи с посохата една ярка звезда.

            – Измамна звезда е тая – прекръсти се дядо Секул. – Керванджийката. Конущисва[32]

се с лошите стихии и духове. Преправя се ту на зорница, ту на вечерница, за да кривнат друмниците по измамни вървища. И прекият път се оказва най-дългият. Ама добруджанци не може подмами. Нашенци, макар да крачат из прашните коловози, ама познават небесните друмове и се оправят по звездите.

            Огънят озаряваше лицата на смълчаните гости на мелничаря. Само малкият Секулчо люпеше черните динени семчици и запращаше люспите в жаравата.

            – Бива ли тъй да ме срамиш пред гостето – сгълча го дядо му. -  Посвени се! Барем люпи семето като хората да не пука като въшки в огъня.

            Момчето се намуси, събра в една тепсия динените кори и се захвана да ги дроби за гъските.

            – А ония, сгушени една о друга звездици, около оная, по-светлата, са Квачката, нали? – запита Рашенова.

            -Тя е, а около нея са пръснати пиленцата ù. Те гиздят небето цяло лято, през есента, че и зимъс. Чак напролет Квачката се скрива, защото ляга да мъти. И мъти до летни Тодоровден. Подир туй се появява отново, наобиколена от излюпените пиленца – старецът натъпка пръстената си луличка и защтрака с кремък по праханта.  – Та като е мътила толкоз дълго, излиза от полога да си отърси кокошинчиците от перушината. От нея хайвачетата могат да прихванат разни болежки, затуй не се оставят под открито небе, а се прибират да нощуват на сушина.

            Някаква особена тръпка пробягваше у всички слушащи. Трудно за назоваване с думи, но навярно нещо като чувството да си си у дома. Дори Евклидес бе обладан от него.

            – Как е с учението Секулчо? – наруши смълчаването Рашенова.

            – Отличник е, първенец – въздъхна тежко мелничарят. – Ама на! Наесен не ще да се върне в школото.

            – Как тъй! Защо, Секулчо? – привика го даскалицата.

            – Защото не ща моканин да ме учи – отвърна троснато момчето. – Даскал Пинтеску ни втълпява, че сме били румъни, ама като дошли българите преди векове ни били побългарили. Запрещава ни да говорим на български и ако ни издебне, заиграва желязната пръчка. Издума ли „цъне мъна”[33] – бягай, спасявай се. Бой, бой, докато ти отекат дланите.

            – Е, па говорете в школото по влашки, пък дома си хортувайте по нашенски -  потърси участие в погледа на даскалицата дядо Секул. – Поговори му, даскалице, белки му влееш малко акълец в кратуната!

            – Той ни запрещава и на улицата, и у дома да говорим на български – продължи нахъсен Секулчо. – Нанизал на пръчката топчетата от училищното сметало и удря по главата. Ама аз я изхвърлих на сметта. И една вечер дорде спеше, хвърлих камък и му строших прозореца.

            – Аз едно зная – не отстъпваше и дядото. – Само учението може да направи сляпото окато.

            – Аз ще си се самодоизуча – отсече момчето. – Нали със самоучителя понаучих английски.

            – Да щеш, бай Секуле, да ми проводиш тоз юнак в Шабла – предложи неочаквано Рашенова. – Хем ще се учи на български, хем отмяна ще ми бъде в сиропиталището.

            – Той сам да си решава, не му се бъркам вече – сви рамене мелничарят.

            Вятърницата изскриптя под напора на подунавеца[34]  и се завъртя около оста си. Презобените коне изпръхтяха в опразнените торби. Щурците не спираха да тъкат своята лятна симфония.

            – Хм! Нашлепна воденица! – обади се ни в клин ни в ръкав Евклидес. – СТе ме заведеш някой ден, кир Секул, при братовЦед си да видя това Цудо.

             -Ща, сине, ща.

            – Защо викат на тая диря в небето Млечен път? – запита Фотина.

            – Че ти не си ли чувала, къзъм, за Добри Куция? Кога Господ раздавал сътворената земя, в залисията си забравил добруджанци. Сбрали се хората от всички села, за да изберат най-праведния и го проводят в рая. Избрали Добри. Издоил си той  овцете, нарамил два чебъра[35] пресняк на кобилицата и поел към Божите селения. Ама нали накуцвал, преснякът се разплисквал и се превърнал на път. С каквото останало нагостил Бог и го запитал защо ги бил забравил. Хванал се Господ за главата, но отсъдил мъдро: „Бях оставил малко земица за мене си – колкото двете ми разтворени длани. Харизвам я на добруджанци. Ама нивгаж да ги не разделяте, инак кървава бразда ще зейне!” Отложил калпаче куц Добри, поклонил се Богу и се заспускал по Млечния път. Дето стъпнали нозете му, днес се красува Добрич.

            Нейде в далнината проблеснаха светкавици. Ветрец довея дъх на бучиниш. Ярилата на вятърницата го плениха и тя се завъртя със сриптене около себе си самата като въртоглава.

            – Не бойте се, няма да вали – въртеше наплюнченото си кутре мелничарят, за да разбере откъде духа вятърът. – И да ръсне малко дъждец, къде блатата ще е. Тия са сухи мълнии и плашат само хергелята.

            Отекнаха далечни откати на гръмотевици. Мълнии се начупваха в зиг-зази, но така и не заваля.

            Черните жребци на Гюрсел този път взеха преднина. Файтонът му достигна острогата[36], която баща му наричаше „друмопоказалец”, защото освен за окачване на кошници, дисаги и грънци, указваше раздвояващия се път към двата чифлика. Зад бостаните се ширеше блатото. Старата чорбаджийка Деспина Белгунова разправяше, че откак една озлочестена от черкези мома се удавила, в него се завъдили дяволи. И гълчеше въдичарите да не ловят риба: „Рогатите ли чакате да  ви дръпнат за канапите? Де се е чуло и видяло магия да кълве!” Ала рибарите нехаеха и се завръщаха с пълни кошници вретенари, скобари и мрени.

            Унесен в мисълта за годежа на Меглена, челебията за малко да отбие конете към Белгуновия чифлик, но се съпикяса овреме.

            – Добре ще се сприкажете с бобайко, господин Тригорски – извърна се той към задната седалка, заета изцяло от мастития артист, докато Иларион се гушеше сред куфарите на подвижната срещу него. – Ще му паднете на сърцето, щото обича театрото, хубавите жени и дюлевата ракия.

            – Салтанатлия като мене – разсмя се самодоволно Тригорски. – Наближаваме ли чифлика, челеби?

            – Видите ли рухналата стражница на баира? – посочи с камшика Гюрсел. – Там под нея е. Тя е от римско време. А от другата ù страна е Белгуновият чифлик на хаджи Божан.

            – Замалко да свърнете натам одеве – подкачи го Иларион.

            -Бобайко и хаджията са големи достове[37]. Ден не минава без да се видят. А в неделя бобайко го навестява с голям салтанат[38] – повелява да запрегнат файтона, та конете помнят пътя – оправдаваше се като гузен Гюрсел. – Инак отиват с лодки надвечер до беседката под стражницата  междата на двата чифлика. До среднощ играят табланет на светлината на фенерите. Големи  чешити са и двамата и само се надзевзечват. Веднаж – нямали пари в себе си – решили да се разплащат чрез бостаните си.

            – Как тъй чрез бостаните – недоумяваше Иларион.

            – Ако хаджията победи, бобайко да мупроводи най-голямата диня от свое вреже, ако ли бобайко надвие – хаджията да му се напрати с най-сладкия пъпеш от своя бостан. Като го надиграл хаджи Божан, на другата вечер още нашия ратай му отнесъл огромна диня. В тъмницата меглениният баща не забелязал, че е зелена тиква. Но решил да не му остане длъжен. И подир няколко дни го поканил да ловуват зайци. Наредил да заколят няколко патици и да напълнят с перушината им стара заешка кожа. Подмамил го на пусията[39], ни лук ял, ни лук мирисал. Бобайко го изпреварил и гръмнал. Че от фишека като се разлетяла оная ми ти перушина пачина, а тя кисната отнапреж в мед. Замязал на паток бобайко. А на вечерта изяли печените патици за помирение.

            Аркашките се разсмяха от сърце.

            – Де го, де го доброто старо време – въздъхна издълбоко Тригорски.

            – Дорде двамата чешити са живи, то не ще отмре – заключи челебията.

