МЕЖДУНАРОДНИ СЪБИТИЯ - 2017, Брой 4

Документалното кино на Минския международен филмов фестивал „Листопад” 2017 – дебюти

доц. д-р Димитър Кабаиванов, член на Международното жури на ФИПРЕСИ

[за определяне носителя на наградата „Нови гласове“ – за най-добър дебют, присъждана от Международното жури на ФИПРЕСИ – Федерация на националните организации на професионалните кинокритици и журналисти / FIPRESCI - Fédération Internationale de la Presse Cinématographique (1930)]1 


     Документалното кино е функционално изкуство, което обикновено е в някаква степен или опозиция, или апология на режима (политически, социален и идеологически) по време на който се създава. 

     В последните години, с навлизането на света в поредната обща икономическа криза и дигитализация (да не говорим за глобалния идеен „вакуум”) документалното кино все повече се ориентира към един публицистичен модел на изказ, като вече свободно се нарушават "класическите" съотношения на количество изследван материал и формите му на изобразяване. Налице е връщане на документално кино към едрия мащаб на повествувателните форми, в които единицата (личността) изразява преди всичко стремежите на общността. Следвайки стремглаво хода на събитията кинодокументалистиката днес не се страхува да разшири пространствените и времеви координати на своите свидетелства, не се страхува от авто цитати и подозрително повтаряне на емоционални и смислови интонации. 

     Днес документалното кино трябва да интерпретира една възможно най-раздробена, неединна и фрагментирана действителност, в която съществуват множество автономни "светове" (най-често затворени в себе си) и където частното по твърде самобитен, опосредствен, а понякога и деформиран начин изразява цялото (една почти постмодерна ситуация). Документалното кино като най-пряко свързано с материалната сфера и с духовното битие на нациите реагира енергично на настъпилите промени - и това се отразява на характера на новата кинопублицистика.

     Още от началото на 21 век ситуацията в документалното кино вече е трудно обозрима, неединна и доста противоречива. Паралелно развиващите се тенденции станаха толкова изменчиви и многовариантни, че единственото по-определено свидетелство, че документалното кино се развива напред откриваме в утвърждаването на автономни авторски системи и режисьорски "светове". Зрелостта на кинодокументалистиката вече се налага едновременно с авторската детерминираност. Това е резултат от повишените права, които днес има режисьорът в моделирането на проблемното съдържание на своите филми. Затова и съвременният документален филм става документ както за течението на времето, така и авторското мислене на своите създатели. Мислене, детерминирано от действителността и толкова показателно за нея, колкото и нейните обективни знаци.

     Реалността се възприема и интерпретира от авторите на това полифонично документално кино като процес - неединен, противоречив и динамичен. Процес, в който непредвидимо се редуват моментите на движение, на застой или регрес. Режисьорите се опитват да "отразят" реалността в пълния й обем, тях вече не ги удовлетворяват едностранчивите социологически интерпретации на отношението личност - общество. Те достигат до съзнанието, че човешката личност е единна и неразчленима и че тя реализира и изразява себе си в целостта на своите житейски и социални преживявания. Затова документалното кино днес се стреми в пълен обем да "постигне" индивида (оценявайки, че се натоварва така с много по-сложни смислови материи). То се опитва да моделира действителността многовариантно, в значения, които изразяват нейните най-конфликтни и променливи връзки, напрежения и взаимодействия. 

 

     Това за мен бе потвърдено и от филмите видяни на ММФФ „Листопад” 2017.

     Най-силно впечатлява филмът на Рати Онели / Rati Oneli «ГОРОД СОЛНЦА» (Грузия, США, Катар, Нидерланды) / City of The Sun (Georgia, USA, Qatar, Netherlands, 2017, 104 min.). Този филм за града-призрак Чиатура в Грузия сниман в продължение на 3 години е едно едновременно прецизно, обективно и поетично наблюдение на живота на хората от този миньорски град. Тази столица на мангана (50% от добива му) изглежда днес апокалиптично и това още повече се налага като усещане благодарение на тъмната гама на изображението (подземни галерии, прах, мрачни сиви улици, руини и интериори, дъжд и нито един слънчев лъч). За това потискащо усещане на действителността допринася и интересната звукова партитура на филма. Но най-впечатляващото в този филм са хората от Чиатура, живеещи в този град без перспектива, бродещи по запустелите улици, работещи в мините, посещаващи ресторанта и опитващи се да компенсират, чрез изкуство сивото си ежедневие. 