            Хоризонтът се цепна и розова светлика – като от презрял, разпукан пъпеш – озари блатните води. Жабоци-крекетуши подзеха квакащия си концерт. Запяха във висинето авлиги и чучулиги. Възхождащия ден угробваше споминалата се нощ.

            – Веднъж  играха табланет три дни и три нощи – въодушеви се Гюрсел, забравил измъчващата го ревност. – Облогът им бил файтон. Спечелил го хаджи Божан и поел към Добрич да го пазари. Накупил на конете си сребърна сбруя, нагиздил хамутите с червени пискюли, сплел опашките им с ширити, а на шиите овесил гердани от синци. Разположил се той на кадифената седалка – дето седите вие, господин Тригорски – и обиколил града няколко пъти. Сеизинът му размахвал камшика и пеел с все гърло: „Носù ме в мрака все по-далече …” посред бял ден. А отподире им ги следвал старият кабриолет с капелата на хаджи Божан. Клатили глави добричлии, цъкали с езици. Не могат да му се начудят.

            – И аз тъй съм обикалял. Филибето в костюма на Отело подир небивалия си триумф – свали широкополата капела Тригорски, поклони се с ръка на сърцето, сякаш в отговор на аплодираща тълпа от тротоарите.

            – Ами баща ви не получи ли реванш от хаджията? – напираше любопитно Иларион.

            – И то какъв! Подзиме бобайко спечели облог за една шейна. Едва дочакал да падне големият сняг и завият балтенските вълци, и право в града. Запрегнал старата шейна с една камила, а отзаде ù вързал още една. Купил новата, ама повелил да ù посребрят плазовете. И в нея запрегнал другата камила. Сеизинът му в едната си ръка държал поводите, а с другата друсал дайрето. Така обиколили няколко пъти града, а отзад в старата шейна се мъдрел фесът му. Слисал добричлии и дошъл дохаки на хаджи Божан. Оттогава двамата се надиграват за някаква гора, ама засега никой не надделява. Закучила се е работата. Хаджията само сменя чибуците да си намери кадема. А бобайко не се раздела с наргилето, щото му е кадем.

            Улисани в такива сладки раздумки, пред очите им се проснаха белосаните стени на Юмеровия чифлик.

 

           

ІІІ. Чифлиците край блатото

 

            1.

 

            Макар старата Белгунова да го пустосваше и наричаше „дяволско”, блатото се казваше Кованджийско[40] поради неизброимите тръвни[41], осеяли бреговете му. Пък и блато като блато ли беше! Никога не хващаше жабуняци, защото нейде на дъното му извираше бистра вода и кой знае къде отново се запиляваше в подземните недра. Затова и жабите-крекетуши, що се въдеха в него, не бяха крастави, а с гладка кожа като на малките жабета-дървесници, населяващи върбалаците. В кротналите се води оглеждаше величавата си снага порутената римска стражница със зеещи като кухи черепи сводести прозорци. Тя бе същинско видение от рухналата римска империя. Баирът под нея бе превзет от туфи маточина. А на междата на двата чифлика се красуваше беседката на облозите между двамата зевзеци. Под коренищата на изкорубените върби пладнуваха мустакати сомови и сребролюпести мрени. Залаганите кошлета се пълнеха с раци. С една реч, Кованджийското блато бе за тукашните предели, каквото е оазисът  за пустинята. Истински негови властелини бяха жеравите – от ранна пролет до късна есен. Щом долитаха от топлите земи, едва превалили хълма, пред взорите им се възземаше трикатната къща на Белгуновия чифлик, висока като кула на болярски палат.  Радостните им писукания огласяха осиротелите през зимата гнезда. Подир това облетяваха няколко пъти блатото и се любуваха на белосаните комини по керемидите на Юмеровия чифлик. Изписваха плавни „легати” и едва тогава кацаха. Дивите патици им отстъпваха властта над бладото. Само гмурците нехаеха за тяхното завръщане. Като омагьосани бяха жеравите от Кованджийското блато и подзиме все окъсняваха да отлетят на юг, обзети от мъка по него.

            От бреговете на блатото – един срещу друг – в него се оглеждаха и двата чифлика. Те по нищо не си приличаха. Сараите на Юмер Аджаип бяха еднокатни, с високи сводести прозорци. Зарешетен ходник – за да не могат ратаите да виждат преминаващите ханъми от стария към пристроения нов – ги свъзваше. В стария сарай – нявгашен харемлък – разпореждаше едничката жена на застаряващия турчин – Фикрие ханъм.  Почти връстница на завареника си Гюрсел, тя бе одъщерена от Юмерови и отгледана като храненица в чифлика. Получи добро образование в пансион за благородни девици в Галац. Със завръщането си се надяваше да се омъжи за Гюрсел, но прищевките на Фортуна бяха пошетали и в тия места и наместо за сина, я замъжи за бащата. Крееше като птица в златна клетка. Красотата ù отразяваха само огледалата. Повелята на Юмер не биваше да се прекърши и тя се явяваше пред неговите гости винаги забулена в яшмак. Старият мераклия ù се беше наситил и рядко посещаваше харемлъка. И тя започна да скъсява самотните си часове в четене на книги. В една стара ракла бе намерила бинокъл, запокитен подир войните, и оттогава не се разделяше с него. На ранина премяташе кожената сиджимка на шията, натаманяваше окуляра и с часове се захласваше с птиците в клонаците или следеше плавния им полет над блатните води. Дотолкоз изучи привичките им, че ù се струваше да се е раздумвала с техните чуруликания. Под издължените стрехи  гнездяха пощенски гълъби, дарувани от Гюрсел. Не посмя да довери любовта си на своя завареник на човките им, затова провождаше вести на Меглена. Те прелитаха блатото и отнасяха нейната покана. Баба и внучка Белгунови се понасяха в лодка с разтворени омбрели, а тя се спущаше сред туфите трендафил да ги посрещне на брега. Гощаваше ги с кадаиф или кадън-гюбек, а баба и внучка се отблагодаряваха с вързоп новоизписани романи. Чорбаджи Деспина мърмореше срещу „проскубания петел” Юмер и окайваше затвореното в златен кафез „славейче”.

            – Ще предреша някой фотографин в женски одежди да заснеме хубавото ти личице, Фикрие – закани се веднъж старата Белгунова, че да видиш как богати ингилизи ще разтворят шепи с лири за твоя лик.

            С Меглена красивата неволница споделяше всичко, освен изгарящата си страст по своя завареник Гюрсел. Не само защото знаеше, че той отколе е наречен за неин съпруг, но и от страх това да не стигне до ушите на Юмер. Така наместо да намрази своята „съперница”, тя се привързваше към нея – имаше я повече от родна сестра. А когато разбра за разтурения годеж на Меглена с Гюрсел, в душата ù се родиха съмнения в правотата на вярата, която обрича жената за робиня на мъжа. И в сърцето ù загнездù мисълта за бягство от този богат, но бездушен свят.

            Селямлъкът[42] на Юмер Аджаип в новия сарай бе просторен, обрамчен с миндери, застлани с копринени багдадски килими и сърмени възглавници. Над тях по лавиците блещукаха сребърни сахани, павурчета и ибричета. Сбирка от ятагани и скъпи наргилета посрещаше гостите му. През дългите зимни нощи множество мангали разпръскваха топлина, примесена с източни ухания. Юмер Аджаип бе от ония чутовни турци, които по богатство и вкус можеха да съперничат на везирите от „Хиляда и една нощ”. Тук все още разпореждаше отминалият век.

            До сами селямлъка бяха покоите на синовете му. Откак моканите отвлякоха и угробиха по-големия Несит, в тях разпореждаше едничък Гюрсел. Преминеше ли сводовете на трема[43], човек прекрачваше в новото столетие. Всички стени бяха превзети от библиотечни рафтове.  Огромно писалище в бароков стил, отрупано винаги с книги, зад които се мъдреше висок стол с резбовани подлакътници. През тънките кенарени пердета се прецеждаше синкава светлина. Зад прозорците се мержелееше гъсто потърнен плет, ограждащ бостаните и кошерите. Зад златоткана дамаска се криеше ниската постеля на младия челебия, увенчана с портрета на Меглена, рисуван от неговата десница.Под него отправяше молитвите си към Аллах.

            Нареченият годеж на младите се разтури поради заинатяването на старите. Юмер Аджаип заяви, че гяурка няма да влезе в харемлъка и постави условие Меглена да се помохамеданчи.  Хаджи Божан отсече, че иноверец няма да прекрачи прага му и настоя Гюрсел да се покръсти.  Това беше „гората”, както се изрази Гюрсел пред аркашките, за която се „надиграваха” упоритите старци. Залогът беше щастието на двамата млади. Меглена заключи мъката си в гордост и извърна гръб на миналото. Но Гюрсел страдаше като ранен звяр. Като че личността му се раздвои между онова, което искаше и онова, което смееше. Любовта се изроди в ревност.

            Когато запенените жребци се подчиниха на юздите насред двора, Юмер Аджаип отпиваше утринния си филджан кафе и отпушваше от кехлибарено наргиле.  Той се надигна от миндера на чардака.

            – Чок селям[44] – размаха свойски широкополата си капела Тригорски.

            Чифликчията го изгледа снизходително с малките си полускрити в подпухналите клепачи очи.

            – Аллах керим[45]!

– Водя ти прегладнели гости, бобайко – провикна се Гюрсел.

Баща му плесна с длани и синиите се отрупаха с бюрек и айрян, поднесен от ръце под яшмаци и нозе в терлици, чиито стъпки глъхнеха в шарените черги. Прегладнелите аркашки се нахвърлиха и мислено завидяха на кравите, че нямат по два стомаха – хем да ядат на воля, хем да преживят подир това.

 

Малко по-късно се изсипаха и гостите в Белгуновия чифлик. Никос Евклидес бе поразен от дома. Вдигна глава и му се зави свят – четирите ката се извисяваха до сами облаците, а на покрива гнездяха жерави. Проточила се като кенрван, валцова мелница го подпираше от едната страна, а от другата висок зид къташе цветна градина с водоскок.

„Фонтан в тая безводна земя!” – дивеше се Евклидес, който не подозираше страстта на бъдещия си тъст към дълбаенето на кладенци.

Хаджи Божан спусна ведро в герана, нави въжето на резбования чекрък и загреба с кепче ледена вода. Евклидес утоли своята жажда. Приближи зида, покани се на опряната о него стълба и надзърна отвън. Кобила със завързани очи – наричаха я алаша – се въртеше в омагьосания кръг около дъбов стожер и вадеже вода от дълбочините. Тя се стичаше по улеи към тучни зеленчукови фитирии[46].

Старият и младият се харесаха от пръв поглед. Хаджията го поведе към кучкарника. Като неговите хрътки други нямаше. Чифликчията бе и страстен ловец. Сам почистваше потърнената им  козина и лапи, сам приготвяше храна за тях, дори израждаше кутретата. В конюшните му едва се побираха петдесетина породисти коня с разчесани гриви и сплетени опашки. Съмнало – несъмнало, хаджи Божан вече бе на крак и цял ден се бъхтеше наравно с ратаите.

Скицникът на Евклиес плени в рисунки и небивалия кладен-долап, който вадеше вода от плитък водоем, зъбчатото колело с прикрепени на верига кофички загребваха вода и я изливаха в дълбоко каменно корито.

Меглена прекъсна възторга на годеника си с покана за закуска. На застланата с ленена покривка маса кипеше самовар. Старата чорбаджийка, с дантелено боне, подаде ръката си, която Евклидес целуна почтително.  

– Добре дошъл в нашия дом! – прекръсти го тя и се зае с наливането на чая.

Озовал се в този подреден свят, Евклидес се изпълни с чувството, че е попаднал в обетована земя.

След закуската на верандата над блатото гостите смениха плетените столове с виенската гарнитура на салона. Полуроялът дочака пръстите на Меглена да отронят звуци от замлъкналите клавиши. Тя изсвири любимото си ноктюрно на Шопен, което бе сравнила с песента на щурците при вятърницата. Чорбаджи Деспина слушаше със затворени клапачи, полюшквайки се в люлеещия се стол. Пресегна се по някое време за кошничката с кълбета и под пъргавата ù кука се сплетоха причудливи паяжини – като на най-изкусните брюкселски плетачки на дантели. Варвара Рашенова се вторачи в ръцете ù.

– Файтонът е впрегнат, госпожице Варвара – извади я от унеса конярят Харалан. – Можем да поемаме към Шабла.

Трополът на колелетата заглъхна в чуруликането на Фотина пред двете кристални вази, изпълнени с римски монети, изровени при стражницата от Меглена. Евклидес се любуваше на подвързаните в сахтиянова кожа книги по библиотечните рафтове, когато хаджи Божан го покани да изпушат по лула тютюн в своята „светая светих” зад тежката кадифена завеса. На стената бе опънат божигробски „ерусалим”, кехлибарени броеници и тапията за хаджилък. Между светогорските щампи висяха поставки, по които се перчеха инкрустирани със сребро чибуци, лули от черешово дърво, от корени на изтравничета и глог, от морска пяна. Вълма от ароматичен дим потегли зиналата паст на оджак, който можеше да изпепели ствол и събираше Белгуновата челяд през студените нощи.

– Хаджи Божане-е-е! – разнесе се глас като йерихонска тръба откъм брега.

Чорбаджията се надвеси през прозореца и съзря каикчията на Юмер ефенди – Феим. Той се поклащаше в лодката с две празни ведра в ръцете, със запършени крачоли над мощните си прасци  и се усмихваше глуповато. Като момче бе падал от кон и го прякоросаха Гламавото.

– Що те носи къде нас, Феимчо? Па не викай, олум, не съм глух.

– Чорбаджи Юмер ме проводи да калесам всинца ви тая вечер на търкаляно агне. Аз го клах, аз трапа за жарта копах – надвикваше самия себе си каикчията. – И ми заръча да наловя раци къде вас.

– Е, па, из вашите подмоли раци няма ли?

– За цяр няма, хаджи – отвика Феим и заложи ведрата. – Юмер чорбаджи вика, твоите ратаи с кюспе ги подмамвали накъде вас. Пък старата гяурка без раци не поминувала.

– Хайде холан, де! – провикна се баба Деспина и пенснето ù падна от носа, кълбетата се изсулиха от кошничката в скута и се търкулнаха по дюшемето. – Гяурка ще ми вика.

– Благодарим на Юмер за калèската – надвика я хаджи Божан. Ще дойдем всинца подир заход слънце.

– Без мен! – отсече старата „гяурка”. – Кракът ми няма да стъпи при тоя дърт блудник! Подлъга хубавото Фикрие с богатство, затвори я като птиче в кафез, че и фередже ù надяна.

– Ех, мале, и ти! – сниши глас той. – Като не стана каил да се сродим, нега види барем, че сме сгодили Меглена.

            – Да бе оженил Гюрсел за Фикрието – негодуваше все по-високо чорбаджи Деспина. – Зер де се е чуло и видяло дядо до се жени за внучка.

            – От теб съм чувал, мале, приказката: „в чужд манастир със свой устав не ходи”.

            – Че кой те спира, Божане! – наместваше пенснето си тя, докато Фотина събираше от пода и навиваше размотаните кълбенца. – Върви в текето на тоя разпътен дервишин, барем да му разкажеш къде зимуват раците.

            Меглена отчаяно правеше знак с пръст пред устните, сочейки с глава към „святай светих” на баща си, ала залисан със сбирката лули и чибуци на бъдещия си тъст, Евклидес не разбра нищо от семейната разправия.

            – Щом сме калесани на търкаляно агне, май можем да поминем и без обед – рече тя и направи знак на Фотина да я сподири към горния кат.

 

            2.

 

            Кой ли мислеше за обед подир богата закуска. Евклидес слезе при лодките на малкия пристан. Пладнешка мараня се олюляваше над Белгуновия дом. Навремени някой жерав изписукваше, като да се жалваше от несносната жега. Гмурците нехаеха – нирваха в прохладните води и изнирваха, плячкосали някоя рибка. От далнината се носеше нестихващият хор на цикадите. Те възпяваха берекета в предчувствие за наближаващата жътва. Старата винаги притихваше пред химните на жътварчетата. Бе дори нахвърлила първата част на една соната, озаглавена „Жътварска”. Евклидес подири също спасение в блатото. Бе отличен плувец и печелеше всички студентски  състезания в Кеймбридж. Баба Деспина го следеше, докато съвсем се смали навътре в блатото, нахлузи дантелената си шапчица над очите и задряма в люлеещия се стол на верандата. Хаджи Божан се оттегли в своята „светая светих”, излегна се на миндерлъка под чибуците, покри лицето си с опозиционния вестник „Пробуда” да го не хапят мухите, и захърка.  До някое време от детската стая на Меглена долитаха чуруликанията на Фотина. Тя се любуваше на отражението си в огледалото, навлякла подарената ù жълта копринена рокля, но наскоро притихна сред куклите на нявгашното момиче. Меглена се измъдри пред писалището в бившата си стая, но изнурена от нощното пътуване,  предпочете пухените възглавници пред печалната участ на любимия Овидий. Самооправда се, че може да й се присъни какво да пише.