 

 

     Този филм, според мен придвижва границата за навлизане на кинодокуменалистиката в неприкосновения свят на индивида. Защото той не анализира само поведение и факти, а успява да надникне и в най-неуловимите колебания на личните мотиви (като един своеобразен психоаналитичен сеанс), където героите „преживяват” проблемите си пред нас. Това е едно документално кино, което открива личността едновременно в нейното равновесие и дисбаланс между вътрешните й нагласи и необходимостите, които и налага средата. Затова и режисьорът Рати Онели предпочита да не оглеждат в едър мащаб действителността (независимо от изобилстващите панорамни кадри на града) и да открива много и различни гледни точки към нея. В този филм откриваме един екзистенциален избор противопоставен на железните необходимости на масовото съществувание. Откриваме и едни герои, преодолели гравитацията на житейския приоритет, едновременно уязвими и свободни в своето право сто процентно да решават своя живот. Но ако преди героите на подобни филми се отличаваха от живота на мнозинството с това, че или бяха понесли мъдростта на своята зрялост, или бяха успели да останат встрани от общото течение, то сега проблемите на оцеляването позволяват на почти всеки да се превърне в създател и "бог" на своя живот. Сега, повече от всеки друг път на отделната личност се налага да черпи от своите вътрешни ресурси и в безпощадната битка за оцеляване на нея й е нужен не само разум, но и своя вяра, любов, спомени и надежди. Всеки сам се спасява поединично, но и всеки сам е съдник на своя живот. Днес, когато моралните табута на обществото девалвират и стават неясни, стремежът към нравственост се превръща преди всичко във вътрешен стремеж на личността. Находка тук е и протагонистът Зураб, добиващ скрап от руините, водещ самодеен ансамбъл, пеещ в ресторанта, опитващ се да осигури семейството си – там някъде навън и да оцелее. Но тук – в своята Родина и искащ да живее нормално.

 

 

     Режисьорът Рати Онели знае повече от героите си и във филма има не само сюжет, факти и проблематика, но и отношение, личи една ненатрапчива авторска позиция. Това е едно осмисляне на нравствените отговорности на твореца към изобразяваната реалност. Това е едно кино, което е на пръв поглед достъпно и адресирано към всички. Но едновременно с това е дълбоко пристрастено към една позиция и избор и това естествено не може да се харесва на всички. Тоест - комуникацията на този вид кинодокументалистика може да се осъществи само при определени условия. Педантично и скрупульозно в своето проникване в мотивите и обратите на избраната натура или човешка съдба, това кино вече свободно организира и монтира материала на своето кинонаблюдение. Авторът му не прави публицистика, а едно авторско кино - откровено пристрастно и лично, но и скрито зад една привидна обективност. Това е една сериозна заявка за бъдещо творчество.

     Друг е подходът при филмът на Борис Николайчик / Boris Nikolaychik - Around Belarus by bicycles with motors (Belarus, 2017, 83'). Този дебют базиран на интернет проект на двама приятели да изминат 3000 км по границите на Беларус на велосипеди с китайски мотори, за да опознаят родината си е сякаш на друг полюс на кинодокументалистиката. Едно пътуване, което въпреки проблемите успява да е дори парадоксално „оптимистично”. И този филм се занимават с индивидуалното житейско и (понякога) духовно оцеляване на човека. Авторите се солидаризират с личността на героите си и правят възможно най-съобразено с тяхната мярка и субективност филмово повествувание. Това е едно предимно наблюдаващо и изследващо кино и когато в него има и моменти на синтез, то те се получават именно, чрез възможно най-дълбоко потъване в частното (тоест в отделния човек, събрал и изразил в някаква степен драмата на страната си и времето).