            През това време Евклидес застигна лодката на Гламавото. Феим му помаха с ръка да приближи. Когато плувецът се залови за веслото, лодкарят се похвали с двете пълни ведра с щъкащи раци. Някой се залови за лодката от другата ù страна и я приведе в равновесие. Беше Гюрсел. Младите мъже се поздравиха.

            – Добра застига! – рече Гюрсел и се качи в лодката.

            Евклидес помаха в ответ с ръка, обърна се и заплува към Белгуновия чифлик. Гюрсел и Гламавото загребаха с веслата към Юмеровия.

            Меглена бе в плен на странно съновидение. Невидимата за простосмъртните богиня Фортуна съзерцаваше бавните „легати” на жеравите над блатото, нирването на гмурците във водите. Бе приседнала връз порутената кула на римската стражница с изражението на припрян играч, преди да заложи в съдбовен хазарт. От време на време сечеше въздуха с ръка, като да тасуаше карти, но колода нямаше. Изглежда слънцето ù додяваше и тя го прокуждаше. То побърза да заседне зад хълма. Смрачи се. Във висинето висна сърпът на месечината – досущ обеца в циганско ухо. Богинята протегна ръце, сякаш окачваше чиле прежда върху двата ù рога, и занавива кълбо от сребристите нишки на лъчите. Навремени рязко сменяше посоките на навивката, за да го стори по-неразплитаемо, и мълвеше нещо невнятно. Дали не прокобясваше като наречница съдбините на всички, които си бе наумила да събере на вечерята на Юмеровия чифлик?…

            Меглена така и не разбра, защото изпод отворения прозорец долетя гласчето на Фотина:

            – Само теб чакаме, мила Меги!

Меглена плисна набързо шепа вода на лицето, занавлича припряно синята си ленена рокля и събори порцелановата кана, която се разломи на пода. „Дано да е на хаир!” – рече си наум тя и се наведе да събира отломките, върху които се зъбеха инкрустирани рози. Запрати ги в порцелановия леген, но си поряза палеца. Грабна широкополата сламена шапка и се спусна по стълбата, прескачайки по някое стъпало.

– Хубава си, макар да си гяурка – изпрати я баба ù Деспина.

Платната на гемията бяха свалени, защото цареше мъртвешко безветрие. Евклидес и Харалан се захванаха за веслата. Фотина в новоподарената ù жълтакопринена рокля се перчеше до хаджията. Двамата се поместиха да ù сторят място. Под яките мишци на корабостроителя и гемиджията „коритото” се понесе плавно. Меглена се извърна да помаха на баба си, която пушеше на верандата с кехлибареното си цигаре. Като нахлузи широкополата сламена шапка, палецът ù остави кърваво  петно.

Странна жена беше Деспина Белгунова. Сякаш в нея живееха две различни същества.  Едното доскоро обикаляше с кабриолета необозримия имот на чифлика. Ратаите отдалече разпознаваха старата чорбаджийка по развяващата се зелена кордела на капелата от златна слама. Кабриолетът и капелата станаха притежания на любимата ù внучка. Селяните я обичаха и почитаха като родна майка. Бе кръстила децата им. Мнозина се чудеха как смогва, а тя отвръщаше: „Колкото повече чеденца кръстиш на тоя греховен свят, толкоз по-светло ще ти бъде в отвъдния”. Понякога я виждаха на вършачката, друг път връз редосеялката. Кръстосваше Кованлъшката гора[47]. Береше гъби и ги мариноваше. Събираше лековити билки и цереше мало и голямо. За всекиго ù се намираше дума за утеха. Стараеше се да проумее човешката душа, за да опрости кривиците ù.

Другата Деспина – нявгашната красавица – завършила Парижката  консерватория и разбила не едно френско сърце, нямаше вече претенции за красота. Виждаше я преродена в своята внучка. Но спазваше всички привички от младостта. Посребрената си коса завиваше на кок, наподобяващ копа сено. Бе запазила стройната си снага и се „вдяваше” във вечерните рокли от онова време. Можеше с часове да свири сонатите на Скарлати[48], когото свойски назоваваше Доменико. Когато се надигаше от полурояла „Блютнер”, върху изящния ù нос пенснето бе оставило диря.

Гневът на старата Белгунова към блудника Юмер нямаше предел. „По нашите места грешници колкото щеш, но има само един престъпник – Аджаип”. Ала тая вечер ù идеше да го благослови, задето я нарече „гяурка” и с поканата към челядта  ù я остави насаме с любимия Скарлати. Стенният часовник насече тишината с осем удара. Дълги часове ù принадлежаха. Тя извади от бюфета кристална гарафа с вишновка, наля си в сребърна чашка и я гаврътна. Извади  нотната тетрадка със сонатите на любимия композитор и седна пред полурояла.

– Най-сетне сме сами, Доменико – рече и отвори нотите на елегията в сол минор. – Да видим дали поразените ми от артрита пръсти  ще ме слушат.

И  засвири. Скръбната и величава мелодия сплете четирите си гласа.  Изразителните задържания, проснати като вериги по цялата пиеса, обостряха интонацията на напева и същевременно като че задържаха неговия устрем. И породи се страстно чувство, което не избликва в свободен порив, а сякаш е стаено в недрата на душата – като подземна река.

 

3.

 

Слънцето отдавна беше заседнало зад римската стражница, а гемията на хаджи Божан все не се задаваше. Юмер Аджаип отпушваше от любимото си наргиле на чардака в компанията на Тригорски с юзче дюлева ракия.

– Виж му акъла, че му крой шапката – продудна чифликчията. – Дотътрил ператника, в който слугините сбират дъждовна вода от капчуците за пране.

Гламавото бе наклал огън на самия бряг и го стъкваше, докато Иларион пускаше черните раци в кипящата вода и ги вадеше зачервени. Ратайкините бяха опънали дълга трапеза на пъстроткани  месали под зелените коси на изкорубените върби. По клоните им бяха овесени фенери, чиято мъждива светлина се прецеждаше през вейките и блещукаше по калайдисаните сахани. Недалеч бяха подвили дългите си нозе камилите и Гюрсел ги оседлаваше. За салтанат – като приказен  халиф – бе наумил да предложи нощна езда на своите гости до настанилия се в техните земи  цигански катун. Там имаше сватба. Долитаха удари на тъпан, писъци на зурни. Сетне се извиваше страстната чергарска песен „Джелем, джелем…”Крекетушите едва смогваха да запълнят кратките паузи с вечерния си жабешки концерт.

– Идат! – провикна се Гламавото, забелязал олюляващите се фенери на гемията на хаджи Божан и размаха очернените си като на дявол от преизподнята ръце.

Чорбаджи Юмер пое от ръцете на един ратай бакърено котле с крокмач[49] и заслиза да си посрещне гостите. Гюрсел стори знак с глава на Гламавото да помогне на Харалан да изтеглят гемията на пясъка и сам заподава ръка на слизащите. Когато дойде ред на Меглена, той задържа десницата ù, прониза я със зелените ириси и въздъхна. Иларион се възползва от това, за да протегне ръката си на Фотина, а тя се овеси на врата му, като да не бе го виждала отдавна.

-Тая нощ ще се пие юнашки – протегна ръка на хаджи Божан довтасалия аркашка. – Особено ми е драго да се представя – аз съм директорът на театър „Фортуна”, господин Белгунов.

– Гледал съм ви като Отело във Филибето, господин Тригорски – кимна учтиво чифликчията. – А да покажем юначество можем само, ако добре подложим с крокмач. Гъсто мляко като от овцете на Юмер нийде няма. Ахчията му туря сол на карар[50], бърка го с дървена лъжица и го вари на тих огън, дорде започне да се влачи, та да не завлачиш нозе от дюлевата му ракия.

Всички прихнаха, защото аркашката бе доволно подпийнал и от устата му лъхтеше дюлева фанара[51].

– Благодаря, че прислонихте моето момиче – посочи с глава към Фотина  аркашката и пресуши юзчето до капка.

– Преди да е ваше, то си беше наше – светнаха очите на Юмер пред хубостта на нявгашната пощаджийка, яхнала инатливото муле на баща си. – Мигар това си ти?! Хубава си като звезда вечерница, къзъм!

-Тя ни е звездица и за вечерница, и за зорница – възкликна Иларион.

-Такваз хубост заслужава дар – не сваляше очи от нея старият мераклия Юмер.

Чорбаджията покани гостите на опънатата софра и те насядаха по сърмените възглавници. Започна една вечеря, която нямаше изглед да свърши до зори. Щурците затъкаха неизпетите си песни. Навремени екваха тъпаните и зурните от циганския катун и сепнатите в гнездата си жерави им отвръщаха с писукания.

„Тая нощ или никога! – придаваше си смелост Иларион. – Ще се призная, пък да става каквото ще.”

Юмер Аджаип не сваляше захласнат взор от Фотина. Гюрсел се силеше да любезничи с Евклидес, но крадешком дебнеше погледа на Меглена. Тригорски с бай-ганьовска свойщина нашепваше солени анекдоти в ухото на хаджи Божан.

Подир раците дойде ред  за хайдушкото агне. Гламавото разрови трапа с жарта и отмете от кожата му пепелта и обгорялата вълна. Харалан държеше синията, в която Феим положи опеченото агне с фурнаджийска лопата.

– Няма ли да видим жена ти, челеби Аджаип – запита приседналият до него Тригорски. – Носи ù се славата на хубавица над хубавиците.  

– Мястото на жените е в харемлъка. Нашата вяра не позволява чуждо око да вижда лицата им.

– Че бива ли яшмак да забулва красотата!  – не отстъпваше аркашката. – Аз бих се гордял, ако всички ахнат пред хубостта на моята избраница.

– Всяка коза на свой крак виси – отсече турчинът.

Гламавото положи синията пред Юмер и му подаде остър нож. Той разпори кожата и агнето се „разсъблече”. Мирис на джоджен и девивисил погъделичка носовете на сътрапечниците.  Харалан донесе широкогърла стомна и поля на домакина да отмие златистите зрънца на ориза от дробинето.

– Аз мой те докачих – изхълца Тригорски. – Да прощаваш, ако криво си ме разбрал.

– Право те разбах, Тригорски ефенди – махна с ръка Юмер. – Не разбрах само коя е твоята избраница.

Иларион наостри уши. Тригорски климна с глава към Фотина. Слугите подмениха кехлибарената дюлева ракия с кармъзено вино. Неописуема шумотевица оглади трапезата. Повя лек ветрец през разлюлените вейки на върбите, светлиците на фенерите затанцуваха.

– Та думаш, театър „Фортуна”има нужда от пари – не сваляше поглед от Фотина домакина. – Може и да ти помогна.

Тригорски наостри уши и гаврътна остатъка от юзчето си.

– Може и да разбуля Фикрие ханъм пред очите ти, ако сторим един облог.

– Готов съм на всякакъв облог – ококори очи аркашката.

– Подир  вечерята младите ще яхнат камилите и ще се разходят до  циганския катун. Тогаз ще се сприкажем, Тригорски ефенди.

Хаджи Божан се премести близо до тях.

 - Подир три дни вдигам лов на зайци, Юмере. Да поразвлека бъдещия си зет. Ще се присъединищ ли към нашата глота[52]?

– Добре си го наумил, Божане – усмихна се турчинът. – Че то отвсъде се вирят заушки уши, по-дълги от генгеря. Пък дорде дебнем на пусията, ще му разкажа на Евклидес челеби как ме подреди със старата заешка кожа, натъпкана с пача перушина.

Споменът за тази чешитска история накара всички да прихнат. Харалан помагаше на Гламавото да турят свещи в издълбаните от зелени тикви фенери за предстоящата нощна разходка с камили.

– Хак ти беше – не му остана длъжен хаджията. – Нали ми изпрати зелена тиква наместо дебелокора диня. Че и днес и фенерите ти от тикви.

Отново екна смях. Гюрсел се надигна от трапезата, по която стърчаха оглозганите кокали на хайдушкото агне. Слугите поднесоха мента с небет-шекер преди кадаифа. Младият Аджаип провери добре ли са оседлани двугърбите хайванчета. Евклидес отиде при него и завърза дружелюбен разговор. Иларион приближи Фотина и тихичко рече:

-Тая нощ ще ти разкрия нещо важно.

Тя го погледна учудена.

– Вече тръпна от нетърпение – и смехът ù се разсипа като звънче.

Тригорски изгаряше от нетърпение какъв облог иска да сторят Юмер. Той го хвана за лакътя и придърпа под върбите.

– Желязото се кове дорде е горещо – зашепна заговорнически аркашката. – Ако ще струваме облог, Юмер ефенди, да не отлагаме, че току виж си се разкандардисал.

– Да се не разкандардисаш ти – усмихна се дяволито Юмер чорбаджи.

– Думай!

– Помниш ли, кога играхте в Едирне „Призраци”, се яви при теб един човек и изкупи целия салон? Това беше моят управител на чифлика. На представлението дойде само един човек и това бях аз. Младата артистка отказваше да играе само пред един зрител, но ти я склони, за да се разплатиш с твоите артисти. И аз изгледах пиесата. Очарова ме играта на твоята Фотина, а красотата ù ме омая.

Тригорски остана като поразен от гръм.

– Но що щеше ти в Одрин, Юмер ефенди?

– Събирах си вересиите от дюкяните на покойната ми ханъма. Съдбата ни среща отново и аз мога да спася пропадащия ти театър „Фортуна”. Реших да изпълня желанието ти да съзреш лицето на Фикрие. Ще повеля сама да поднесе кадаифа и да се разбули пред гостите.

Самодоволният и самодостатъчен аркашка мигаше като куче в лапавица, не подозинайки клопката.

– Но само при едно условие! Заран – в полунощ, моят каикчия ще чака на брега на Белгуновия чифлик. Проводиш ли твоята Фотина в беседката под стражницата, ще ти броя сто хиляди леи за твоя театър и ще платя салоните за новата ви пиеса в Мангалия, Кюстенджа и Тулча. На заранта ще я върна с лодката, а в торбата ще намериш парàта.

Иларион беше наблизо и дочу непристойния пазарлък. Напрегна слух, защото изглежда Тригорски се двоумеше. А от неговия отговор зависеше и обяснението му с Фотина.

– Бива! – наплюнчи палец и го протегна към турчина, за да скрепи облога.

Потресен от чутото, но окуражен за своето признание пред Фотина, Иларион тръгна към Гюрсел, който подканяше гостите си да яхнат камилите за нощната разходка. Харалан  и Гламавото помагаха на жените да се настанят между гърбиците на дългоногите хайванчета, подлагайки сплетени длани. Евклидес и  Иларион се справиха сами. Гюрсел подвикна нещо и камилите се възправиха. Странната кавалкада или по-точно камилкада потегли, предвождана от Гламавото, яхнал катър и нарамил на кобилица два тиквени фенера, из чиито пролуки блещукаха звездици и полумесеци. Никой не вдигна взор към висинето, дето възседнала сърпа на месечината Фортуна се полюшваше доволна от стореното.

 

ІV. Пазвите на нощта

 

1.

 

Старата Белгунова се намузицира,  покри клавиатурата със зеленото сукно, затвори капака на полурояла и прибра в шкафа сонатите на Скарлати. Часовникът отброи единадесет удара. Наближаваше полунощ. Дощя ù се да си налее още една вишновка. Гаврътна я, настани се в дълбокото кресло и запуши с цигарето, дълго цял лакът. През кръгчетата синкав дим съзираше отражението си в кристалното огледало.

            -Твоята музика, Доменико, сякаш е писана вчера, не ще да остарее като мен. Да не повярва човек, че си се поминал преди двеста и кусур години – тя се усмихна на своето отражение. – Говоря си сама като гламавия Феим. Едва ли съм обезумяла, след като го осъзнавам … Ако Доменико ме беше дочакал, можех да му предложа ръката си. Ние с него сме хора от една класа, от един стил … Проумели сме, че стилът не се ражда от словото, нито музиката от нотите по петолинията, а от мисълта и чувството. Хубава двойка щяхме да бъдем с теб, маестро Скарлати – ти на 254 години, аз само на 79. Току речи като Фикрието и Юмер.

            Чаткане на копита се донесе през отворения прозорец. Забързани стъпки отекнаха по двора.

            – Спиш ли, госпожа Деспина? – запита женски глас.

            – Като че ли си лягам с кокошките – промълви тя и надникна в двора.

            Бледата светлина на насърпената месечина открои женска снага със забулено лице и строен мъж в шалвари, държащ юздата на запенен жребец.

            – Кой е?

            – Аз – Фикрие.

Изумлението й нямаше предел. Бързо се спусна по стълбата на верандата, увенчана с  две зинали лъвски глави  и се озова пред тях, понесла светилник. Фикрие отметна яшмака и свали златни обеци – треперушки от ушите си.

– Сполай ти за човещината, Керим! Дано ми прости невестата ти, че те отнех за малко в деня на сватбата ви. Нямам друго да ти се отплатя за добрината. Тези треперушки ми бяха скъп спомен от моята помайчима Мохарем ханъм. На мен не ми донесоха щастие, на вас хаир да донесат: да заживеете щастливо и да народите голяма челяд.

Циганинът Керим тури ръка на сърцето и се поклони доземи. Сетне яхна коня и го пришпори в тъмата. Погледите на двете жени се пресрещнаха и комай си казаха повече, отколкото можеше да се изрече с думи.

– Избягах от Юмер, госпожа Деспина – наруши мълчанието Фикрие. – През комина на оджака. Зер зид уши има, а плет очи има.

– Ашколсун! – прегърна я крепко старата Белгунова и се очерни, та я поведе да измие саждите от лицето си към герана.

Между две шепи вода Фикрие задъхано ù разказваше патилата си: как едва не си строшила нозете, скачайки от покрива сред  фитариите с лук, как се смесила със сватбената гълчава на циганския катун, и най-вече за участието на младоженците. Припряният ù разказ потъна в приближаващ тропот на колелата. Спря двуколка.

-Що щеш по туй време тук, Секулчо? – изуми се чифликчийката, като видя пред себе си внука на мелничаря.

– Докарах ви кафезите с токачките, бабо Деспино. – Оня, талигарят, ги остави на вятърницата и пое да откара пауни на Юмеровия чифлик.

Фикрие не знаеше, че тези пауни бяха дар от завареника й Гюрсел. А  разбудените токачки примижаваха заслепени от светилника и затокуваха в гама, каквато самият Скарлати не познаваше.

– Ти къде – запита старата, като видя, че прозяващото се момче се гласи да поеме обратно с двуколката.

– Я кое време стана. Път ме чака.

Часовникът в салона отмери с железния си език полунощ.

– Път време няма! – отсече Белгунова. – Де ще се пилееш в тази дяволска доба. Ще нощуваш на чифлика. Разпрягай, разпрягай! И утре е ден.

Секулчо се прозина и потърка натежалите си клепачи. Чифликчийката му постла  в пристройката и той захърка начаса. Възлизайки по стълбите към верандата, тя се спря между двете лъвски глави с оплезени каменни езици, плесна се по челото, защото я осени мисълта как да потули бягството на хубавата Фикрие.

 

– Де го младоженека? – запита в същото време Тригорски сватбеното множество на циганския катун.

– Ей го на! – довтаса на запенения си жребец Керим, скокна от гърбината му и тръгна към невестата Фатидже.

Той надена на ушите й златните обеци, дарени от Фикрие ханъм. Гюрсел бе така захласнат от Меглена, че не разпозна златните треперушки на майка си, дарени на младата му мащеха.

– Готов ли сте, господин Тригорски? – запита той аркашката.

Тригорски кимна с глава, обърна един шиник и олюлявайки се стъпи връз него.

– В чест на младоженците ще изпълня „Любов и омраза” от Овидий.

Евклидес помоли циганите да стъкнат огньовете и те лумнаха с все сила. Той приготви фотографическия си апарат и застана на „пусия” за лов на мигове. Иларион нашепваше нещо в ухото на Фотина. Гламавото отведе настрана катъра, който с цвиленето си бе решил да помрачи сватбеното  тържество. Тригорски огледа отвисоко всички, отпи глътка за кураж и начена, силейки се да прикрие пиянското си фъфлене.

Теглят в противни посоки

любов и омраза сърцето,

но предполагам, накрай

ще победи любовта.

Ще ненавиждам, щом мога,

не мога ли силом ще любя.

Люби ли волът ярем?

И пак под него върви.

От лекомислени бягам –

към тях красотата ме връща.

Мразя разблудния нрав,

ала обичам плътта …

 
Докато скандираше одата, Тригорски се олюляваше връз крината като моряк при буря.

 

В твоето дивно лице –

божество най-велико за мене,

твоите скъпи очи –

грабнаха моите те:

моя ще бъдеш навек,

та дори да не искам.

Избирай как да те любя –

дали волен или подчинен?

Нека да вдигна платна

и на вятъра да се оставя –

искам ли аз ли не,

към любовта ще отплувам.

 

Със свършека на строфите загуби равновесие и се просна на земята, но с невероятен патос коленичи и въздигна ръце към месечината. Кой разбрал, кой недоразбрал, но катунът се беше смълчал. В надвисналата тишина се чу самотният аплауз на Меглена. Гюрсел си науми, че посланието, скрито в превода му, е докоснало нейното сърце. Този миг бе пленен от фотографическия апарат на Евклидес. Изведнъж свирачите надуха зурните,  думтенето на тъпаните разквака крекетушите в блатото. Завихриха се лудешки кючеци.

Полунощ отдавна бе превалила, когато смешноватата „камилкада”, предвождана от катър, наближи Юмеровия чифлик. Фотина и Иларион се бяха разположили междудвете гърбици на една камила. Той й разказа за сторения облог между чифликчията и директора на театър „Фортуна”. Омаян от излочената ракия, Тригорски всеки миг можеше да се изсули от гърбината на яхнатото хайванче. Меглена и Гюрсел възсядаха редом, без да проронят думица, само навремени погледите им се срещаха. Сподиряше ги Евклидес с нарамен фотографически апарат, пленил небивалата сватба в циганския катун. Изведнъж притъмня – свещите в тиквените фенери бяха догорели. Но наскоро пред очите им блеснаха светлините на чифлика.

 

 

 

2.

 

А у Белгунови съвсем притъмня.

– Механикът пак се е наквасил – затюхка се чорбаджи Деспина, щом генераторът на турбомашината замлъкна. – Дойде ли неделя, все на тъмно ни оставя.

Тя запали петромаксовия фенер и поведе Фикрие към тавана. Разкривените им сенки се олюляваха по стените. Голяма халка ключенца, ключове и ключища подрънкваха в десницата й. На тавана бяха „заточени” всички вещи, „излезли в пенсия”. Достойно обиталище на някое училище за вещици. Под дебелите дъбови греди, в резбовани  ракли  и брашовски сандъци, се спотайваха тайни за отколешни времена. Между тях паяците – тези неуморими плетачи на дантели – бяха изплели причудливи кръжила, в чиито мрежи бяха намерили гибелта си безчет мухи. Петромаксовият фенер изтръгваше от мрака разни вехтории. Камара от картонени кутии за шапки очакваха нечии ръце да ги извадят, да свалят стария чаршаф от спуканото кристално огледало, та да се огледат в него. Стари бастуни, пронитени дъждобрани и слънчобрани бяха накачени на въже като пране. На двукрака стълба се опираха дълги брадати четки за чистене на комините, застинали на стража пред старовремска бебешка люлка, в която се кокореше изтърбушена кукла, не склопила очи, откак пружината ù бе пренавита.  Кукувица на часовник без стрелки отдавна не откукваше отлитащите часове. Тук времето бе стряло. Белгунова извади от халката малко ключе и отключи катанеца на сандъка, в който бяха скатани дрехите на покойната й снаха, напуснала без време този свят. Тръпчив мирис на нафталин подразни задрямалите молци. Фикрие се зае да ги сплесква между дланите си, докато старата изваждаше рокли, поли, блузи. Един паяк се спусна по сребърната нишка над главата на ханъмата.

Soir espoir[53]! – възкликна Белгунова. – На хаир е!

Тя свали чаршафа от огледалото и Фикрие започна да ги пробва.  До една й бяха таман. Натъпкаха протрита кожена чанта, която се изтумби.

– Това какво е? – съгледа на дъното кожен албум.

– Тук е заключена моята младост – разгърна го чифликчийката.

На една излиняла фотография младата Деспина се беше измъдрила пред катедралата Сан Марко във Венеция, заметната с копринен шал. И шалът се намери в сандъка.

– Вземи и този венедишки шал – заметна раменете ù старата.

– Не ти ли е мило да се разделиш с него, госпожа Деспина?

– Поносила съм го, когато ми е било времето. Нека  гизди сега твоята хубост.

Деспина Белгунова затвори капака и седна връз сандъка, унесена в далечен спомен. Някаква мисъл я сепна и тя посочи една кутия за шапки. Отвътре изкокна старовремска капела с воалетка.

– Ще облечеш това костюмче, а на главата ще наложиш капелата със спусната воалетка. Сега да разбудим внука на мелничаря. Щом запрегне двуколката, поемате начаса. Ще му кажа да мине по стария римски път през гората, за да не се натъкнете на Юмеровите копои. Вземете ли преднина, по съмнало ще се доберете до Шабла.

Разбудиха Секулчо. Дорде се разсънваше на герана, старата драсна набързо няколко реда на Варвара Рашенова, в чийто дом Фикрие трябваше да намери надеждно убежище.

– Няма да жалиш жребеца – погали Белгунова гривата на коня. – Ще караш през Кованлъшката гора. И фенер няма да палиш – оправяй се по звездите!

– Брей, каква тъмница – потръпна от утринния хлад Фикрие.

– Нощта е най-тъмна преди да съмне – рече Белгунова и помаха за изпроводяк подир двуколката.

 

Когато „камилкадата” се завърна на Юмеровия чифлик, слугите бяха раздигнали трапезата от вечерята. Из двора щъкаха цяло стадо пауни, които талигарят бе докарал. Разбудените птици писукаха, сепнати от възклицанията на подпийналите Юмер ага и хаджи Божан.Два мъжкаря се надперчваха с ветрилата на опашките си – единият турскосин с оранжеви очета, а другият снежнобял, същи лебед. Женските като ханъми в харем, се надпреварваха да привлекат ухажването им. Юмер повели  на слугите да му донесат паница с леблебия и стафиди и взе да им подхвърля оттук-оттам. Шумна гълчава огласяше нощта.

-Как се чувствате господин Тригорски? – запита Гюрсел по някое време.

– В отлична форма – отвърна аркашката, който се беше поококорил от предутринния хлад.

-Тогава надявам се да изпълните своето обещание преди да поднесат кадаифа.

– Най-охотно.

 

Гюрсел плесна с длани, за да накара гостите да утихнат, Тригорски възлезе на чердака, направи гастролна пауза и басовият му глас прониза настаналата тишина.

 

            Бурята на Овидий

            Из дълбините изтрит, пясъкът ври и кипи.

            От планини по-високи вълни кърмата връхлитат.

            Скелетът кедров трещи, под напора въжетата скърцат,

            долу и килът оплаква мойта несретна беда.

            Бледен – кормчията страх леденеещ издава,

ловко не води съда, следва го той победен,

както ездач, не успял жребеца да обуздае,

дърпа ненужни юзди край упоритата шия.

Виждаш, че не там, дето кормчията иска

кораба води, а там, дето вълната влече …

Моят дух изнурен от жестоката смърт избавете!

Всъщност погинал веднаж, как да погивам аз пак?

 

         - Май тази буря е предизвикана от дюлевата ракия в корема му – прошепна в ухото на хаджията стария зевзек Юмер.

          – Карагьозчиите са големи пияници – отвърна на зевзеклъка му хаджи Божан. – Особено драматиците и трагиците. Опиват се за вдъхновение.

       Двамата изръкопляскаха. Тригорски  слезе триумфално по стълбата на чердака, покланяйки се снизходително в своята самодостатъчност.  Юмер челеби му направи знак да го приближи и тъй както бе седнал по турски го принуди да приклекне до него.

      – Струвахме облог, сега да го изпълним – сниши глас турчинът. – Фикрие ще поднесе кадаифа и ще повеля да се разбули пред теб. Утре вечер, ако изпълниш моята воля, ще доимаш 100 000 леи.

       Юмер чорбаджи плесна с ръце. Появиха се две забулени слугини.

        – Възлезте в харемлъка и обадете на Фикрие ханъм моята воля: сама да поднесе кадаифа на

скъпите ми гости.  

            Присъстващите бяха смаяни, защото никой, освен Тригорски и Иларион, не знаеше за облога. Младият аркашка и Фотина се спогледаха. Иларион скрепи истинността на онова, което ù довери между двете гърбици на кабилата. Младата хубавица потръпна от мисълта какво я очакваше на следващата нощ. И гневна омраза изпълни сърцето ù към Тригорски.

            Пауните бяха възлезли по клонаците на върбата и спяха изнурени. Ветрецът развяваше зелените коси на вейките, сред които проглеждаха само очетата в дългите им опашки.

            – Как намираш моя превод на Овидий? – запита Гюрсел.

            – Ако ми предоставиш препис, ще го включа в моята книга – отвърна Меглена. – И под линия, отдолу на страницата, няма да пропусна да изпиша: превод Гюрсел Аджаип.

            -По-добре да остана анонимен като преводач, каквато орисия ми отреди в живота ти начасничавата Фортуна.

            – Какво ни е крива Фортуна! От съдбата си човек и с кон не може да избяга, камо ли с камила – отсече язвително тя. – Не се извръщай назад! Миналото не се връща, само се преглъща. На кебар челеби като теб не подхожда гяурка.

            Меглена се загърна в копринения си липискански[54] шал, приближи Евклидес и обгърна раменете му. Един фенер зад гърба им прозираше през големите му уши. Ветрецът довяваше на талази писъка на зурните и бумтенето на тъпаните от циганския катун.

            Само Фортуна можа да забележи бледостта на забулените слугини. Те трепереха като трепетлики.

            -Какво има? Къде е Фикрие ханъм? – схока ги Юмер.

            -Няма я в харемлъка – престраши се едната. – Одаята празна … Прозорецът зее … решетката изттръгната… В комина е опряна дългата стълба, дето брулим орехите …

            Настъпи гробно мълчание-

            – Избягала е, никаквицата – скокна като ужилен от стършел турчинът. – Неблагодарница! … Така се отпплаща за грижите на покойната Мохарем ханъм. Колко пари потроши да я изучи във френски колеж в Галац … Фурда с фурдите[55]! Мърсия! …

            Лицето му се наля с кръв, имаше вид на човек, който ей сега ще получи удар. В съзнанието на Гюрсел, който го подхвана, пробяга като мълния как младоженека Керим окачваше обеците на ушите на своята невеста. Но той затаи от баща си цената, с която бе заплатила своето избавление.

            Юмер ага се пооборави, гвевът му стана още по-страшен, защото вече не крещеше, а повеляваше с пресипнал глас:

            -Разбудете всички в чифлика! Запалете колкото фенера има, грабнете главни и претърсете бостана, пчелините, гората. Докато се съмне да ми я доведете вързана! Наумила си да се парясва, негодницата. Ще я туря под ключ на хляб и вода да се нагладува … Ще избия от главата ù френските приумици …

            Заблещукаха  фенерите сред тръвните, затрептяха главни из гората сред каваците. Гламавото дори понесе тиквен фенер. Никому не дойде на ум да подирят ханъмата в катуна. Юмер чорбаджи запремята зърната на янтарената си броеница и настави с отпаднал глас към Тригорски:

            – Ще я видиш не само разбулена, Тригорски ефенди, ами вързана гола с глава към опашката на магаре. Облогът ни ще бъде изпълнен, ако не се отметнеш. Още утре в полунощ!

 

3.

 

А през това време, двуколката на Секулчо бе взела значителна преднина и се изнизваше

от Кованлъшката гора. Страхотиите, разказвани от дядо му, за среднощни разбойници, дебнещи замръкнали друмници, останаха сред плетениците, които двурогата месечина хвърляше през листата на каваците.

– Страх ли те беше, Фикрие ханъм, дорде прекосявахме тъмната гора.

– А тебе?

– Мечка страх, мене не – докачи се Секулчо.

– Затуй ли като подминавахме блатото хвърли през рамо три камъчета с лява ръка, а с дясната трижди се прекръсти?

– Баба Деспина ме научи тъй да прокуждам дяволите.

– Не ме бе страх, но от ума ми не излизаше озлочестената от черкезите мома, която удавила

срама си в блатото.

 

Когато гемията на хаджи Божан и лодката на Юмерови наближи Белгуновия бряг, всички бяха слисани. От салона долитаха звуците на полурояла. В ореол светлина от петромаксовата лампа старата Деспина свиреше.

– Не спиш ли, бабо! – взе тиречком стълбите Меглена.

– Да знаеш само какво се случи у Юмерови!

– Зная и повече от теб – усмихна се тържествуваща баба й. – Зная и онова, което Юмерови няма нивга да узнаят.

Внучката я изгледа почудена. Старата тури пръст пред устните,  дочула стъпките на останалите. Настаниха новопристигналите аркашки в пристройката. Изнурени от дългата нощ наскоро всички обитатели на Белгуновия дом изпозаспаха. Останаха да будуват само Меглена и баба й. Старата понесе петромаксовата лампа към верандата и двете приседнаха на плетената гарнитура. Меглена застина в нетърпеливо очакване. Старата Белгунова се помайваше да пъди с ветрилото си подмамените от светлината нощни пеперуди.

– Откак си се върнала не си надзърнала да видиш кабриолета си, Мегленке.

– Не ми е потрябвал, бабо.

– Ами тия дни ще ти потрябва. По-добър от твоя няма по цяла Добруджа. Навремето дядо ти

ходи чак във Враца да го заръчва на Мито Орозов.[56]

– А тате ме излъга, че бил закупен във Виена.

– Като Орозовите файтони и карети няма други по целия свят – докачи се баба й, чийто

кабриолет получи наследство внучката. – Наградиха го на световното изложение в Лондон. Автомобилостроителят Хенри Форд го калесваше да изработи купетата на неговите автомобили, но той му отказа.

– Не ме заглавиквай с кабриолета, бабо, ами обади какво каза, че знаеш, дето Юмерови не знаели.

Белгунова се озърна, макар да нямаше кой да ги подслушва.

– Само на теб ще обадя къде укрих Фикрието.

Веждите на Меглена така се извика, че красноречиво изписаха върху челото безмълвното „къде?“

            – В този миг наверно двуколката на Секулчо спира пред шабленския дом на Варвана Рашенова. А в нея е Фикрие в одеждите на майка ти – Бог да я прости – и с моята капела с голямата воалетка.

Деспина Белгунова имаше вид на триумфатор.

 

            А Юмер Аджаип наподобяваше повален гладиатор. Давеше гнева си в дюлева ракия и замезваше с крокмач.

            – Найдоха ли парясницата? – забеляза Гюрсел да се щура с фенер край брега.

            – Ни кост, ни вест от Фикрието – отвърна синът му. – Ратаите претърсиха фитариите и бостаните, заничаха из пчелините. Потънала е като игла в копа сено. Боя се да не се е удавила в блатото. Като се съмне ще пратя Гламавото в Мангалия да повика ония с куките и претърсим дъното.

            – Такваз фурда и да е потънала в блатото, тинята ще я изхвърли – изсъска опозорения чорбаджия.

Но щом си припомни, че му предстои среща с красивата Фотина в беседката на облозите, отпрати с помахване сина си, възлезе на чардака, огледа се и потъна в селямлъка. Наброи сто хиляди леи и ги завърза в кесията от еленова кожа. Развърза я и добави три наполеона.

            Гюрсел се поколеба дали да го последва и да му обади, че майчините му златни треперушки, подарени в деня на пълнолетието на Фикрие, сега се олюляват на ушите на чернооката циганка Фатидже, но се разколеба, за да не насипва сол в прясната рана на баща си. И тъй като не го свърташе на едно място, възлезе в своята библиотека и реши да преведе нещичко от „Матаморфозите“ на Овидий. Но превращенията в собствената му душа караха редовете да се разбягват от очите му. Струваше му се, че иззад златотканата дамаска взорът на Меглена от портрета го дебне. Сякаш му внушаваше да се покръсти. Но той прокуди еретичната мисъл. Нали беше вече сгодена. Мигар годеж не се разтуря? Но дългите уши на Евклидес стърчаха и запречваха пътя му. Изведнъж го осени мисълта да го убие по време на лова за зайци. Или да го блъсне от нашлепната мелница, та да се удави в реката. Сепна се при мисълта за подобен грях и се просна ничком на молитвеното седедже, за да го прокуди. Но пред взора му червенееше локва кръв. Надигна се припряно и разтвори прозореца. Отвън едва се развиделяваше. Бе припаднала тънка като дим мъгла – бал-думан – тя сладнеше като мед от млади пчели.

            Дощя му се да се запилее в мъглата, за да се избави от обзелия го чогол[57]. Спусна се в конюшнята, яхна черния жребец без седло и отпраши направо през коловозите. Конят го изведе по някое време при циганския катун. Таборът беше изчезнал тъй ненадейно, както се беше появил. Вълмата на сладката мъгла като да бяха погълнали чергилата. Дирите на талигите се бяха запилели из овлажнените коловози. По тях бе отминало щастието. А тук една изпосталяла главня извиваше тънък стълбец синкав дим – помен по снощния огън. На един шипков храст се ветрееше червен свилен пош като хоругва на любовта.

            Блажени са циганите – волни души! – помисли Гюрсел. – Нали любовта е циганско чадо. Де да мошеше погубената любов да възкръсва из пепелищата като оная приказна птица Феникс! …“

            Той пришпори черния жребец и побягна от разпадналата се на пепел главня. Остави на вятъра да отвява от перчема чоголните му мисли.

 

 

 



[1] Глава I-IV от Част I на двутомния роман на Павел Павлов – източник: Павлов, Павел. Земя на божи длани. Роман в 2 части. Част 1. Опитомяване на страстите. 144 с. Част 2. Възпитание на чувствата. С. Делакорт, 2012. 144 с.

[2] Моканин – влашки селяк, простак, грубиян – б.а.

[3] Амброзия – храната на боговете, която ги правила вечно млади и безсмъртни.

[4] Начасничав – прихватничав

[5] Рулота – голяма кола за пътуващи артисти

[6] Яшмак – було

[7] Сеизин – коняр, конегледач

[8] Середже – килимче

[9] Алесандро Моиси – именит италиански артист

[10] Бобайко – татко, баща

[11] Себап – добро дело, добрина

[12] Артемидор -  географ и философ от Ефес, живял по времето на император Адриан (100 г. пр.н.е.)

[13] Ипокрена – извор на вдъхновението, бликнал изпод копитата на крилатия кон Пегас

[14] Написаното остава, думите отлитат.

[15] Мидас – фригийски цар, превръщал в злато каквото докоснел,  когото Аполон сподобил с магарешки уши.

[16] Вулкан – бог на огъня и металите у римляните

[17] Налбантин – подковач

[18] Салеп – гъсто, лепкаво питие

[19] Черда – стадо говеда

[20] Генгер – магарешки трън

[21] Чухалче – дребна нощна птица

[22] Капистра – оглавник за говедо

[23] Хергелджия – водител на стадо коне или хергеле.

[24] Табун – стадо коне или елени

[25] Силяхлък – коже нпояс, пригоден за затъкване на ножове и пищови

[26] Клуп – примка

[27] Паспала – брашнен прах в мелница

[28] Пангалозин – хубостник, вагабонтин

[29] Вреж- стъбло на диня, тиква, краставица

[30] Аздисвам – разлудявам се

[31] Посоха – дълга, суха тояга

[32] Конущисвам – разговарям

[33] Цъне мъна (рум.) – дай си ръката

[34] Подунавец – вятър, който духа откъм Дунава

[35] Чебър – съд за носене на течност

[36] Острога – неокастрено стебло, чиито клони служат за овесване

[37] Дост – приятел

[38] Салтанат – великолепие, разкош

[39] Пусия – засада

[40] Кованджия – пчелар

[41] Тръвна – кошер

[42] Селямлък – приемен салон за мъже у турците

[43]Трем – чардак, пруст

[44] Чок селям (тур.) – много здраве

[45] Аллах – керим (тур.) – колкото бог даде

[46] Фитирия – леха със зеленчук

[47] Доменико Скарлати – именит италиански композитор от XVІІІ в.

 

[49] Крокмач – ядиво от сгъстено на каша солено и подсирено овче мляко

[50] Карар – мярка

[51] Фанара – пара

 

[52] Глота – ловна дружинка

[53] Soir espoir (фр.) – вечер на надеждата (ако те полази паяк)

[54] Липискански – от липиска – Лайпциг

[55] Фурда (тур.) – негодна стока, отпадък

[56] Мито Орозов – прочут врачански майстор на файтони, карети и кабриолети

1793 общо 1 за днес